2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
София, 08.10.2018година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пeти септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 903/2018 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение №330 от 27.11.2017 г. по гр.д. №469/2017 г. на Пловдивски апелативен съд .
Ответникът по касация- „Пътища”АД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. С.Б. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Н. С. е поддържал основание по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. Поставил е въпросите – „При уговорка , че възложителят ще плати, когато бъде издаден акт- обр.16 за обекта, което обстоятелство зависи от волята на трето лице, следва ли да се прилага презумпцията на чл.25,ал.2 от ЗЗД досежно самият възложител и то при липса на подобно възражение от страна на ищеца”, 2 /” Допустимо ли е да се игнорира действителната воля на страните, обективирана в клаузите на сключения договор, касаеща настъпването на изискуемост на вземането и тази воля да бъде заменена с неуговорен между страните падеж, обвързан с извършването на едно действие на възложителя и неговата субективна преценка по отношение на настъпила изискуемост по друг договор” и 3 / „ Кой е началният момент на давностния срок при вземането за изработка, когато в договора е посочено, че вземането се дължи от акт обр. 16, какъвто обективно липсва. В тази хипотеза нужна ли е покана и приложима ли е разпоредбата на чл.114, ал.2 от ЗЗД.”Страната е сочила, че приетото от състава относно настъпване на изискуемостта на процесното вземане било в противоречие с практика на ВКС по конкретно с решение № 15/16г. на ВКС, І т.о., с което се приемало че всяко „ отсрочване предпоставя договаряне на различните законови предпоставки, при които ще настъпи различната от изводимата от закона изискуемост”.Страната накратко е изложила разбирането си за настъпване на изискуемостта по отношение на процесното вземане. Посочено е още, че приетото от състава по отношение презумпцията на чл.25, ал.2 ЗЗД било в противоречие с решение на ВКС, І т.о. № 7/17г. и решение № 211/15 на ВКС, І т. о. Страната е извела противоречието от собственото си разбиране по отношение на настъпване на изискуемостта на спорното задължение. Други доводи не са развити.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание- т.е. то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на състава довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставеният от касатора първи въпрос не е релевантен, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава, мотивирали обжалвания резултат, а и самият въпрос съдържа въведени обстоятелства в разрез с установеното по спора и с приетото от съда. В случая съдът е мотивирал приложението на на чл.25, ал.2 ЗЗД, като е приел изрично, че издаването на акт.обр. 16, т.е. въвеждане на обекта в експлоатация / фактическото действие, по която вече се осъществява/, зависи изцяло от действията на възложителя по основния договор да инициира процедура по Наредба № 3, като той не е направил това и няма интерес да го прави, тъй като по този начин се освобождава от заплащане на оставащото му задължение.Т.е презумпцията и нейното приложение е обосновано, а касатора не поставя въпрос с оглед даденото от състава разрешение. Освен това фактически невярно е изложеното, че не е въведено такова възражение от страна на ищеца, тъй като същото е направено още с исковата молба. Другите два въпроса поставят идентичен проблем във връзка с настъпване на падежа на задължението на настоящият касатор да заплати стойността на приетите от него СМР изцяло. Дори и от тях да бъде изведен правен въпрос, въпреки че са свързани предимно с оплакванията на страната за неправилност, а не с решаващите изводи на състава, страната не обосновава допълнителен критерий по тези въпроси. Страната не е обвързала конкретния правен въпрос с посочените от нея решения, а се е задоволила общо да ги посочи като разгледа собствените си оплаквания за неправилност на акта. Така посочените решения обаче не разрешават нито един от поставените въпроси, по начин, осъществяващ основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в какъвто смисъл са доводите на касатора.. Така решение № 15/16 на ВКС, първо т.о. разрешава въпросът – действителна ли е клауза в договор за изработка, поставяща изпълнението на задължението на възложителя да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената работа в зависимост от изпълнението на задължението към възложителя от страна на трето за договора лице. Дори и да се приеме, че има относимост към разглеждания случай така формулирания въпрос, с оглед това, че е договорено в разглежданата хипотеза да бъде заплатено окончателно на подизпълнителя след издаване на акт.обр. 16 за обекта и доколкото този акт се издава по процедура, чието провеждане не зависи от страните по договора, а зависи от волята на възложителя на едната стрна, то следва да се отбележи, че въззивният съд не е приел нищо в отклонение с така формираната практика на ВКС. С това решение по въпроса е прието, че уговорка възложителят да плати, когато на него му платят по принцип не е нищожна, но следва да бъде прилагана чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й .Такава хипотеза въобще не е разглеждана в настоящия случай. И с решение №7/17г. на ВКС, състав на І г.о. е приел по приложението на чл.25 ЗЗД, че условието като юридически факт от категорията на юридическите събития прави недопустимо сключването на договора под условие, поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна, като в тази връзка законът въвежда фикцията, че условието се счита за настъпило, ако страната която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да настъпи, като преценката относно фингираното сбъдване на условието, следва да се осъществи по правилата на логиката при съпоставка между поведението на страната и закономерния път на събитията, като се отчете интереса на страните и предметната рамка на сключения договор. Така, това решение на ВКС третира поведение на едната страна, но не и такова на друго лице, от което зависи сбъдването на условието, – хипотезата, разгледана от въззивният съд. С оглед на изложено изцяло без правно значение за допускане на решението до касационно обжалване е и третият посочен от касатора съдебен акт, който разглежда хипотези за изискуемост за заплащане на възнаграждение по договор за изработка – при липса на уговорен срок и при наличие на модалитет на договора. С обжалваното решение, съдът не е приемал нищо различно по тези общи хипотези по чл.266, ал.1 ЗЗД.
С оглед изложеното не са налице поддържаните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът не обосновава и довод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, частният касатор лаконично е извел от твръдение, несъобразено от въззивния съд т.е. с доводи за неправилност, а не за очевидна неправилност.
По изложените съображения, и с оглед така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени надлежно разноски в размер на 1640лв..
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №330 от 27.11.2017 г. по гр.д. №469/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Пътища”АД, [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на 1640лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: