4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 456
гр. София, 10.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 3086 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Б., [населено място], срещу решение № 2179 от 14.08.2018г., постановено по в.т.д. № 400 / 2018г. от Апелативен съд – София, с което е обезсилено решение № 5658 постановеното по т.д. № 263/2016г. на Окръжен съд – Благоевград и производството е прекратено, поради недопустимост на предявения иск.
В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че не е налице редовно връчена заповед за изпълнение и съдът е следвало да приеме за подадено в срок възражението по чл.414 ГПК до съдебния изпълнител.
Ответникът в производството и ищец по делото, „Еврокомпакт” ЕООД, счита, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира направените за настоящата инстанция разноски, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С първоинстанционното решение по предявен по реда на чл.422 ГПК иск Окръжен съд – Благоевград е признал за установено съществуването на парично вземане на ищеца „Еврокомпакт” ЕООД срещу ответника Н. Б., произтичащо от авал на ответника по запис на заповед, издаден от трето лице.
За да обезсили първостепенното решение, въззивният състав е достигнал до извода, че възражението по чл. 414 ГПК не е подадено от ответничката по иска Б. в срок, поради което по отношение на нея издадената заповед за изпълнение се е стабилизирала. Не е било налице основание заповедният съд да указва на дружеството – ищец да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК и съответно предявеният иск е недопустим, поради липса на интерес. С оглед на това, исковото производство е прекратено, след обезсилване на първоинстанционното решение.
За да достигне до извод за недопустимост на иска, въззивният съд е взел предвид следното:
Въззивната инстанция е счела за неоснователно възраженията на ответничката по иска, че заповедта за изпълнение не й е била връчена, тъй като съдебният изпълнител не е разполагал със самата заповед, каквато била депозирана едва впоследствие с последваща поправка на молбата за образуване на изпълнителното производство с отразяване, че към същата се прилага и спорната заповед. Изложени са съображения, че действително в намиращата се по изпълнителното дело молба за образуването му заповедите за изпълнение са допълнително описани като приложения саморъчно, докато в представената от ответника молба със същия вх. № и съдържание такава добавка липсва. Прието е, че това не е достатъчно да обоснове извод, че при връчването на поканата за доброволно изпълнение съдебният изпълнител не е разполагал и не е връчил и копие от заповедта, тъй като е възможно и допустимо взискателят допълнително да е представил заповедта и да е допълнил молбата си в периода от подаването на молбата 02.01.2014г. до връчването на заповедта на 14.10.2014г. Наличието на заповедта като приложение към поканата е изрично удостоверено в самата покана ( в тази част представляваща официален документ ), подкрепено и от подписа на ответничката по иска, без при връчването тя да е вписала в разписката възражение за липса на описаните в поканата приложения. Наличието на такива удостоверявания в поканата (както от съдебния изпълнител, така и от ответничката по иска) изключва възможността да се приеме за доказано, че препис от заповедта не е бил връчен само на база представените от ответника различни екземпляри от молбата и при липсата на други доказателства. Въз основа на това е счетено, че заповедта за изпълнение е била връчена на 14.10.2014г. на Б., която е подала на 20.10.2014г. в регистратурата на Районен съд – Благоевград възражение по чл.414 ГПК от името на представляваното от нея дружество – издател на записа на заповед. На същата дата касаторката, в личното си качество на длъжник, е подала и възражение до съдебния изпълнител с вх. № 23643, с което, оспорвайки задължението си, е поискала спиране на изпълнителното производство. Съдът е изложил подробни мотиви, че възражението не може да се приеме за редовно заведено с оглед разпоредбата на чл.62, ал.2 ГПК. За жалбоподателката срокът за възражение по чл.414 ГПК е изтекъл на 28.10.2014г., като в рамките на този срок същата не е подала възражение, нито пред заповедния съд, нито по някой от начините по чл.62, ал.2 ГПК ( пред държавните съдилища и техните звена, учредени и функциониращи съгласно ЗСВ или прокуратурата ), поради което издадената заповед за изпълнение се е стабилизирала.
В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „1/ Възражението по чл.414 ГПК, подадено в срок до ЧСИ, вместо до съда, поради невръчена заповед за изпълнение, която посочва адресата на възражението, може ли да се счита за редовно?; Пречките при упражняване на процесуалните права, които не се дължат на пропуски на страните, трябва ли да се разглеждат в тяхна вреда?; 2/ От кой момент започва да тече срокът за подаване на възражение по чл. 414 ГПК – от момента на нейното фактическо връчване на длъжника от съдебния изпълнител съгласно чл. 418, ал.5 ГПК или от някой друг момент, в който длъжникът е узнал за нея?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на целия доказателствен материал, както и да направи правни изводи, основаващи се на възраженията и доводите на двете страни?”. Касаторът се позова на наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл. последно ГПК, като цитира следната съдебна практика: определение № 356/22.06.2015г. по ч.т.д. № 274/2015г. на І т.о. на ВКС, решение № 331/04.07.2011г. на 4 г.о. и решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ІІ т.о. на ВКС.
Настоящият състав на Търговска колегия, Второ отделение, приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно възприетите в т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания – правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Поставеният от касатора първи въпрос не покрива общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не кореспондира с приетото от съда, че заповедта за изпълнение е била връчена на ответника на 14.10.2014г.
По отношение на втория формулиран въпрос с определение № 356/22.06.2015. по ч.т.д.№ 274/2015г. състав на І т.о. на ВКС вече е дал отговор на него, с който въззивният състав напълно се е съобразил, а именно, че срокът за възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК тече от връчването й на длъжника от съдебния изпълнител. С оглед постановяване на обжалвания акт в съответствие с практиката на ВКС и при липса на необходимост от промяна на тази практика, поради изменение на законодателството или на обществените условия, не са налице наведените от касаторката допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос също не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като поддържаните в касационната жалба оплаквания са били предмет и на въззивното производство, на които съдът е дал мотивиран отговор в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, който кореспондира с приетата фактическа обстановка и процесуалното поведение на страните. Въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност. Ето защо, въззивното решение е постановено в пълно съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК и въпросът не може да обуслови допускането на решението до касация.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изхода на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за настоящата инстанция разноски в размер на 1200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2179 от 14.08.2018г., постановено по в.т.д. № 400 / 2018г. от Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА Н. М. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.3, да заплати на „Еврокомпакт” ЕООД,[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за настоящото производство в размер на 1200 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.