7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София, 19.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 153 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по иска, „Петрахарт” ООД, [населено място], срещу решение № 1651 от 02.07.2018г. по в.т.д. № 5336/2017г. на Апелативен съд – София, в частта с която е потвърдено решение № 3455/23.06.2017г. по т.д. № 116/2015г. на Окръжен съд, [населено място], с което са уважени предявени от „Централна кооперативна банка” АД отрицателни установителни искове по чл.694, ал.1 ТЗ, в резултат на което е признато за установено несъществуването на приети в производството по несъстоятелност вземания на кредитора „Петрахарт” ООД срещу длъжника „Я.” АД (н), както следва: 1/ в размер на общо 629 410,09 лева, от които 450 000 лв. – главница, 138 077,13 лева – законна лихва върху главницата, 13 500 лв. – съдебни разноски по заповедното производство, 27 8832,96 лв. – съдебни разноски по изпълнително дело, законна лихва, дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 2/ в размер на 266 679,11 лв., от които 206 119,88 лв. – главница, 60 559,23 лв. – законна лихва върху главницата, 212,40 лв. – съдебни разноски по изпълнително дело, законна лихва, дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 3/ в размер на 151 092, 08 лв., от които общо 21 000 лв. – главници (6 000 лева и 15 000 лева), 130 092, 08 лв. – неустойка за забава от 06.11.2012 г. до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, законна лихва, дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 4/ 98 229, 44 лв., от които 26 000 лв. – главница, 72 229, 44 лв. – неустойка за периода 09.10.2013 г. до 09.07.2014 г. и законна лихва, дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за откриване на производство по несъстоятелност; 5/ в размер на 113 341, 66 лв., от които 30 000 лв. – главница, 83 341, 66 лв. – неустойка за периода 09.10.2013 г. до 09.07.2014 г. и законна лихва, дължима след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния (чл.309 ТЗ, чл.92 ЗЗД и чл.26 ЗЗД) и процесуалния закон (чл.6 и чл.7 ГПК). Излага становище, че съдът не се е съобразил със събраните по делото писмени доказателства – договори, фактури, преводи по сметки, и приетата ССЕ, както и не е обсъдил и взел предвид направените в хода на делото твърдения и възражения. Претендира разноски за всички инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Централна кооперативна банка” АД, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Синдикът на „Я.” АД (н) и „Я.” АД (н) не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, освен в частта, в която намира приложение чл.280, ал.3, т.1 ГПК, предвид търговския характер на делото по чл.694 ТЗ вр. чл.365, т.4 ГПК и чл. 286 ТЗ.
Относно цедирани в полза на „Петрахарт” ООД вземания от 450 000 лв. – главница по запис на заповед, 138 077,13 лева – законна лихва върху главницата, 13 500 лв. – съдебни разноски по заповедното производство, 27 8832,96 лв. – съдебни разноски по изпълнително дело, законна лихва, дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, въззивната инстанция е приела следното:
На 12.11.2010г. между „Я.” АД като продавач и „Клип-2004” ЕООД като купувач бил сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, изменен с анекс от 20.01.2011г. В анекса било предвидено, че за обезпечаване на задължението на купувача продавачът издава запис на заповед за сумата 450 000 лева с падеж срока за сключване на окончателен договор. Уговорено е, че сумата по този запис на заповед представлява неустойка за всички вреди и пропуснати ползи, които купувачът би претърпял при неизпълнение от страна на продавача, както и за връщането на платената от купувача цена по предварителния договор. Въз основа на неоспорените заключения на счетоводната експертиза е установено, че след сключването на предварителния договор, в периода 30.11.2010г. – 09.12.2010г. купувачът по предварителния договор е заплатил на ответника „Я.” АД общо сумата от 154 420 лева, която сума е постъпила по разплащателната сметка на продавача при банката – ищец. Извършените плащания са редовно отразени в счетоводствата и на двете дружества. Въз основа на издадения като обезпечение запис на заповед поемателят „Клип-2004” ЕООД се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК за сумата по записа на заповед, заедно със законната лихва от деня на подаване на заявлението и съдебни разноски в размер на 13 500 лева. С договор за цесия, сключен на 17.11.2011г. и изменен с последващ анекс, поемателят „Клип-2004” ЕООД прехвърлил вземанията си по записа на заповед и вземанията във връзка с издаването на заповедта за изпълнение на „Петрахарт” ООД, който ги предявил по делото по несъстоятелност на „Я.” АД.
Въззивният съд, след анализ на съдържанието на предварителния договор, е стигнал до извода, че обезпечената със записа на заповед неустойка за неизпълнение от страна на продавача има характер на обезщетение за забава, а не на компенсаторно обезщетение. Акцентирал е на изрично предвиденото в предварителния договор, че неустойката ще се дължи заедно със запазващото се задължение на продавача да сключи окончателен договор – доколкото, както в т. 9 от договора, така и в т. 3 от анекса е посочено, че купувачът запазва и може да упражни правото си да иска сключване на окончателен договор. От това е извел, че уговорката за неустойка няма компенсаторен характер, тъй като обратното би означавало възможност купувачът по силата на уговорката за неустойка да получи пълната стойност на дължимата му се престация, а освен нея да претендира и за самата престация (собствеността върху продавания имот), тълкуване, което би било в очевидно противоречие с целта на договора и принципа за добросъвестност съгласно чл.20 ЗЗД.
Разгледана като неустойка, покриваща вреди от забавата, съдът е намерил за нищожна клаузата за неустойка, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Посочил е, че в противоречие с предназначението й да покрие вреди от забавено изпълнение, неустойката е уговорена в размер, в пъти надхвърлящ общата цена на продавания имот, и то при заплащането й еднократно и изцяло, още с изтичането на срока за сключване на окончателен договор и независимо от продължителността на забавата. С оглед на това е прието, че неустойката е уговорена с цел, различна от присъщите на института на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. По отношение на задължението за връщане на платената цена решаващият състав е посочил, че не е доказано, независимо от установеното неизпълнение на продавача на задължението за прехвърляне на собствеността, предварителният договор да е развален с изявление на ответника-купувач, съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД. Предвид изложените съображения е счетено, че в полза на цесионера не съществува вземане по записа на заповед в размер на 450 000 лева, както и обусловените от него вземания, поради което в разглежданата част първоинстанционното решение е потвърдено.
По отношение на приетите по чл.692 ТЗ по делото по несъстоятелност вземания на „Петрахарт” ООД в размер на 250 000 лева – главница по запис на заповед и 73 812.41 лева лихва за забава, придобити с договор за цесия от 18.11.2011г., сключен с третото лице „Тео Сол България” ЕООД, въззивният съд е приел следното:
Издаден е запис на заповед за обезпечаване на задължения на „Я.” АД към „Тео Сол България” ЕООД, отразени в сключена между тях спогодба от 15.07.2009 г., с която длъжникът „Я.” АД е признал, че дължи на „Тео Сол България” ЕООД сумата 43 880.12 лева. Впоследствие „Тео Сол България” ЕООД се снабдил въз основа на ценната книга със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, след което е прехвърлил вземанията си, вкл. за законна лихва и разноски, на ответника „Петрахарт” ООД с договор за цесия от 18.11.2011г.
Въз основа на заключението на счетоводната експертиза и съобразявайки обезпечителната функция на записа на заповед, решаващият състав е приел, че между ответника „Я.” АД ( издал по записа на заповед ) и третото лице „Тео Сол България” ЕООД ( поемател по записа на заповед ), са съществували установени търговски отношения, в рамките на които ответникът е получил от третото лице стоки, за чиито доставки са били издадени съответните фактури, надлежно осчетоводени и при двете страни по сделките, по които неразплатена е останала общо сумата от 43 880,12 лева с вкл. ДДС, отразена и в спогодбата от 15.07.2009г. Предвид липсата на доказателства за погасяване на тези вземания, въззивният съд е счел, че по процесния запис на заповед се дължи вземане в същия размер, както и вземане за обезщетение за забава върху тази сума за периода от падежа на записа на заповед – 30.07.2011г., до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност – 10.07.2014г., в размер на 13 253,18 лева. За разликата до пълните предявени размери, а именно за 206 119,88 лв. – главница, 60 559,23 лв. – законна лихва върху главницата, и съдебни разноски от 212,40 лева е прието, че вземанията не съществуват.
По отношение на оспорените вземания, произтичащи от сключено между ответниците „Петрахарт” ООД и „Я.” АД споразумение от 30.10.2012г. за разваляне, поради неизпълнение сключен преди това договор за продажба на автомобил и представляващи: задължение за връщане на цената по продажбата в размер на 6000 лева, задължение за възстановяване на направени от купувача разходи за ремонт в размер на 15000 лева и задължение за неустойка за забава в размер на 130 092,08 лева, въззивният съд е приел следното:
Решаващият състав е счел за недоказани обстоятелствата, че купувачът да е заплатил цената, вкл. по уговорения начин чрез прихващане, съответно, че е направил разходи по ремонта на автомобила. Задължението за неустойка е приел за несъществуващо, предвид акцесорния му характер спрямо задълженията за връщане на цената и заплащане на разходите за ремонта. От допълнителното експертно заключение е установил, че в счетоводството на ответника „Петрахарт” АД процесните вземания са намерили счетоводно отражение, както следва: прихващането на цената е осчетоводено едва на 05.01.2015г. – след развалянето на договора за продажба на 30.10.2012г. и откриването на производството по несъстоятелност на 10.07.2014г.; задължението за връщане на цената е осчетоводено едва на 01.04.2013г., а разходи за ремонт са осчетоводени на 14.07.2014г. Според апелативния съд, значителното забавяне в счетоводното отразяване на претендираните за извършени разходи, вкл. в рамките на следващи финансови години, показва, че в тази част счетоводството на ответника не е водено редовно, поради което не може да служи като доказателство в негова полза. При това положение и при липсата на първични доказателства относно плащането на цената и извършването на разходи за ремонт на автомобила, съдът е приел, че за продавача не съществува задължение за заплащането на тези суми, както и акцесорното задължение за неустойка за забавеното им плащане.
По отношение на оспорените вземания, представляващи главница в размер на 26 000 лева – поето с допълнително споразумение между ответниците задължение на „Я.” АД да върне на „Петрахарт” АД получена по сключен между тях договор по нот. акт № 26/2012 г. и 72 229,44 лева неустойка, заедно със законна лихва, поради претърпяно от „Петрахарт” АД като купувач съдебно отстраняване, въззивната инстанция е приела следното:
Счетено е за недоказано наличието на съдебно отстранение, предвид отмяната на представеното от ответниците постановление за възлагане на недвижими имоти. След обсъждане на доказателствата по делото е установено, че сделката по нот. акт № 26/2012 г. – договор, с който „Я.” АД възмездно е учредил на „Петрахарт” АД право на строеж за построяване на сграда срещу заплащане на цена, е сключена, след като поземленият имот е бил възбранен и изнесен на публична продан и след като е било издадено постановление за обявяване на купувач. Тези обстоятелства са били известни на приобретателя „Петрахарт” АД, тъй като същият се явява присъединен взискател по същото изпълнително дело. Поради това и на основание чл.192, ал.1 ЗЗД, този ответникът не може да има други права, освен вземането за връщане на цената. Пояснил е, че условие за реализиране на отговорността за евикция е развалянето на договора по съдебен ред – чл.87, ал.3 ЗЗД, което в настоящият случай не е налице. Същото е прието и по отношение на оспорените вземания, представляващи главница в размер на 30 000 лева- поето с допълнително споразумение между ответниците задължение на „Я.” АД да върне на „Петрахарт” АД получената по сключен между тях договор по нот. акт № 18/2012 г. и 83 341,66 лева неустойка, заедно със законна лихва, поради претърпяно от „Петрахарт” АД като купувач съдебно отстраняване.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на спора, като включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда: „І/ Може ли съдът в нарушение на диспозитивното начало и на принципа за състезателен процес, служебно, без да е сезиран от ищеца с конкретни възражения по действителността на сделката, да приеме, че вземането на доверителя ми не съществува? Твърдяно противоречие с решение № 127/10.01.2018г. по гр.д. № 679/2017г. на ВКС и решение № 104/29.09.2015г. по т.д. № 3894/2013г. на І т.о. на ВКС; ІІ/ Допустимо ли е да се прогласява нищожност на договорената между търговци неустойка и при какви предпоставки?; ІІІ/ Следва ли съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства при формиране на вътрешното си убеждение и изготвяне на мотиви в постановеното решение?”. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на решението до касация.
Първият въпрос, макар и по – общо формулиран, е поставен във връзка с възможността съдът служебно да приеме, че клауза за неустойка е недействителна, поради противоречие с добрите нрави. С оглед предмета на произнасяне на съда и изложените от него мотиви в атакуваното решение, настоящият състав намира, че спрямо този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на исковите с предмет вземания по чл.92 ЗЗД, за които е прието, че не съществуват, поради противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави. Независимо от това, въпросът не може да предпостави допускането на касационния контрол на въззивното решение в тази му част, тъй като не е налице релевирания допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решението е в съответствие със задължителната практика на ВКС, в която се приема, че нормите относно недействителността на сделки или клаузи от тях са повелителни, а съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд следва да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Цитираната от касатора практика по чл.290 ГПК – решение № 104/29.09.2015г. по т.д. № 3894/2013г. на І т.о. на ВКС и решение № 127/10.01.2018г. по гр.д. № 679/2017г. на ВКС, е неотносима спрямо въпроса за възможността съдът при преценка съществуването на вземане за неустойка, служебно да провери недействителност на неустоечна клауза. Даденото в първия акт разрешение е свързано с несвоевременно направено от ответника по иск по чл.82 ЗЗД възражение за забава на кредитор, изразяващо се в неоказано съдействие във връзка с изпълнение на договор за изработка, а във второто решение е даден отговор за недопустимостта на съдебно решение при произнасяне свръхпетитум по установителен иск за собственост в хипотеза, в която ищецът е поискал да бъде установено, че е собственик на конкретно посочена от него площ, а съдът се е произнесъл относно по-голяма площ, без да е налице изменение на иска. В настоящия случай, съдът се е произнесъл относно посочените в исковата молба обстоятелства – клаузите на договори, въз основа на които ищецът твърди, че произтича правото му по чл.92 ЗЗД.
Отговорът на втори въпрос е даден с тълкувателно решение №1/2009г. от 15.06.2015г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. В т.3 от него е прието, че не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, но е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно чл.130 ЗСВ, даденото разрешение в диспозитива на тълкувателното решение е задължително за всички съдилища, вкл. за съставите на ВКС, като изразеното особено мнение към тълкувателното решение, на което се позовава касатора, не представлява съдебна практика, още по-малко задължителна такава, поради което не може да обуслови приложението на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното тълкувателно решение ясно се прави разграничаване между прекомерността на неустойката по чл.309 и нейната нищожност, поради противоречие с добрите нрави, в съответствие с което е и даденото от въззивната инстанция разрешение. С оглед изложеното, вторият въпрос също не може да обуслови допускането на решението до касация.
Третият въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът е съобразил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при формиране на вътрешното си убеждение. Следва да се има предвид, че при приета от съда нищожност на клаузата за неустойка е безпредметно обсъждането на доказателствата относно наличието на неизпълнение на договора във връзка с което е договорена неустойката.
Предвид изложеното, жалбата срещу въззивното решение в частта относно обективно съединени претенции по чл. 694, ал.1 ТЗ, чиято цена на иска е под 20 000 лева, следва да се остави без разглеждане, с оглед търговския характер на делото по чл.694 ТЗ вр. чл.365, т.4 ГПК, съответно вр. чл. 286 ТЗ, като в останалата обжалвана част решението не следва да бъде допуснато до касация.
С оглед изхода на спора, касаторът следва да заплати на ответника по касацията – „Централна кооперативна банка” АД, направените от последния разноски за настоящото производство в размер на 26 400 лева с вкл. ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представеното извлечение от банковата сметка на адвоката – пълномощник във връзка с договор за правна услуга и фактурата към него.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, жалбата на „Петрахарт” ООД, [населено място], срещу решение № 1651 от 02.07.2018г. по в.т.д. № 5336/2017г. на Апелативен съд – София, в частта с която е потвърдено решение № 3455/23.06.2017г. по т.д. № 116/2015г. на Окръжен съд, [населено място], за уважаване на предявени от „Централна кооперативна банка” АД срещу „Петрахарт” ООД и „Я.” АД (н) отрицателни установителни искове по чл.694, ал.1 ТЗ, като е признато за установено несъществуването на приети в производството по несъстоятелност вземания на „Петрахарт” ООД срещу длъжника „Я.” АД (н), както следва: 1/ 13 500 лв. – съдебни разноски по заповедно производство; 2/ 212,40 лв. – съдебни разноски по изпълнително дело; 3/ вземане от 6000 лева за връщане на цената по развален договор за продажбата на МПС и вземане в размер на 15 000 лева за възстановяване на направени от купувача разходи за ремонт на МПС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1651 от 02.07.2018г. по в.т.д. № 5336/2017г. на Апелативен съд – София в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Петрахарт” ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на „Централна кооперативна банка” АД, ЕИК[ЕИК], направени разноски за настоящото производство в размер на 26 400 лева с вкл. ДДС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението му в частта, в която жалбата на „Петрахарт” ООД, [населено място], е оставена без разглеждане, като в останалата част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.