О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр.София, 01.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Чаначева ч.т.д.№ 67/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба З. Д. П. частна жалба срещу определение № 2878/25.09.2018 г. по в.гр.д. № 3722/2018 г. на Апелативен съд София.
Ответниците по частната жалба – В. С. Н., И. С. И., чрез пълномощника им.-адв. М. Г. са на становище, че същата е неоснователна.
Ответникът по частната жалба – Гаранционен фонд – [населено място] също оспорва основателността й.
Върховният касационен съд, състав на І т.о. намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275,ал.1 ГПК срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество същата е неоснователна.
С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е оставил без разглеждане частната жалба на П. срещу разпореждане № 7640/01.03.2018 г. по гр. д. № 15560/2016 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането му за увеличаване по размер на определените разноски за явяването му като свидетел в съдебно заседание на 29.01.2018 г. от определения от съда размер от 40 лв. до 114 лв., както и за присъждане на възнаграждение за същото явяване в размер на 164.22 лв. За да постанови този резултат, съдът е приел, че разпореждането на СГС не е подлежащ на обжалване съдебен акт, тъй като нито прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито изрично е посочен в закона като обжалваем. Посочил е още, че и процесуалната легитимация на жалбоподателя не е налице, с оглед качеството му на свидетел, а не на страна в производството. Съпоставил е нормите на действащия Граждански процесуален кодекс, с норми на старите съдопроизводствени закони /ЗСГ от 1892 г. и ЗСГ от 1930 г./, от което е извел допълнителни аргументи за необжалваемост на разпореждането на СГС.
Частната жалба е неоснователна.
Обжалваният пред въззивният съд съдебен акт на първата инстанция има за предмет разпореждане на първостепенния съд, с което е оставено без уважение искането на свидетел по делото за увеличение на определените му от съда разноски. Съобразно така определения предмет, този акт не е включен в предметния обхват на актовете подлежащи на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.1 ГПК, с оглед лимитивно очертаните хипотези по текста. Жалбоподателят изисква последващ инстанционен контрол, с оглед защитата на признати материални права, в качеството му на свидетел в производството. Макар и да не е заявил именно това, а да се е задоволил в частната си жалба да възпроизведе разбирането на член от състава, подписал обжалваното определение на особено мнение, съдържащо само довода, че обжалваемостта на акта произтича от посочено общо приложение по аналогия на процесуалната възможност на особения представител, назначен по реда на чл. 47,ал.6 ГПК / не е изяснено защо само така назначения/ да обжалва размера на определеното му от съда възнаграждение за процесуална защита. Нито съдията, изразил това становище,нито страната, в качеството й на жалбоподател са обосновали разбирането си, което не е съобразено с правилото за неприложимост на аналогия по отношение на процесуален закон, а и с това, че по принцип аналогията, като похват изисква обосноваване на сходства в хипотезите, каквото сходство не може да бъде изведено само въз основа на това, че не е предвидена изрична възможност за обжалване. Следователно, жалбоподателят не е развил доводи за допустимост на такъв контрол, а аргументите му, свързани само с твърдяната възможност съдът да прилага по аналогия процедиране при несравними хипотези са правно необосновани.
Както бе посочено законът допуска защита на материални права, признати от него и в този смисъл изводът на въззивният съд, че не е налице активна процесуална легитимация на свидетеля е непрецизен, тъй като той защитава свое признато му от процесуалния закон право. Обаче, не всяко признато материално право, може да бъде защитавано във висящия процес, чрез развиването му инстанционно, а само това, което е пряко свързано с процедирането или разрешаването на спора, с който е сезиран съдът.Ако се приеме, обратното, както общо счита жалбоподателят, това означава да се признае процесуална възможност за развиване на паралелно производство по спор, който не е свързан и няма относимост към повдигнатия правен спор и съответно като правна последица да отклони процеса от неговият основен предмет – твърдяно накърняване на конкретно материално право, с което е сезиран съдът и чиято защита ищецът очаква. Така се определя и съществената разлика с процесуалните права на особеният представител на една от страните в процеса, чиято защита осъществява и съответно е участник, свързан пряко с развитието на съдебния процес по повдигнатия пред съда спор. Освен това, при преценка за допустимост на защита на определено материално право, следва да бъде разгледана и изводима от закона, имплицитно установена в уредбата негова защитеност, с оглед, която и законодателят не е предвидил изрична обжалваемост. В тази връзка по отношение на разглеждания случай следва да се отбележи следното :
Свидетелските показания се дефинират като доказателствено средство, като процесуалната възможност за възмездяване на участието на свидетеля в процеса е предвидена в чл. 75 ГПК. От чл. 156,ал.2 ГПК се извежда и разглежданата от възивният съд хипотеза на настоящия случай – допускане на свидетелски показания чрез призоваване на свидетеля. Или налице е защитимо материално право на свидетеля, който следва да получи законово призната възможност за възмездяване на участието му в процеса, което съгласно чл. 167 ГПК е задължително. В разглежданата хипотеза страната поискала призоваване на свидетеля внася депозит, определен от съда –арг. чл. 160, ал.1 и 2 ГПК, като в този случай, съдът определя размера и срока за внасянето му. Едва след представяне на документ за внесения депозит, съставът може да пристъпи към събиране на гласните доказателства. Т.е. този ред обезпечава реализиране на правото на свидетеля, който с оглед това, че депозитът за неговото явяване е предварително определен и внесен, да отправи своите възражения и да поиска предварителното внасяне на всички необходими разходи, които биха му позволили да се яви в съдебната зала. При предплащане на разноските, следва тяхната недостатъчност да бъде също така предварително съобразена / ако е заявена/ за да бъде осигурено неговото явяване. Законово изводимата защита на материалното право, поради неговата предварителна определеност също е аргумент, в подкрепа на обсъжданото разбиране, тъй като от една страна гарантира безпрепятственото развитие на съдебния процес, по отношение, на който закрепеното със закона материално право на възмездяване на свидетеля е ирелевантно, а от друга дава възможност на свидетеля да се защити чрез предварителното внасяне на разхода за неговото явяване. С оглед това, законодателят е предоставил в дискреция на съда да определя размера на това възмездяване, като само е очертал рамките му. Т.е. и с оглед тези аргументи не се обосновава извод за изключение от правилото на чл.274, ал.1, т.2 ГПК.
Правилно като аргумент в подкрепа на изложеното за необжалваемост на обсъждания съдебен акт е направеното от въззивната инстанция историческо тълкуване на чл.75 ГПК, чрез проследяване на уредбата на тези отношения в ЗГС – в ред. от 1892г. и ЗГС, в ред. от 1930г., в които- съответно в чл.79 и чл.208, ал.3 изрично е отречена обжалваемостта на актовете, с които се определя размер на възнаграждението на свидетел. Следва да се приеме още, освен посоченото и в допълнение, че с оглед обстоятелството, че в сегашната система на обжалване по действащия процесуален ред, липсата на изрично предвидена обжалваемост на определението установява продължаване на така възприетото разбиране, тъй като определението и тогава и сега не е от категорията на преграждащите производството а подходът за установяване право на обжалване/ в действащият ГПК и отменените от 1952г. и от 2007г. / е само чрез въвеждане на изрична норма, предвиждаща по- нататъшен контрол на акта.
С оглед изложеното, така постановеното определение като правилно следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2878/25.09.2018 г. по в.гр.д. № 3722/2018 г. на Апелативен съд София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: