5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
София, 18.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 151/2019 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ЧЕЗ разпределение България” АД, гр. София против решение № 2044 от 31.07.2018г. по т.д.1159/18 на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- „Вентчър Е. България” ЕАД, гр. София,чрез пълномощника си – адв. С С. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – юрк. Св. Д., е поставил въпрос № 1/„ Договорната отговорност по чл.79 от ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?.”Страната е развила разбиране, че при наличие на договорно правоотношение вредите следвало да се обезщетяват по реда на договорната отговорност, като съдът въпреки това приложил чл.55, ал.1, предл3-то ЗЗД. Развила е и разбиране относно липсата на процесуална легитимация за ищеца, изведена, според касатора, от исковата молба, от която било видно, че ищецът „ нямал такова материално право.”В тази връзка и с оглед тези доводи е сочено противоречие с ПП ВС №1 /79г. и с две решения на ВКС.Направено е и възражения за недопустимост на така реализираната с въззивното решение защита на ищеца, поради това, че редът, с оглед източника на вземане на касатора – отменен административен акт- бил по чл.8, ал.1 ЗОДОВ. Като въпрос № 2 е формулирано – ” Може ли задължение за заплащане на достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг недоговорен източник, и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане- облигационното правоотношение или юридическите факти с извъндоговорен характер”. Страната е поставила този въпрос като относим към основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и е развила своето разбиране по него. Като въпрос № 3 е формулирано – ”Може ли да се счита за отпаднало основанието по действително облигационно правоотношение за предоставяне на услугата достъп между страните, при наличие на точно изпълнение и от двете страни / доброволно плащане и оказване на услугата”. Страната подробно е поддържала доводи за противоречие по разрешенията на въпроса със решения на съдилищата, които е приложила и цитирала части от тях. Поставен е въпрос №4- „Представлява ли предварително изпълнение / допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде наличен с обратна сила по отношение на сключеното при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплащане на парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание”. И по този въпрос е поддържано като допълнителен критерий основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано от касатора с неговото разбиране за разрешаването му. Петият въпрос -„Допуска ли действащото законодателство договаряне размер на цената на услугата достъп до разпределителната мрежа за производители, различни от определените от ДКЕВР. Императивни ли са нормите на чл.30, ал.1 и 2, чл.31, т.2,т.8, чл.32, ал.1, ал.2 от ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а от ЗЕ” е поставен в хипотеза на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Шестият въпрос – „ Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него. Има ли значение факта на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните” е поставен в хипотеза на сочено противоречие с практиката на съдилищата. Страната е поставила въпрос – № 7 „ След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по- голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай, че ищецът иска връщане на платеното.” Въпросът е заявен в хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с кратки доводи свързани с разбирането на касатора по отговора му. По въпрос № 8/ – „ Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти.”, страната е поддържала основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като е сочила противоречие с раздел ІІ на ПП ВС № 1 / 53г. и т.19 на ТР ОСГТК № 1/2000г., свързано с твърдението, че въззивният съд не е изложил мотиви по правната квалификация на иска. Други доводи не са развити.
Касаторът е въвел довод за недопустимост на решението, който следва да бъде разгледан служебно като основание за касационно обжалване, с правни последици допускането му ако е налице – арг. т. 1 ТР ОСГТК №1 /09г.
За да поддържа недопустимост на акта, касаторът е изложил разбирането си за наличие на договорна връзка между страните, което според него изключва института на неоснователното обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл.55,ал.1 пр.3-то ЗЗД. Доводът е правно необоснован. Съдът при произнасянето си е обвързан и съответно лимитиран от заявеното в исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум. В случая в исковата молба липсват твърдения, определящи претенцията като дължима на договорно основание. Или, след като съдът се е произнесъл по заявените в исковата молба факти и обстоятелства, то същият не е излязъл извън предмета на спор и съответно не е постановил недопустим съдебен акт. Или, съдилищата са разгледали спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл.55 , ал.1 предл3-то ЗЗД – за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяна на решение Ц -3314.09.2012г. на ДКЕВР от ВАС, с което са били определени временни цени за достъп. Във връзка с допустимостта и правната квалификация на този иск е постановена и константна еднозначна практика на ВКС, на която се е позовал въззивният съд, като определяща неговото процедиране и правилността на първоинстанционното решение- напр. решение №58/16г. на ВКС, І т.о., решение № 126/16г. на ВКС, І т.о., решение №136/16г. на ВКС,ІІ т.о., решение № 138/16г. на ВКС, ІІт.о. и др./ Тези разрешения, макар и при действащата процесуалноправна уредба да нямат задължителен за съдилищата характер се споделят от редица състави от ГК и ТК при ВКС, както е посочено и в ТР ОСГТК № 7/18г. Или правно необосновано е твърдението на страната за недопустимост на акта.
Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.
В по-голямата си част неговите въпроси -№1,2, 4 ,5 и 6 са изведени от разбирането му за наличие на договорна връзка между страните по спора , от което същият е извел неприложимост на нормата на чл.55,ал.1 предл.3-то”ЗЗД. Тези въпроси са относими / макар и със съответните корекции/ към решаващите мотиви на въззивния съд за отпадане с обратна сила на основанието за заплащане на цена за достъп до електроразперделителната мрежа, поради отмяна на решението на ДКЕВР за определяне на тази цена с влязло в сила решение с обратно действие. Цитираната вече константна практика формира разрешаване на тези въпроси / както е отбелязал и въззивният съд/, като приема, че влязлото в сила съдебно решение, с което е отменено решение Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР има обратно действие.В дискреция на регулаторния орган е да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при отмяна по съдебен ред на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени Направен е извод, че с тази отмяна е отпаднало с обратна сила основанието за заплащането цена на достъп затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане по чл.55, алр.1 прдл. 3-то. Тази постоянна практика споделена и от настоящия състав изключва установеност на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, доколкото по първото основание страната не сочи решения в обратен смисъл, респективно подкрепящи нейното разбиране, а посочените във връзка с въпрос № 1 нямат никаква относимост към случая, тъй като първото касае изпълнение по сключени договори за строителство на сграда при задължение на строителя да прехвърли правото на собственост върху тях, а второто е относимо към договор за ремонт на съсобствен имот.
Следва да се отбележи и това, че поставянето в хипотеза на чл.280, ал.1, т.2 ГПК в отменената му редакция – противоречие с решения на съдилищата, на въпроси № 3,5 и 6 изключва допускане на касационно обжалване, дори и същите да бъдат възприети като релевантни, с оглед единствено това поддържано от страната основание, неприложимо поради подаване на касационната жалба на 16.08.2018г.Необосновано от касатора е и общо посоченото в изложението основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по което същият не е развил никакви доводи във връзка с определената му с т.4 на ТР ОСГТК № 1 /09г. дефинитивност.
Въпрос №7 не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е във връзка с решаващите мотиви на състава, който не е излагал съображения относно наличие на обогатяване на ответника и обедняване на ищеца, като въпросът за доказателствената тежест относно факта на обогатяването на ответника изобщо не е поставян. Последният въпрос е свързан единствено с оплакването на страната за неправилност на решението в какъвто смисъл е неговото съдържание и обосноваване, поради което е и ирелевантен за допускане на решението до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78,ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация, разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2772.36лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение
,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2044 от 31.07.2018г. по т.д.1159/18 на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ ЧЕЗ разпределение България” АД, гр. София, да заплати на „Вентчър Е. България” ЕАД, гр. София направените пред касационната инстанция разноски в размер на 2772.36лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: