4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
С., 11,03,2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2108/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 998 от 12.02.2015 г. по гр.д. №642/2014 г. на Софийски градски съд .
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал,че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. поставил е въпросите :” За недопустимостта на тълкуване на ясни клаузи, по които няма спор между страните и 2/ За задължението на съда след като пристъпил към тълкуване на неясни на самият съд клаузи, да търси и да установи действителната воля на страните при тълкуване на договорните клаузи въз основа на общия разум на изявлението и смисъла на договора, практиката и обичая”.Страната е поддържала противоречие с решения на ВКС, за които е посочила, че съдържат мотиви относно тълкуването само на неясни клаузи, респективно такива, по които има спор между страните. Касаторът е посочил, че противоречието се изразява в това, че между страните по делото нямало спор, че е уговорена договорна отговорност представляваща неустойка, с оглед разменената между тях кореспонденция, а съдът тълкувал тази ясна клауза, по която не бил налице и спор.Така е поддържано като установено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Страната е поставила въпроса – „ относно договорната автономия на иска по чл.92 от ЗЗД и конкретно може ли да е предявен осъдителен иск за неустойка, когато страните са договорили приспадането й от насрещно вземане на длъжника, при предявено съдебно възражение за прихващане поради липса на гаранционни суми”. Този въпрос както и процесуалния въпрос – „ Може ли да се претендира присъждане на неустойка по осъдителен иск, след като страните са се договорили заплащането на неустойката да стане чрез приспадане от заплатени гаранционно суми от възложителя” са поставени с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано със становището на страната. Поставен е трети процесуалноправен въпрос – ..” дължи ли съда произнасяне в диспозитива на решението по искането за законна лихва при условията на чл.214, ал.2 ГПК, чрез допълнителен отхвърлителен диспозитив, когато основният иск е отхвърлен.” По този въпрос страната е счела за установено основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е представила две решения на съдилищата. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият поставен въпрос, макар и общо формулиран може да бъде приет за релевантен, тъй като е свързан с решаващ извод на съда, с оглед тълкуване на уговорката между страните по реда на чл.20 ЗЗД, от което е изведен и решаващият извод за това, че съобразно така предприетото тълкуване клаузата на т.2 от анекс №3/20.06.2006г. не може да бъде третирана като уговорка за заплащане на неустойка, с оглед изведената от чл.92, ал.1 ЗЗД определеност на института. Съдът е мотивирал този извод още с това, че в случая страните са договорили намаляване на дължимото възнаграждение, като при забава на изпълнителя друго възнаграждение не се дължи, а заплатеният аванс се приспада от задържаната от възложителя гаранционна сума. Като допълнителен аргумент за това, че клаузата не може да бъде определена като неустойка, съдът е посочил наличието на изрична уговорка в договора от 10.06.05г., /неразделна част от който е и анекс №3/ клауза за неустойка. Освен това съдът е посочил че дори и да се приеме, че така договореното е неустойка за забава с предварително определяне обезщетението за вреди от забавеното изпълнение, възложителят може да реализира вземането си чрез прихващане със задържаните от него гаранционни суми , а не чрез осъждане на ответника да върне авансово платената сума.
Страната по този въпрос е поддържала като допълнителен критерий основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е посочила две решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и поради това задължителни за съдилищата. Противоречието, касаторът е извел от твърдението си, че страните не спорели, че с цитираната клауза е уговорена договорна отговорност за неустойка, а съдът в отклонение от цитираната практика тълкувал ясна норма, по която не било налице спор. Този извод, съдържа, така както е развит оплаквания за неправилност на решението. В случаят, съдът по реда на чл.20 ЗЗД е тълкувал уговорката между страните, по която е било налице спор,свързан с дължимостта на претендирания паричен еквивалент на сумите, договорени като дължими при прихващане със зъдържаните гаранционни суми. Независимо, как са квалифицирали страните основанието за тази дължимост, тя се извежда именно от договорената клауза, като съдът е този, който следва да определи правната квалификация на договореното и съответно да разреши спора по така заявената претенция. Неправилността, на тези негови изводи не е предмет на настоящата фаза на касационното производство, дотолкова доколкото страната не обосновава наличие на отклонение на състава от цитираната задължителна практика. И в двете разгледани решения на ВКС, е дадено определение на тълкуването, осъществявано по реда на чл.20 ЗЗД, което в мотивите си не само е съобразил въззивния състав, но и го е дефинирал в съответствие с тази практика. Този извод той не е направил по своя инициатива, както твърди страната, а с оглед това, че във въззивната си жалба, въззивникът – сега касатор изрично се е позовал на неправилност на тълкуването на клаузата, дадена от първостепенния съд, обосновано от него с това, че не била отчетена действителната воля на страните. Така въведеното оплакване, противно на твърденията му, обосновава спор, респективно заявена неяснота на клаузата по която съдът е бил задължен да се произнесе, с оглед доводите в жалбата. Или цитираната задължителна практика не съдържа разрешения противни на разрешението дадено от въззивния съд, поради което и с оглед изложеното не обоснова основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този поставен въпрос. Оплакванията за неправилност на акта в контекста на защитната теза на касатора е ирелевантно за основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият поставен въпрос е релевантен По този въпрос, обаче, страната не е обосновала изобщо допълнителен критерий, какъвто от общо направените й оплаквания за неправилност на решението не може да бъде изведен.
Последният въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като това дали съдът ще постанови изрично отхвърлителен диспозитив и за лихвата, не определя решаващ извод по отношение на предявените искове и тяхната основателност, а е въпрос, който следва да бъде обсъждан по реда на чл.247 ГПК, респ. чл.250 ГПК. Освен това цитираните от касатора решения съдържат диспозитиви, с които се присъжда законната лихва, а не такива, с които искането е отхвърлено изрично в резолутативната част на решението, за да се формира твърдяното от страната противоречие.
По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са сочени никакви релевантни доводи съобразно разясненията дадени с т.4 ТРОСГТК №1/09г. определящи неговата дефинитивност.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 998 от 12.02.2015 г. по гр.д. №642/2014 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: