5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
[населено място] ,17,02,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на девети февруари,през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2013 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 188 / 26.03.2014 год. по т.д.№ 20 / 2014 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 534 / 18.11.2013 год. по т.д.№ 856 / 2012 год. на Пловдивски окръжен съд, в обжалваната му част ,като вместо това са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] , А. Н. и Н. Н. искове, за солидарно осъждане на ответниците да платят на ищеца сумата от 40 188 лева, съставляваща равностойността на 47 280 бр. пластмасови касети за плодове и зеленчуци , погинали по вина на ответното дружество , както и сумата от 804,50 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода 27.02.2012 год. – 07.05.2012 год., на основание чл.86 ал.1 ЗЗД. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Така касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна въззивна жалба – неподписана от страните, посочени в титулната й част.Твърди,че противно на правните последици съгласно чл.133 ГПК , въззивният съд е отхвърлил иска по съображения,основани на възражение,което ответникът не е навел с отговора на исковата молба,а именно – липса на възражение, че касетите не са погинали, в смисъл увредени до степен да не могат да се ползват по предназначение.Касаторът намира нарушена и разпоредбата на чл. 269 пр. второ ГПК, с произнасяне по довод, невъведен изрично във въззивната жалба, с предмет – „ забава на кредитора„ – ищец.Намира също нарушена нормата на чл.161 ГПК , предвид препятстване от ответника възможността назначеното по делото вещо лице да установи местонахождението и действителното състояние на вещите – предмет на иска за обезщетяване с равностойността им.Формално се твърди нарушение на материалния закон и необоснованост, в която част касационната жалба пресъздава фактическата обстановка по спора, възприета от страната за доказана , с която изложените от въззивния съд решаващи правни изводи конфронтират.
Ответните страни – [фирма], Н. Н. и А. Н. – оспорват касационната жалба, считайки че формулираните въпроси се основават на предпоставки, неустановими от фактологията на делото и развитието на производството по спора и като такива са ирелевантни по отношение решаващите правни изводи на въззивния съд .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Ищецът претендира обезщетение за погинали собствени движими вещи – пластмасови касети,изработени по специфичен промишлен дизайн, предадени в държане на твърдян праводател на ответното дружество / към този момент с правноорганизационна форма на Събирателно дружество , чиито съдружници са физическите лица – ответници, конституирани като такива именно и само с оглед това им качество /, в качеството му на трето лице – пазач, на основание допусната обезпечителна мярка по реда на Закона за промишления дизайн, в обезпечаване на искове по чл. 57 ал.1 т.1 от същия , предявени от трето за настоящия спор лице – [фирма] против [фирма] . Обезпечителната мярка е отменена с влязло в сила определение на САС от 18.12.2009 год..След тази дата ищецът твърди, че праводателят на ответното дружество без основание е задържал вещите и предвид неадекватното им съхраняване същите са погинали, поради което претендира равностойността им . Ответните страни са се защитавали основно с доводи за липса на материалноправна легитимация по спора, предвид липсата на правоотношение с ищеца, по силата на което са получили държането на вещите, респ. наличието на такова с трето за спора лице – дружеството, наложило обезпечителната мярка ,изпълнена чрез предаване вещите на пазач.В отговора на исковата молба се сочи продължаващо държане на същите и готовност за предаването им на ищеца,респ. неполучаването им от същия до момента единствено предвид неоказано от негова страна съдействие. Независимо от липсата на изрична формулировка на теза, отричаща погиването на вещта, изложението на ответните страни безспорно и ясно навежда на спор относно довода на ищеца за погиване / увреждане до степен на пълна негодност за ползване по предназначение / на вещите, в качеството на ползващ единствено същия факт.
За да отмени първоинстанционното решение, уважило претенциите , и отхвърли предявените обективно кумулативно съединени искове, съдът е приел,че ищецът не е доказал факта на погиването на вещите, а кумулативно и причинност между установеното за част от тях състояние и поведението на ответника , противопоставил и възражение за естествено стареене на материала / пластмаса /, респ. чупливост на касетите като последица от обективен , необусловен от негово действие или бездействие, процес .
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси : 1 / Следва ли да се разгледа въззивна жалба, неподписана от жалбоподателите ? ; 2 / Следва ли да се обсъждат „ възражения „ , които не са направени с отговора на исковата молба и в първото съдебно заседание, след доклада на съда ? ; 3 / Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба ?; 4 / Следвало ли е Пловдивски апелативен съд да обсъди всички доказателства и в частност : протокола на ЧСИ В. А., с оглед посочената в същия дата на отнемане на пластмасовите касети – 30.04.2009 год., в аспект на изминалите 5 години и ноторно известното обстоятелство за бързото стареене на пластмасата, при това съхранявана от ответното дружество на открито ; писмения доклад на свид. В. и разпита на същото лице относно начина на съхранение на касетите и създадените от страна на ответника пречки за извозването им;посоченото от вещото лице обстоятелство,че при посещението му при ответното дружество касетките вече не са се намирали на двора,с оглед приложението на чл.161 ГПК ; 5/ Следва ли при отпадане причината за принудителното им отнемане и при наличие на последваща изрична съдебна заповед за връщане , тези касети – хиляди на брой – да бъдат върнати по начина ,по който са отнети или собственикът им трябва да ги търси, организирайки транспорт и извършвайки разходи в преодоляване създадени му от длъжника препятствия ? 6 / В забава ли е кредитора,ако длъжникът не само не връща вещите,но и непрекъснато създава пречки за това връщане, правейки го невъзможно и безполезно ?
Никой от така поставените въпроси не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Първият въпрос не кореспондира с действително съществуваща нередовност на въззивната жалба , още повече релевирана своевременно от касатора – въззиваема страна в хода на въззивното производство. Въззивната жалба е титулувана като изходяща от всеки от тримата ответници,чрез процесуален представител, подписал същата и с приложено доказателство за упълномощаването на лицето от всеки от тримата въззивници.
Вторият въпрос е процесуално неиздържан , доколкото факта на погиването на касетите е от значение и ползва единствено ищеца , с оглед което негова е и тежестта за доказването му ,освен при изрично признание на противната страна,каквото в производството не е направено . Напротив, цялото изложение в отговора на исковата молба е в смисъл на твърдяно продължаващо държане на вещите от ответното дружество и готовност за предоставянето им на ищеца. В този смисъл, не се касае за правоизключващо, правоунищожаващо или правопогасяващо, спрямо вземането на ищеца , възражение на ответника, което въззивният съд да е разгледал, въпреки че не е релевирано в преклузивния за това срок,а за възможно, но не и задължително становище по твърдени от ищеца и подлежащи на доказване от същия факти, с правни последици за спора само в случай,че съдържа признание на неизгоден за заявяващата го страна факт.Мълчанието относно твърдените от ищеца и ползващи единствено същия факти не е равнозначно на признание за тяхното съществуване.
Третият от поставените въпроси е обоснован с касационен довод за неправилност, поради нарушение на чл.269 пр. второ ГПК – за произнасяне по довод, невъведен във въззивната жалба ,свързан със „ забава на кредитора „ . Такъв решаващ извод ,обаче, въззивният съд не е мотивирал .Изобщо няма обосноваване неоснователност на исковете с прилагане института на чл.95 ЗЗД, впрочем изключен от самото правно основание на претенцията – извъндоговорно.
Четвъртият въпрос,с множество подвъпроси ,е фактологично обоснован от доказателствата по делото , доводите и възраженията на страните , но дори и като такъв не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното решение. Същите не се основават на оспорено основание ответното дружество да върне вещите,нито на извод за липса на забава на ответника, нито на извод за забава на ищеца, изключваща последиците на забавата на ответника.Поради същите съображения се явяват ирелевантни за решаващите изводи на въззивния съд и формулираните пети и шести въпроси. Всички те са въпроси по правилността на въззивното решение относно извода за недоказано погиване на движимите вещи в държане на ответното дружество, въз основа на конкретните доказателства и обстоятелства по делото, което съставлява основание по чл.281 т.3 ГПК, но не и по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като не предпоставят формулирането на еднозначен, общоважим при приложението на конкретна правна норма, отговор на правен, а не фактологичен въпрос.
С оглед непокриване общия селективен критерий, е излишно , а и невъзможно произнасянето по допълнителни селективни критерии за допускане на касационното обжалване .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188/ 26.03.2014 год. по т.д.№ 20 / 2014 год. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство,в размер на 3 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :