4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 870
София, 12,12,2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело №714/2011 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба [фирма] – [населено място] против определение № 870 от 17.05.2011 г. по ч.гр.дело №1270/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане на частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е поискал на основание чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК да бъде допуснато обжалваното определение до касационно обжалване. Посочил е, че за да разреши правния спор,съдът е следвало да отговори на въпроса относно правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, както и кои факти и обстоятелства са от значение да се определи наличието респективно липсата на правен интерес. В тази връзка,страната е разгледала разбирането си относно тези предпоставки, като е посочила че трайната съдебна практика приемала,че „за да е налице правен интерес бил достатъчен факта ответника да твърди съществуването на оспорваното от ищеца вземане, че такъв правен интерес бил налице винаги когато съдебното решение би се отразило на правната сфера на ищеца и когато правото на ищеца в едно евентуално бъдещо положително за него решение би имало въздействие в правната му сфера”. По всяка една от тези предпоставки страната е изброявала решения на ВКС и накратко е излагала разбирането си по тях. Изложено е становището на касатора по спора, като са направени оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд във връзка с това, че съдът не изследвал какво е отражението на едно евентуално бъдещо решение в правната сфера на ищеца, не бил изследвал спецификите на казуса, не бил разгледал и въпроса за връзката между абстрактното и каузално правоотношение, в контекста на наличие на правен интерес от водене на иска. Развито е и разбирането, че макар и да липсва пълно съответствие между правата, които ответника предявява по банковата гаранция и тези, предмет на заведения иск, въпреки това бил налице правен интерес. В тази връзка е направен лаконичен извод, че правния интерес ще бъде налице и когато е избран път за защита в по-ограничен обем. Изброени са съдебни актове.Развито е становището на страната, след което е направен извод, че е налице правен интерес, тъй като ищеца бил изряден и от него не можело да се претендира каквото и да било обезщетение. Отново са изброени съдебни актове. Направено е и оплакване за неправилност, в контекста на становището на касатора за неправилност на извода на съда, че ищеца можел да се защити чрез възражение срещу евентуален осъдителен иск, предявен от противната страна и е развито разбирането на страната в тази насока. Направено е и оплакване, за това, че съдът не взел предвид, че ищеца е поискал привличане на „ Б.” като трето лице помагач , обоснован е и интереса от това искане. Изброени са актове на ВКС. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле за допускане на касационно обжалване. Същият не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разрешенията дадени с т.1 на ТРОСГК № 1/2009 г. касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е такъв от значение за изхода на конкретното дело и е свързан пряко с решаващите мотиви на съда.Следователно, не могат да бъдат разглеждани като релевантни общо поставените въпроси за наличие на правен интерес от отрицателен установителен иск и неговите предпоставки, обосновани с оплакванията на страната за неправилност / така и квалифицирани от нея/ на съдебния акт, в контекста на нейното становище по допустимостта на иска. За да приеме, недопустимост на предявения от дружеството – настоящ касатор против ДА „Д.” отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищеца не дължи обезщетение за неизпълнение на сключен между тях договор в размер на 430000лв., въззивният съд е мотивирал, че за ищеца не е налице правен интерес не само с оглед това, че към него няма отправена претенция от ответника, но и съобразно обстоятелството, че исканото от бенефициера по дадената банкова гаранция, не определя такъв правен интерес Този извод е мотивиран, с оглед обстоятелството, че решението по предявения отрицателен установителен иск не може да обвърже банката, като е възприето разбирането на първостепенния съд, че гаранта е задължен да плати гаранцията при настъпване на уговорените с нея условия, поради което и съдебното разглеждане на отношенията между бенефициера и наредителя не могат да отменят така поетото задължение.Спрямо тези решаващи изводи на съда страната не е поставила правен въпрос. Общите доводи свързани с разбирането й за наличие на правен интерес и неговите предпоставки, не обосновават нито установеност на фактите относими към фактическия състав на чл.280, ал.1 т.1 и 2 ГПК, нито са относими към основанията за допускане на касационно обжалване въобще. Този извод произтича не само от това, че касаторът не е поставил правен въпрос, чието противоречиво разрешаване е условие за допускане на касационно обжалване по разглежданите основания, но и поради това, че обоснованите от страната предпоставки нямат връзка именно с конкретиката на разглеждания случай. Поради това и изброените и приложени решения на ВКС, които не разглеждат хипотеза, идентична с тази разгледана от въззивния съд, са и ирелевантни спрямо установяване на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Следователно, дори и да беше формулиран такъв правен въпрос, обсъжданите основания не са установени, поради липса на фактически идентитет на разглежданите случаи в сравняваните съдебни актове. Приложените определения не обективират съдебна практика, съобразно разрешенията дадени с т.2 и 3 на ТРОСГТК №1/09г.
Развитите от страната доводи, подкрепени с нейното становище по допустимостта на иска, както и оплакванията й за това, че въззивният съд не е съобразил изложени от нея факти и обстоятелства, съставляват всъщност оплакване за неправилност и незаконосъобразност на акта, поради което са неотносими към производството по допускането му до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ чиято норма текстово е възпроизвел касатора/, предполага обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г.С оглед разгледаното правно съдържание на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба.
Не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 870 от 17.05.2011 г. по ч.гр.дело №1270/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: