4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 961
С., 16,12,2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на дeвети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 303/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №1276 от 23.06.2014 г. по т.д. №1904/2014 г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. По основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е поставил е въпроса – „ Може ли съдът да обоснове решаващият си извод без да е обсъдил и взел предвид част от доказателствата по делото и фактите от значение за делото, за чието установяване са представени тези доказателства, и които факти следва да обосноват решаващият извод на съда”. Страната пространно е развила оплакването си за неправилност на възприетата от състава фактическа обстановка, поради това, че съдът е извел извода си за дължимост на сумата 19626.45лв. – получена без основание стойност на банкова гаранция, според страната единствено от изслушаната техническа експертиза, без да обсъди и вземе предвид и показанията на свидетеля Б. и на изходящи от касатора доказателства за заплащане на разноски към трети лица, с оглед отстраняване на щети по плочките в хипермаркета. Страната счита, че поради това е налице противоречие с изброени решения на ВКС, с които било прието, че разрешаването на делото по същество предполага самостоятелна преценка на събраните доказателства и на заявените от страната доводи и възражения и че съдът следва да изясни релевантните за спора факти при съвкупна преценка на всички приложени по делото доказателства. Поставен е въпросът – „ Може ли въззивният съд да приема наличието на неформален договор за изработка между страните без да е налице договореност между тях за съществените елементи на същия”. Изложени са подробни доводи за неправилност на приетото от съда в тази насока, така квалифицирани и от касатора. Посочено е, че този въпроси били решени от съда в противоречие с решение №97/13 на ВКС, ІІт.о. с което било прието, че за да е налице сключен неформален договор за изработка следва да е установено недвусмислено съгласие относно съществените елементи на договора. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси – „ Може ли да се счете, че е налице допълнителен неформален договор за изработка ако извършените допълнителни работи от изработващия са необходими за точното изпълнение на задълженията му по подписан между страните договор при фиксирана цена, а между страните не е постигнато съгласие относно цената и обема на допълнителните строителни работи. Може ли да се счете упражняването на правото на възложителя по чл.262 от ЗЗД да проверява изпълнението на работата от страна на изработващия за мълчаливо съгласие за допълнителната работа на изработващия. Може ли да се измени възнаграждението по договора за изработка, когато същото е фиксирано, на други основания освен предвидените в чл.266 от ЗЗД – повишаване цената на материал или работната ръка, ако такива други основания не са договаряни между страните.”Изложени са подробните доводи на касатора за необоснованост и неправилност на изводите на съда – така квалифицирани и от него и възпроизведени буквално от касационната му жалба. По основанието е заявено лаконично, че страната счита,че отговорите на тези въпроси били от значение за основателността на иска и съответно за правилното прилагане на закона. Касаторът, по същото основание – чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставил въпросите: – „ В случай, че изработващия отговаря пред възложителя на основание чл.260, ал.2 за неуведомяване годността на материала, следва ли разноските на изработващия за установяване причините за появилите се дефекти в изработеното да бъдат поети от възложителя и „ Също така в хипотезата на отговорност на изработващия по чл. 260, ал.2 от ЗЗД възможно ли е част от вредите да бъдат отстранени по пътя на реалното изпълнение – подмяна на дефектиралите плочи, а част от вредите да бъдат обезщетени чрез заплащане на разходите, понесени от възложителя за отстраняването им.” И по тези два въпроса са изложени оплакванията за неправилност на изводите на съда, така определени и от страната и буквално възпроизведени от касационната й жалба. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е основан на фактически неверните доводи за това, че съдът не е обсъдил свидетелските показания на свидетеля Б., въпреки че същите са обсъдени в обжалваното решение / вж. мотиви на стр. 62 /, а по отношение на твърдението за направени „ разноски към трети лица” липсва каквато и да било конкретика по отношение на доказателствата, които според страната не били обсъдени и ако бяха биха променили решаващите изводи на въззивния съд. Освен това такова оплакване не е заявено във въззивната жалба, нито тези доказателства фигурират като описани в нея. Поради това и изброяването на съдебни актове, обобщени от касатора като практика указваща на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства е ирелевантно. Нещо повече съдът е извършил такава преценка и е направил свои самостоятелни изводи във връзка с основателността на предявените искове. Без правно значение за обсъжданото основание е и твърдението за нарушение по чл.236,ал.2 ГПК, обосноваващо според касатора процедиране на състава в противоречие с установена практика на ВКС по прилагане на този текст, изискващ мотиви относно релевантните по спора доказателства, поради това, че в случая съдът е изложил такива мотиви. Доколкото касаторът не е съгласен с тях и е изложил оплакване за неправилността им, то тези доводи са неотносими към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК и се разглеждат след допускане на решението до касационно обжалване.
Вторият формулиран въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е поставен с оглед недоказаните твърдения на касатора, а не във връзка с мотивите обусловили постановения от въззивния съд обжалван правен резултат. Този извод се потвърждава и от изложението по отношение на допълнителния критерий, което съдържа оплакването на касатора за неправилност на решението, така квалифицирано и от страната по отношение приетото, че за положената задължителна допълнителна замазка е налице неформален договор за изработка. Поради така мотивираното, неотговарящо на фактическите и правни констатации на състава, поддържано от страната противоречие с решение №97/13г. на ВКС , ІІ т.о. не обосновава различен извод за наличие на разглежданото основание. Решението на ВКС разрешава правен въпрос ирелевантен спрямо настоящето производство, а именно въпроса – „съставлява ли авансовото плащане на възнаграждение въз основа на отправена от изпълнителя оферта за строителни работи конклудентно действие на възложителя, потвърждаващо съгласието му за сключване на договор за изработка при условията на офертата.” Това решение разглежда факти неотносими към обжалваното решение и съответно формира изводи неприложими към случая.
Дори и от поставените въпроси по чл.280, ал.1, т.3 ГПК да бъде изведен релевантен, то налице би било само общото основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правния въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждане текста на основанието, нито буквалното възпроизвеждане на оплакванията за неправилност на решението, заявени с касационната жалба. Тези оплаквания се квалифицират по чл.281 ГПК и са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване.
При така депозираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1276 от 23.06.2014 г. по т.д. №1904/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: