4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
София, 21.11.2019година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 590/2019 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. Р. Х. против решение №226 от 05.12.2018г. по гр.д.520/2018г. на Пловдивски апелативен съд, в частта с която е потвърдено решение №250 от 22.06. 2018г. по гр.д.№707/17г. на Пазарджишки окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Р. Х. против „Издателска къща Знаме”АД, [населено място] иск с правно основание ч.95б,ал.1, т.1 вр. чл.15,ал.1, т.4 ЗАПСП.
Ответникът по касация – „ Издателска къща Знаме”АД, [населено място] е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал вероятна недопустимост на съдебният акт, поради това, че въззивният съд се е произнесъл по иск по чл.86 ЗЗД – за заплащане на мораторна лихва, решението на първостепенния съд, по който не било обжалвано, като от това е изведена недопустимост на целия постановен съдебен акт. Поддържано немотивирано е и основание по чл.280, ал.2, предл.3то ГПК. Възпроизведен е текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Лаконично е отбелязано, че нормата на „ чл.15,ал.1, т4 ЗАПСП пораждала неяснота”. Поставени са седем въпроса – „ 1/ Когато неформален договор е сключен чрез телефонен разговор, следва ли да се кредитират показанията относно клаузите на този договор…2/” Следва ли да се кредитират показанията на единствен свидетел относно клаузите на неформален договор,когато този свидетел е преговарящият, представляващ една от страните и самият той е ръководен кадър, имащ пълномощията да сключва договори”., 3 / „ Как се тълкува израза „ да иска” в нормата на чл.15,ал.1, т.4 от ЗАПСП”4/ „ Когато авторът е обозначил своето име върху произведението при неговото създаване, предал го в този вид на ползвателя и произведението е разгласено в този вид, това действие обективира ли желанието на автора името му да бъде обозначавано при използване на произведението му, включително и при последващи такива”, 5/ „За това дали е нарушено правото на автора по чл.15, ал.1, т4 ЗАПСП има ли значение фактът дали ползвателят само е бездействал като не е извършил обозначаване името на автора или умишлено е заличил вече обозначеното име на автора на произведението”. 6/” Нарушено ли е правото на автора по чл.15,ал.1, т.4 ЗАПСП ако авторът не е заявил изрично желанието си името му да бъде обозначено при всяко използване на произведението, а се е погрижил това да стане при първото му използване, когато авторът не е знаел и е нямало как да предположи, че произведението му ще бъде използвано повторно.” и : 7/ „Когато въззиваемият представи отговор на въззивната жалба в единствен екземпляр, без препис за другата страна, трябва ли въззивният съд да укаже на въззиваемия да отстрани тази нередност и да представи препис за другата страна”. Страната лаконично е отбелязала че макар и да няма значение, съществувала противоречива практика на съдилищата. Направен е извод, че решението на настоящия състав на ВКС по тълкуването на нормата на чл.15, ал.1, т.4 ЗАПСП, освен цитираното от касатора по приложението на тази норма решение на ВКС, щяло да уеднакви съдебната практика. Други доводи не са развити.
Правно необосновано страната счита, че произнасянето на съда / което е и фактически необосновано, тъй като липсват мотиви и нарочен диспозитив в тази насока, както и липсва такова уточнение във въззивната жалба/ по иск по чл.86 ЗЗД води до недопустимост на решението в единствената му обжалвана част – тази по иска по чл.95 ч.95б,ал.1, т1 вр. чл.15,ал.1, т.4 ЗАПСП. Този извод, освен своята фактическа необоснованост е и неотносим към възобновената съобразно деволутивния ефект на жалбата висящност на спора. С оглед това и неоснователно е твърдението за недопустимост на постановения съдебен акт.
Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. По това основание и с оглед горното касаторът не е развил каквито и да било съображения свързани с една от разгледаните предпоставки.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Дори и от поставените седем въпроса да бъде изведен релевантен, въпреки това, че те в по-голямата си част са фактически и несвързани с решаващите изводи на състава, то налице би било единствено общото основание.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК общо посочено не може да обоснове самостоятелен извод за допускане на решението до касационно обжалване, чрез възпроизвеждане текста на нормата, доколкото липсват каквито и да било обосновани доводи свързани с изрично дадените разяснения за дефинитивността му с т.4 ТР ОСГТК № 1 /09г.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Пловдивски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени разноски в размер на 500лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №226 от 05.12.2018г. по гр.д.520/2018г. на Пловдивски апелативен съд, в частта с която е потвърдено решение №250 от 22.06. 2018г. по гр.д.№707/17г. на Пазарджишки окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Р. Х. против „Издателска къща Знаме”АД, [населено място] иск с правно основание ч.95б,ал.1, т.1 вр. чл.15,ал.1, т.4 ЗАПСП.
ОСЪЖДА Г. Р. Х. от [населено място] да заплати на „ Издателска къща Знаме”АД, [населено място] направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: