6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
София, 27.06.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №3076/2018 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ергос„ АД, [населено място], С. Д. Ч. и Ц. Г. Ч. и двамата от [населено място] против решение №178 от 18.07.2018г. по т.д.285/2018г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация- „ДЗИ – Общо застраховане „ЕАД, [населено място], чрез пълномощника си – ст. юрк. Цв. Н. е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „ ОМВ България”ООД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. В. Т. е на становище за недопускане на жалбата до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С решението, предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е потвърдил решение №783/23.11.23017г. по т.д. №188/17г. в обжалваната част, с която Варненски окръжен съд е уважил предявеният от „ДЗИ-Общо застраховане”ЕАД, [населено място] против касаторите иск с правно основание чл.422 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел допустимост на предявения иск във връзка с направеното възражение на ответниците, основано на твърдението, че след като първостепенния съд се е произнесъл по иск за вземане базирано на „цедиран” запис на заповед, то и иска по чл.422 ГПК е недопустим, поради това, че същият е за установяване на дължимост на сумите, предявени от кредитора и заявител в заповедното производство. Съдът е намерил за неоснователно това оплакване, с оглед подадената уточняваща молба, с която предметът на спор е индивидуализиран, чрез посочване на вземането на третото лице- помагач и изрично позоваване на записа на заповед като основание за претенцията, и е постановил своят акт в тези рамки.Съдът е приел още, във връзка с материалното правоотношение, че записа на заповед е валиден, а освен това може да бъде и предмет на договор за цесия, като подробно са изложени мотиви в тази насока при разграничаване на възможността същият да бъде прехвърлен с джиро, като така е обоснована материалноправната легитимация на ищеца. Посочено е, че цесията е валидно осъществена. Съдът е разгледал и възражението за частична нищожност на записа на заповед, с оглед твърдението, че същият обезпечава вземания, чийто падеж още не е настъпил. Неоснователността е изведена от данните по делото и от сключеното между страните споразумение.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв.М. С., след интерпретация на мотивите на съдебният акт е поддържал основание по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК – недопустимост на въззивното решение. Страната е сочила, че съдът се е произнесъл по петитум различен от заявения, тъй като и с исковата молба и с нейното уточнение се е претендирало установяване по вземане по заповед за изпълнение, а липсвало позоваване на записа на заповед. Същото било относимо и към договора за цесия и споразумението между страните, като последните също не били надлежен предмет на иска по чл.422 ГПК.Така е изведено, че е постановен съдебен акт с диспозитив по непредявен иск, основан на менителничния ефект. Страната е поддържала и третата хипотеза на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на акта. Тава основание е обосновала с оплакване за неправилност на мотивите на въззивния съд по въпроса – „ Може ли записът на заповед и произтичащото от него вземане да бъдат прехвърлени без джиро на ценната книга”. Касаторите са поддържали, че ”аргументите„ на съда, че може да бъде прехвърлено вземането по записа на заповед чрез цесия били очевидно неправилни, като неубедителни били и „аргументите на ВКС в цитираното решение”. Развити са съображения, за неприемане на мотивите на съдилищата в тази част. Поддържани са и основания по чл.280, ал.1 ГПК като са поставени въпросите- „ Може ли записът на заповед и произтичащото от него вземане да бъдат прехвърлени без джиро на ценната книга”., 2 / Относно момента на преклузията за възражения на насрещната страна след встъпване на третото лице – помагач и посочено още. „ Когато ищецът по иск с правно основание чл.422 от ГПК се легитимира със запис на заповед без да е поемател и поемателят встъпи като трето лице – помагач след срока за писмен отговор по чл.367 от ГПК, допустимо ли е ответникът – издател на запис на заповед да оспори каузалното правоотношение с възражения след този срок/в срока по чл.373 от ГПК или в първото по делото заседание”. И 3 / „ Суброгиралият се застраховател / чл.213 КЗ отм./ придобива ли вземането на застрахованото лице по силата на закона в момента на изплащане на застрахователното обезщетение и погасява ли се с това вземането на застрахованото лице към длъжника, респективно има ли предмет / валидна ли е / цесията на застрахованото лице към застрахователя, извършена след плащането на застрахователното правоотношение”. По първият и вторият въпрос страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като по първият е обосновано основанието с твърдение за неправилност на решението на ВКС, на което се е позовал въззивният съд, за да мотивира разбиране противно на защитната теза на страната. По вторият е обоснован допълнителния критерий със разбирането на касаторите по въпроса и с общото твърдение за липса на съдебна практика.По третия въпрос, страната е поддържала основание по чл.280,ал.1, т.1 ГПК като са изброени съдебни актове, за които е посочено, че приемат, че както суброгацията, така и погасяване на вземането на застрахованото лице настъпва в момента на извършеното плащане от застрахователя. Противоречието е изведено, с оглед приетото за надлежна материалноправна легитимация на ищеца. Други доводи не са развити.
Касаторът е поддържал недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне от първостепенния съд по непредявен иск. Това свое разбиране страната е извела от твърдението, че с петитума на исковата молба / включително и след уточняването му/се претендирало установяване на вземане по издадената заповед за изпълнение, а бил уважен иск за сума, която се дължала като цедирана изискуема част от главница по запис на заповед. Доводите са правно необосновани. Заповедното производство е единно като неговият предметен обхват е изчерпан с подаденото заявление, което следва да съдържа и основанието, на което се претендира вземането. Доколкото във втората му- съдебна фаза, по предявения иск не е допустимо отклонение от така заявеното и петитумът, с който се иска признаване за установено между страните съществуване на вземане, обективирано от заповедта за изпълнение, съдържа всички необходими реквизити и ясно и точно очертава претенцията и диспозитивът, с който се признава за установено вземане в рамките на заявеното в заповедното производство не само не обосновава извод за произнасяне над поисканото, но е и законосъобразен отговор на исковата молба, като иска по чл.422ГПК би могъл да бъде предявен и от цесионера / в този смисъл и разрешенията дадени с ТР ОСГТК № 4/2013г./. С оглед това, решението е допустим съдебен акт, доколкото въззивният съд се е произнесъл по иска по чл.422 ГПК в рамките на заявеното по реда на чл.417 ГПК в заповедното производство.
Страната е поддържала и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано чрез оплаквания за неправилност на съдебните актове на първата и втората инстанция и на цитираното от тях решение на ВКС, по въпроса относно това дали вземане по запис на заповед може да бъде прехвърлено без джиро. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обосновала единствено с несъгласие с изложените в мотивите на решението аргументи относно приетото, че може да бъде прехвърлено вземане по менителничен ефект и чрез цедирането му включително и с критика на практика на ВКС, което не е и не може да бъде предмет на основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по разглежданото основание.
Касаторите не обосновават извод за допускане на решението до касационно обжалване. Дори първият поставен въпрос да бъде приет за релевантен, налице би било единствено общо основание. Този въпрос е поставен и с оглед поддържаната очевидна неправилност на акта, като в случая е посочено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При тези фактически данни, допълнителният критерий не е обоснован, поради наличието на практика на ВКС по същият въпрос, разгледана от касаторите, критиката, на която не може да обоснове наличие на предпоставките по текста изяснени с т.4 ТРОСГТК № 1 / 09г., по които страната не е развила каквито и да било доводи. Нейното разбиране по въпроса не съставлява валиден довод за допускане на касационно обжалване, особено когато е развит в контекста на защитната й теза.
Вторият въпрос е формулиран в противоречие с установеното от състава по осъществените факти, както и съдържателно включва твърденията на касаторите, а не решаващ извод на състава, обусловил постановения правен резултат. Нещо повече, не е изяснена и относимостта на доводите към такъв решаващ извод. Изложеното, касаторите свързват с това, че възивният съд за да отговори на оплакването на страната, че релевираното в допълнителния отговор възражение срещу съществуване на каузалното правоотношение не следва да бъде разглеждано е приел, че същото е заявено извън срока за отговор на исковата молба. Страната е счела този извод за неправилен поради това, че според нея, едва с встъпването на третото лице- помагач било конкретизирано каузалното правоотношение. Съдът, обаче е отчел, че тази довод не отговаря на данните по делото -като още с регресната покана от 17.09.2015г. посочена в исковата молба, приложените доказателства към нея както и уведомлението за цесията, това каузално правоотношение е било изцяло конкретизирано, поради което и твърдението на страната се основава на фактически неверни данни. С оглед тези мотиви поставения въпрос не е релевантен, нито по него ако се приеме обратното е обосновано и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като то е изведено от оплакванията на страната, недоволна от постановения резултат.
Третият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава, както и с фактите по делото, поради това, че в случая не са прехвърлени вземания, произтичащи от изплатеното застрахователно обезщетение, а права по обезпечаване на тези вземания. Именно в този смисъл и въззивният съд е направил разлика, като е пояснил, че като носител на установените в закона регресни права / чл.213, ал.1 КЗ/отм./ застрахователят може да се удовлетвори от даденото от длъжника обезпечение, след като същият не е заплатил доброволно дължимото.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. На ответника по касация следва да бъде присъдено 200лв. юристконсултско възнаграждение на основание чл.78,ал.8 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №178 от 18.07.2018г. по т.д.285/2018г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Ергос „ АД, [населено място], С. Д. Ч. и Ц. Г. Ч. да заплатят на „ДЗИ – Общо застраховане „ЕАД, [населено място], направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 200лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: