6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 107
[населено място], 06.03.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на втори март , през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 152/2020 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ Формпласт БГ „ ЕООД против определение № 3540/28.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 4522/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено определение от 18.06.2019 г. по т.д.№ 90/2018 г. на Окръжен съд – Монтана, с указание след влизане в сила на въззивното определение делото да се докладва за произнасяне по частната жалба на ДФ „ Земеделие „ срещу определение № 35/20.12.2018 г. по т.д.№ 90/2018 г. на Окръжен съд, в частта му относно присъдени в полза на „ Формпласт БГ „ЕООД разноски за заповедното производство – 3 500 лева адвокатско възнаграждение . Жалбоподателят оспорва допустимостта, в евентуалност правилността на въззивното определение, като счита, че в разрив с принципа на диспозитивното начало и искането на страната , въззивният съд е разгледал произнасянето на Окръжен съд – Монтана с определението от 20.12.2018 г. – в частта за разноските – като произнасяне основано на чл.248 ГПК, а не за допълване – по чл.250 ГПК – на постановеното предходно определение, за прекратяване на производството по предявения по реда на чл.422 ГПК от ДФ „Земеделие „ срещу „ Формпласт БГ„ ЕООД установителен иск. Страната изхожда от разбирането си , че за да има производство по чл.248 ГПК, трябва предходно да е постановено определение относно отговорността за разноски, какъвто не е конкретния случай, тъй като разноски не са определяни с акта за прекратяване на исковото производство. Такива са определени едва с определението на ОС – Монтана от 20.12.2018 г.. Неправилно, според жалбоподателя, въззивният съд е възприел петитума на частната жалба на ДФ „Земеделие „ против определението от 20.12.2018 г., в частта му касаеща разноски за заповедното производство. Страната акцентира на обстоятелството, че в определението по ч.гр.д.№ 534/2019 г. на Софийски апелативен съд, влязло в сила, при недопуснато касационно обжалване , е потвърдено основанието за произнасянето на ОС – Монтана от 20.12.2018 г. , в частта за разноските, като допълване на определението от 23.10.2018 г. по реда на чл.250 ГПК, а не като изменение на същото в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК. Жалбоподателят поддържа очевидна неправилност на атакувания въззивен акт , по аналогични съображения и доколкото, според същия, неправилността е толкова съществена , че е установима само от мотивите му. Твърди се и неправилност, поради постановяване на въззивното определение при съществено нарушение на съдопроизводствените правила . Произнасянето на съда, като допълване по реда на чл.250 ГПК , страната обосновава поради непроизнасянето на съда , с прекратителното за исковото производство по реда на чл.422 ГПК определение, относно разноските в заповедното производство – задължително, съгласно възприетото в ТР № 4/2013 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответната страна – ДФ „Земеделие„ – не е взела становище по частната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното:
В полза на ДФ „Земеделие„ е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК срещу няколко длъжника, вкл. „Формпласт БГ„ ЕООД. Същият е подал възражение и обжалвал, на основание чл.413 ГПК заповедта за изпълнение, в частта относно присъдени в негова тежест разноски – държавна такса за заповедното производство и юрисконсултско възнаграждение. Подадена е и частна жалба на основание чл.419 ГПК – срещу разпореждането за незабавно изпълнение . За депозиране на възражението и процесуална защита във връзка с обжалването на заповедта за изпълнение , „Формпласт БГ „ ЕООД е сключил договор за правна помощ. Въз основа на същия този договор дружеството претендира, с оглед изхода на спора по образуваното по реда на чл. 422 ГПК исково производство, заплащането на разноски за адвокатско възнаграждение, като разноски претърпени в заповедното производство. С определение от 23.10.2018 г. производството по чл.422 ГПК по т.д. № 90/2018 г. на Окръжен съд – Монтана е прекратено, поради влязъл в сила акт за финансова корекция , с предмет процесното вземане , подлежащ на изпълнение по реда на ДОПК. Така съдът е счел, че ищецът ДФ „Земеделие„ няма допустим иск, както поради недопустимост на издадената, но за вземане с публичноправен характер, заповед за изпълнение , така и поради липса на правен интерес, с оглед наличието на изпълнителен титул, въз основа който вземането подлежи на събиране по друг процесуален ред. С определението са присъдени разноските, понесени от „Формпласт БГ„ ЕООД в исковото производство . С молба дружеството е поискало обезсилване на заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист, както и присъждане в негова полза на направените от него в заповедното производство – визирайки подаването на възражението и процесуалното представителство по обжалването на заповедта за изпълнение по чл.413 ГПК и чл.419 ГПК . С определение от 20.12.2018 г.- ОС Монтана е уважил исканията, като е квалифицирал произнасянето си по реда на чл.250 ГПК и е присъдил в полза на „Формпласт БГ„ ЕООД разноски за заповедното производство, в размер на 3 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. ДФ „Земеделие „ е подал две частни жалби, първата – срещу прекратителното определение, а втората / вх. 200/65471 от 17.01.2019 г. / – срещу определението от 20.12.2018 г., вкл. в частта по присъдените разноски от 3 500 лева. С определение № 830/ 07.03.2019 г. по ч.гр.д.№ 534/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба срещу прекратяването на исковото производство и срещу обезсилването на заповедта за изпълнение, втората частна жалба, в частта й, касаеща присъдени от първоинстанционния съд разноски, е квалифицирана като искане за изменение на определението на ОС – Монтана от 20.12.2018 г., в частта относно присъдените в полза на „ Формпласт БГ„ ЕООД разноски от 3 500 лева , по реда на чл.248 ГПК, поради което и изпратена на първоинстанционния съд за произнасяне по този ред. С определение от 18.06.2019 г. ОС – Монтана,в съответствие с указанията на въззивната инстанция, е оставил без уважение молбата на ДФ „ Земеделие „ , като молба по чл.248 ГПК.
С тук атакуваното определение въззивният състав е приел, че първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл с второ определение по чл.248 ГПК, тъй като такова основание е имало произнасянето му с определението от 20.12.2018 г. . В частта му относно отговорността за разноските, понесени от длъжника, с оглед образуваното заповедно производство и предвид прекратяването на исковото по реда на чл.422 ГПК , въззивният съд е счел, че определението от 20.12.2018 г. не съставлява произнасяне по предмета на спора, респ. непроизнасянето – свързано с предмета на спора, за да се квалифицира като допълване по реда на чл.250 ГПК, а допълване на съдебния акт с отговорността за разноски, като последица ото произнасянето по предмета на спора.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК жалбоподателят поддържа довод за недопустимост, в евентуалност – очевидна неправилност на въззивното определение. В евентуалност – при несподелянето им – формулира следните въпроси : 1/ Може ли съдът по свое усмотрение и в нарушение на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес да приеме, че молбата на страната за допълване на съдебния акт е молба за изменението му в частта за разноските, както и че частната жалба не е срещу допълващо определение по чл.250 ГПК, а е против изменящо определение по чл.248 ГПК ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решенията по гр.д.№ 2299 2018 и по гр.д.№ 14/2013 г. на ІІ г.о. и решение по гр.д.№ 1281/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС ; 2/ Задължен ли е въззивният съд при постановяване на акта си в мотивите да обсъди вярно всички относими и събрани по делото доказателства? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза,поради противоречие с възприетото в ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР № 1/2001 г. по гр.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС , както и с решенията по т.д.№ 52/2014 г. на ІІ т.о., т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 119/2009 г. на ІІІ г.о. и т.д.№ 213/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий , тъй като визира произнасяне по предмет на спора, в разрив с диспозитивното начало в процеса / чл.6 ГПК /, докато решаващият извод на въззивния съд се основава на разбирането, че искането не се отнася до предмета на спора по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, а до законна последица от изхода по същия , каквато е отговорността за разноски, поради което пропускът за присъждането им се преодолява по реда на чл.248 ГПК, а не по реда на чл.250 ГПК. Вторият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като решаващият за изхода на спора по ч.гр.д.№ 4522/2019 г. на САС извод произтича единствено от дадената от съда правна квалификация на произнасянето на първоинстанционния, с определението от 20.12.2018 г., спрямо която е преценявана допустимостта на определението от 18.08.2019 г. и която преценка не зависи от каквито и да било доказателства , а единствено от съдържанието на процесуалните действия на съда и страните.
Довода за недопустимост на въззивното определение не може да бъде споделен, тъй като решаващият извод на въззивния съд не касае преценката за процесуалния ред, по който се произнася самия въззивен съд – частна жалба срещу първоинстанционно определение, по реда на чл. 274 ал.1 т.2 вр. с чл. 248 ал.3 пр. второ ГПК. Дадената от въззивния съд правна квалификация на определението на ОС – Монтана от 20.12.2018 г., спрямо която е преценявана допустимостта на определението от 18.06.2019 г. , е относима към преценка на правилността на произнасянето му, а не към допустимостта му. Решаващият извод на въззивния съд се основава на служебното му задължение да следи за недопустимостта на атакуваните пред него съдебни актове, неизпълнението на което предпоставя неправилност.
Не могат да се споделят и доводите за очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно мотивите в т.12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските, понесени в заповедното производство, не е част от предмета на установителния иск по чл.422 ГПК, а законна последица от изхода му. Изрично е възприето, че това произнасяне касае не само присъдените със заповедта за изпълнение разноски в полза на кредитора, но и тези направени от ответника в заповедното производство. От значение е единствено искането за присъждането им да е направено в заповедното производство / със заявлението, респ. с частните жалби по чл.413 ГПК и чл.419 ГПК на длъжника – в настоящата хипотеза /. Затова и за разлика от установителния диспозитив по предмета на спора, предявен по реда на чл.422 ГПК – за съществуването на вземането, Тълкувателното решение предвижда осъдителен диспозитив по отговорността за разноски. Противно на разбирането на жалбоподателя, разпоредбата на чл.248 ГПК е приложима и в случай на неприсъдени с акта, съдържащ произнасяне по предмета на спора, разноски, поради пропуск на съда, тъй като визира самостоятелни хипотези на допълване и изменение на същия. В производството по молбата за присъждане на разноски за заповедното производство, изходяща от „Формпласт БГ „ЕООД е следвало да се разгледат всички надлежно предявени от ищеца възражения срещу тяхната дължимост и размер, поради което и доколкото не касае искане на ДФ „Земеделие” за произнасяне по дължими в негова полза разноски, частната му жалба срещу определението от 20.12.2018 г. не може да бъде разгледана като молба по реда на чл.248 ГПК, тъй като би предпоставила повторно произнасяне по отговорността за едни и същи разноски, по молбата на една и съща страна в спора. Правилно е разбирането на въззивния съд, че същата следва да се разгледа като частна жалба срещу определението от 20.12.2018 г. на Окръжен съд – Монтана, в частта му относно разноските , присъдени в полза на ответника.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3540/28.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 4522/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено определение от 18.06.2019 г. по т.д.№ 90/2018 г. на Окръжен съд – Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: