О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
[населено място], 23.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д. № 102/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК.
С определение № 280/04.10.2018г. по в.т.д. № 208/2018г. на Апелативен съд Бургас е оставена без уважение частна жалба срещу решение № 20/21.06.2018 г. по т.д. № 105/2017 г. на Окръжен съд Сливен в частта, с която, след отмяна на хода по същество, производството е прекратено като недопустимо в частта му по отношение на предявения от ЕТ „Йота-Х Т. Й.“ срещу „Банка ДСК“ЕАД иск по чл.439 ГПК – за оспорване поради погасяването им по давност на задълженията по изп.д.№20179150407418 по описа на ЧСИ Г.Г., образувано по изп. лист от 12.05.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение № 381/12.05.2010 г. по ч.гр.д. № 329/2010 г. на Районен съд Нова Загора до размера на сумите 28666,30 лв. – главница и 830,65 лв. – разноски, взискател по изпълнението за която част е „Българска банка за развитие“ АД.
Срещу определението е подадена частна касационна жалба от Т. Й. в качеството й на ЕТ „Йота-Х Т. Й.“, в която са изложени оплаквания за неговата необоснованост, незаконосъобразност и за допуснати при постановяването му процесуални нарушения.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано лице срещу валиден и допустим акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал. 3 вр. чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При произнасянето си ВКС взе предвид следното:
При постановяване на атакуваното определение, съставът на Апелативен съд Бургас е констатирал, че в хода на съдебното производство по отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК срещу „Банка ДСК“ ЕАД, като взискател в изпълнителното производство по изп. д. № 418/2017 г. на ЧСИ Г. Г. , образувано за събиране на вземания за 40 951,85 лв. главница, 512,47 лв. договорна лихва, 68,28 лв. лихва за забава,830,65 лв. държавна такса и 864,75 лв. юрисконсултско възнаграждение, е била конституирана „Българска банка за развитие“ АД за част от вземането по изпълнителния лист от 12.05.2010 г.; конституирането, извършено от съдебния изпълнител на основание чл. 429 ал. 1 ГПК, е основано на осъществено на 12.07.2010г. плащане от „Българска банка за развитие“ АД задължение по банкова гаранция поета в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, което е обусловило суброгиране на гаранта в правата на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД по смисъла на чл. 74 ЗЗД за част от цялото вземане по изпълнителния лист, равняваща се на изплатената по банковата гаранция сума от 29 486,95 лв. /28666,30 лв. главница и 830,65 лв. разноски/; взискател по отношение на останалата част от вземането по изпълнителното дело е продължила да бъде „Банка ДСК“ ЕАД; конституиране на „Българска банка за развитие“ АД на същото основание и за същата част от вземането е извършено и предходно по прекратеното на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК изп. д. № 503/2010 г. на ЧСИ П. Р., образуваното въз основа на същия изпълнителен титул от 12.05.2010 г. По оплакванията в частната жалба въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че към момента на завеждането на иска ищцата е имала правен интерес от насочването му единствено срещу „Банка ДСК“ЕАД, която е била единствен взискател. Посочено е,че за наличието на правен интерес съдът следи служебно по време на целия ход на производството, поради което с последващото конституиране на „Българска банка за развитие“ АД като втори взискател , носител на част от вземането в качеството му на суброгирал се в правата на удовлетворения взискател, е лишило страната от правен интерес да поддържа иска за тази част от вземането срещу „Банка ДСК“ЕАД.Като неоснователно е счетено и твърдението,че суброгацията може да настъпи единствено при пълно, а не и при частично плащане на дълга,доколкото липсва забрана за частично гарантиране на дълг и следователбно не може да бъде отречено правото на гаранта да се суброгира в правата на частично удовлетворения взискател,като търси от длъжника платената от него част от вземането чрез встъпване в изпълнителното производство. По тези съображения въззивният съд е намерил за правилен изводът на първоинстанционния съд за липса на правен интерес у ищцата да води предявения отрицателен установителен иск срещу „Банка ДСК“ ЕАД в частта , относно сумата 29 486,95 лв., доколкото след суброгацията и конституирането на „Българска банка за развитие“ АД като взискател с това вземане, „Банка ДСК“ ЕАД не би могла да упражнява произтичащите от него вече чужди й права, като претендира това вземане за себе си.
Съгласно чл. 278 ал. 4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по въпросите: 1. Поражда ли правно действие конституирането от страна на ЧСИ на взискател, поискал встъпването му в това качество, по изпълнително дело, чието производство е спряно с обезпечителна заповед, а не по волята на страните? 2. При наличие на хипотеза на частично плащане на дълг, за който вече има издаден изпълнителен лист, в изпълнение на поети задължения съгласно гаранционно споразумение, платилият частично дълга по изпълнителния лист /но платил, изпълнявайки задълженията си изцяло по гаранционното споразумение/, суброгира ли се в правата на изпълнителния лист на взискателя по реда на чл. 429 ал. 1 ГПК? Същият може ли да бъде присъединен като взискател в изпълнителното производство, заведено от първия взискател, позовавайки се на същия изпълнителен лист? 3. Допустимо ли е завеждане на изпълнително производство от първия кредитор, черпещ права от изпълнителен лист, който е послужил като изпълнително основание за завеждане на изпълнително производство, в което ЧСИ е суброгирал в правата на взискателя лице, извършило частично плащане на дълга по изпълнителния лист и което производство е прекратено на основание чл. 433 ал. 1 от ГПК с взискател – платилото лице? 4. Настъпилата суброгация на осн. чл. 429 ал. 1 ГПК, констатирана от ЧСИ в производство, което е прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, има ли правна стойност и същата запазва ли действието си в новообразуваното изпълнително дело със същия изпълнителен титул, но от първия кредитор?
В допълнение към зададените въпроси се поддържа наличие на предпоставка по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, обосновавана с липса на задължителна съдебна практика на ВКС по тях. Като самостоятелно основание се поддържа очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280 ал. 2 предл.3 ГПК. Частният касатор посочва, че е налице обезпечителна заповед на Окръжен съд Сливен, с която е спряно производство по изп. д. № 418/2017 г. на ЧСИ Г. Г., от което извежда извод за недопустимост на извършените изпълнителни действия по делото. Счита, че неоснователно двете предходни инстанции от една страна приемат, че „Банка ДСК“ ЕАД не е взискател и не може да упражнява чужди процесуални права спрямо длъжника за част от дълга, равняващ се на изплатената на основание банковата гаранция сума, а от друга – прекратяват производството по делото, без да вземат становище за дължимостта на сумите по заведеното и висящо изпълнително дело с взискател същата банка. Според частния касатор, разпореждането на ЧСИ Г. Г. за конституиране на „Българска банка за развитие“ АД като взискател за част от дълга на основание чл. 429 ал. 1 ГПК, не е породило правно действие и не създава процесуално правоотношение в изпълнителното производство между длъжника и втория взискател, тъй като суброгиране в рамките на целия дълг е било прието от ЧСИ П. Р. по изп. д. № 503/2010 г., който с нарочно постановление е конституирал „Българска банка за развитие“ АД като взискател по първото изпълнително дело, стабилизирано поради необжалването му.
Съставът на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване. Първият и вторият от формулираните от частния касатор въпроси не отговарят на изискванията за осъществен общ критерии на чл. 280 ал. 1 ГПК, съобразно постановките на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не кореспондират с решаващите изводи, въз основа на които въззивният съд е потвърдил решението на Окръжен съд Сливен. Законосъобразността на извършените от частния съдебен изпълнител процесуални действия по конституиране на втори взискател /в какъвто смисъл са формулирани въпросите/ не е предмет на разглеждане от предходните две инстанции, доколкото съответствието им с процесуалните норми се проверява по реда на чл. 435, чл. 440 или чл. 441 ГПК, поради което съдът единствено е констатирал в съобразителната част към определението, респ. решението, че по изпълнителното дело е налице конституиране на втори взискател, без да е обективирано становище за законосъобразността на тези правни действия. Позоваването на чл. 74 ЗЗД е единствено във връзка с изразеното от съда разбиране за правната същност на банковата гаранция, както и за последиците при извършено от банката плащане по гаранцията. Установен е фактът, че в хода на съдебното производство „Българска банка за развитие“ АД е била конституирана като взискател в изпълнителното производство по последващо образуваното изпълнително дело, докато във връзка с производството по изп. д. № 503/2010 г. същата банка е имала „право, произтичащо от чл. 74 ЗЗД да отправи искане до ЧСИ“ за конституирането й като взискател. Ирелевантността на извършените от частните съдебни изпълнители процесуални действия в производството по чл. 439 ГПК се потвърждава и от трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 81/20.02.2012 г. по ч.гр.д. № 498/2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 158/27.02.2012г г. по ч.гр.д. № 631/2011 г. на ВКС, ГК, VI г.о. и решение № 209/28.11.2018 г. по т.д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т.о., където се застъпва, че основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо материално право.
Останалите два въпроса също не разкриват връзка с формираната правна воля на съда, която е обусловила изхода на спора, с оглед на което и по отношение на тях не може да бъде счетен за осъществен общият селективен критерии на чл. 280 ал. 1 ГПК. С въпросите частният касатор извежда от мотивите на въззивния съдебен акт разбиране за съществуваща връзка между по-рано заведеното и прекратено на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК изпълнително дело № 503/2010 с по-късно заведеното и висящо към момента на завеждане на исковата молба изпълнително дело № 418/2017 г. , каквато връзка между тях не е била предмет на обсъждане от въззивния съд. От друга страна с решение № 48/14.07.2016 г. по т.д. № 404/2015 г. на ВКС, II т.о. изрично се приема, че настъпилото по право прекратяване на изпълнителното производство на основанието по чл.433 ал.1 т.8 ГПК не води до извод за отпадане на условията за допустимост на изпълнителното производство, нито,че са настъпили обстоятелства,водещи до погасяване на материалното право или правото на принудително изпълнение за удовлетворяването му.
Независимо от необосноваването на общия, не се явява обоснован и допълнителният селективен критерий, тъй като формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не е достатъчно да бъде направен извод за наличие на сочената хипотеза, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Нещо повече, цитираните в настоящото определение служебно известни на настоящия състав актове, свързани с поставените от частния касатор въпроси, изключват наличието на хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Не е налице и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал. 2 ГПК, доколкото очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им,събраните доказателства и тяхното съдържание. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 280/04.10.2018 г. по в.т.д. № 208/2018 г. на Апелативен съд Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.