О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
гр. София, 11.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.д. № 1070/2019 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на С. И. С. и С. Г. С., лично и в качеството й на пълномощник на С. С., против определение № 10/08.01.2019 г. по ч.т.д. № 715/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Ответникът по жалбата – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], не депозира становище.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд Варна е потвърдил определение № 2477/12.07.2018 г. по т.д. № 243/2011 г. на Окръжен съд Варна, с което е оставена без уважение молба вх. № 18578/21.06.2018 г. за възстановяване на срок за подаване на молба за възстановяване на срок за внасяне на държавна такса по частна жалба вх. № 31661/10.11.2014 г. срещу определение от 06.10.2014 г. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 64, ал. 2 ГПК допуска възстановяване на установен от закона или определен от съда срок само ако страната докаже, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които тя не е могла да преодолее. От константната съдебна практика е изведено разбиране за такива обстоятелства – внезапно тежко заболяване, злополука, природно бедствие или други, независещи от волята на страната, обстоятелства, които са възпрепятствали страната, респ. процесуалния й представител, да извърши даденото процесуално действие. Изследвайки хронологията на множеството съдебни актове, постановени с участието на страните и във връзка с обжалваното протоколно определение от 06.10.2014 г., решаващият въззивен състав не е възприел тезата на жалбоподателите, че същите били в грешка относно кой е обжалваният съдебен акт с върната частна жалба вх. № 31661/10.11.2014 г., в резултат на което се твърди невъзможност в рамките на целия срок по чл. 64, ал. 3 ГПК за извършване на процесуалното действие по подаване на молба за възстановяване на пропуснат срок. Съдът е квалифицирал изтъкнатите от жалбоподателите обстоятелства като „субективни“, а не особено непредвидени по смисъла на чл. 64 ГПК, а самите оплаквания – като такива за нередовно администриране на жалбата, в резултат на което съдът приел, че те са ирелевантни за производството по чл. 64, ал. 2 ГПК.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
С изложението си на основанията за допускане до касационно обжалване касаторите поставили въпросите 1. „Длъжен ли е съдът да дава на страните ясни и точни указания при констатирана нередовност на жалба?“, 2. „Кумулирането на много грешки, включително съобщаване на неверна дата на разпореждане, невходиране на молби по делото, непроизнасяне в самия акт на искането за възстановяването на срок относно конкретната жалба, а произнасяне по друга жалба, постановяване пет години след това на определение за поправка на ОФГ – които грешки и погрешни съобщения не позволяват на страната да разбере кой акт се съобщава, изправянето на какви нередовности се иска – представлява ли особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64 от ГПК, налагащо възстановяване на пропуснат срок?“. Въпрос първи е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед дадено разрешение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно въззивното обжалване и даването на ясни указания и последиците от недаването на такива, а по втория въпрос се твърди наличие на касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Самостоятелно, жалбоподателите поддържали, че обжалваното тук определение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, вероятно нищожно и недопустимо. Очевидната неправилност извели от несъгласие с даденото от съда тълкуване на нормата на чл. 64 ГПК, тъй като считали, че нейното съдържание е неоснователно стеснено до изброените в определението примери. Твърдели са, че заради допуснати редица нарушения в администрирането на подадените от тях жалби в хода на делото срещу протоколно определение от 06.10.2014 г. и отправените до тях съобщение с указания за отстраняване на нередовности конкретно по жалба вх. № 31661/10.11.2014 г., не успели да разберат кой точно акт подлежи на обжалване.
Твърденията за нищожност и недопустимост на обжалваното определение следва да бъдат разгледани служебно от съда. В случая, с оглед поддържаното в тази връзка, тези пороци на акта не са налице. Нищожността на съдебният акт предполага опорочаване на волеизявлението на постановилия решението орган, в хипотези при които решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Всички тези пороци могат да засегнат и определението и разпореждането, като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, скрепено с държавната принуда. В случая не е налице нито един от пороците, които могат да обусловят нищожност на обжалваното определение – същото е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е, като волята на съда е изразена ясно и разбираемо.Определението е и процесуално допустимо, доколкото съдът е сезиран с редовна въззивна жалба и се е произнесъл в рамките на компетентността си да упражни редовен инстанционен контрол.
Страната не обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на акта до касационно обжалване.
Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда.
Първият от поставените въпроси не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като процесуален въпрос за задължението на съда да дава ясни и точни указания на страната по отстраняване на нередовности по депозирана частна жалба, изобщо не е разглеждан. Същият не е свързан с решаващите изводи на състава, а съставлява изявления и оплаквания на страната по администриране на частната й жалба. Не е обосновано соченото като допълнително основание за допускане до касационно обжалване противоречие с ТР ОСГТК № 1/2013 г. на ВКС, тъй като нито едно от дадените в десетте точки разяснения не е свързано с предмета на определение № 10/08.01.2019 г. по ч.т.д. № 715/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираният в изложението втори въпрос, във връзка с който жалбоподателите са възпроизвели текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, няма характер на правен с обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е релевиран изцяло с оглед защитната теза на жалбоподателите за нередовност на връчването на съдебни книжа, поради техническа грешка в съобщението, което го прави такъв по правилността на обжалвания акт. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по този въпрос е и липсата на аргументация относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изяснен в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която е резултат от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това основание, в случая, частният касатор пространно е извел от обстоятелства, сочени като негови възприятия и твърдения, несъобразени от въззивния съд т.е. с доводи за неправилност, а не за очевидна неправилност.
Не следва да бъде разглеждано и „особеното” искане на настоящите двама частни касатори по чл. 95 ГПК за предоставяне на безплатна правна помощ, тъй като обхватът на правната помощ е специфичен. Тя се предоставя превантивно, преди започване на делото /чл. 21, т. 1 ЗПП/, за подготовка на документи за завеждане на делото и процесуално представителство по същото /чл. 21, т. 2 и 3 ЗПП/, както и при задържане по ЗМВР, ЗМ или ЗДАНС /чл. 21, т. 4 ЗПП/. В настоящия случай не е налице нито една от тези хипотези. Съгласно чл. 94 ГПК правната помощ се състои в осигуряване на безплатна адвокатска защита. Видно от приложеното към съвместната им жалба нотариално заверено пълномощно от датата 8.VІ.2016 г. частната касаторка С. Г. С. действа по отношение на частния касатор С. И. С. не само в качеството си на негова съпруга, но също и „като лице с адвокатски права”, респективно с юридическо образование, което изключва наличието на хипотезата на чл. 94 ГПК /в този смисъл определение № 423/19.10.2018 г. по ч.т.д. № 1977/2018 г./.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 10/08.01.2019 г. по ч.т.д. № 715/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.