5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 31.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на девети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №1573/2019 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Х. А. А., Ш. М. А. и Е. М. А. против решение № 333 от 08.02.2019 г. по гр.д. № 1004/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – Гаранционен фонд, [населено място], чрез пълномощника си – юрк. Н. П. е на становище, че не са налице основанията за допускане на решението до касационно обжалване, а по същество жалбата е обсъдена като неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника им – адв. П. С. са поставили въпроса – „ Следва ли въззивният съд да постанови в решението си точни и ясни мотиви, които да съдържат самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и да направи изводите си по съществото на спора в съответствие с тях”.Страната е сочила основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поддържала отклонение на въззивния състав от тълкувателна практика на ВКС и такава обективирана в решения по чл.290 ГПК, посочени и приложени по делото. Поставен е въпросът – „Следва ли въззивният съд да постанови решението си в съответствие със събрания по делото доказателствен материал, както и да се произнесе по всички оплаквания и доводи на въззивниците, релевирани във въззиваната жалба. Страната се е позовала на изброена от нея практика на ВКС, в това число и тълкувателна, като в тази връзка е направила лаконично и кратко оплакване, че ищците релевирали „ множество оплаквания „ по които нямало произнасяне. Позовала се е на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставен е въпросът –„Ако съдът прецени, че определен факт не е доказан със събраните по делото гласни доказателства, необходимо ли е да се назначава експертиза за установяване на твърдения факт”. Страната е поддържала противоречие с т.3 ТР ОСГТК №1/13г. В тази връзка е заявила, че тъй като съдът счел за недоказан пълният размер на претендираното обезщетения, то било осъществено общото основание за допускане до касационно обжалване.” Така е направен извод, че в отклонение от тълкувателна практика, като приел за недоказан пълният предявен размер на обезщетението, съдът следвало да назначи експертиза. Поставени са материалноправни въпроси – „ Как следва да се прилага критерият за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, в хипотезата на предявен пряк иск от правоимащите лица срещу ГФ”. ”Трябва ли при определяне справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, платими от ГФ поради неустановеност на извършителя, съдът да съобрази нормативно посочените нива на застрахователно покритие за имуществени вреди причинени от неидентифицирано МПС на трети лица, както и икономическата конюнктура в страната”.. И двата въпроса са поставени с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като страната е поддържала отклоняване на състава от задължителна за него практика – цитирани и разгледани решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Касаторите са поставили въпроса: ”Какви са материалноправните предпоставки за уважаване на възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ГПК и възможността за намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.” Страната е сочила по този въпрос основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с разрешението му дадено с изброени актове на ВКС, в отклонение от формираната практика, на които, според страната, е направен извода на въззивният съд за наличие на Ѕ съпричиняване от пострадалия. Поставен е и въпросът „Ако съдът прецени, че определен факт не е доказан със събраните по делото гласни доказателства, необходимо ли е да се назначава експертиза за установяване на твърдения факт”. Страната е поддържала противоречие с т.3 ТР ОСГТК №1/13г. Други доводи не са развити.
Касаторите, чрез пълномощника си – адв. П. С. не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност,първият поставен въпрос не е релевантен тъй като съдържа в себе си твърдения на касатора, изведен е от оплакването му за недопустимост респ. неправилност на съдебното решение, поради липса на формирани ясни и точни мотиви. Това твърдение не съответства на установените факти – решението е с изложени ясни и логично свързани мотиви, обосноваващи постановения краен резултат.Съдът е обсъдил установените факти по спора и е формирал решаващия си извод с оглед тях. Обосновал е извода си относно общият размер на обезщетенията във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, като е взел предвид относимите към този размер факти установени по спора. Или, с оглед тези фактически данни, въпросът не установява наличие на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият поставен въпрос също не е релевантен доколкото страната общо е направила оплакване за това, че съдът не бил обсъдил нейни доводи развити във въззивната жалба, но липсва конкретика, свързана с такива доводи, същите не са посочени, нито е обосновават връзката им с решаващите мотиви на състава. Т.е. страната не е развила каквито и да било съображения за това, че тези доводи ако бяха обсъдени щяха пряко да рефлектират върху постановения правен резултат и съответно да го променят Следователно, не е налице общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Третият поставен въпрос е общ, но дори и да се приеме за релевантен, то би било налице общо основание, при което, обаче, въззивният съд не се отклонил от така посочената практика, тъй като и страната не сочи коя от разгледаните в т.3 на ТР ОСГТК №1/013г. хипотези е налице- във въззивната жалба липсва обосноваване на процесуално нарушение във връзка с установяване на размерите на обезщетяване , липсва и довод относно нарушение на императивната норма, която задължава съдът, с оглед приложението й служебно да предприеме процесуални действия по назначаване на експертиза. В случая е налице единствено недоказаност на твърдение на ищците, като в тяхна тежест, а не на съда е това доказване. Липсата на процесуална активност на страната за установяване на фактите, от които същата извлича основанието на претенцията си не може да бъде вменено в задължение на съда за упражняване на тази активност.Или съдът не се е отклонил от сочената от страната тълкувателна практика.
Четвъртия поставен въпрос е релевантен. Страната по него, обаче не обосновава допълнителен критерий. Касаторите не са развили доводи по поддържаното от тях основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са цитирали практика на ВКС, указваща по задължителен за съдилищата начин предпоставките, които следва да разгледа съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД.Не е обоснована,обаче конкретната връзка между поставеният въпрос и сочената практика. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата определят различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата / вкл. и цитираната практика на ВКС/ се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Или общото твърдение за отклоняване от тази практика, въпреки излагането от страна на съда на всички установени по спора факти в контекста на основателността на претенцията не може да обоснове довод за допускане на решението до касационно обжалване.. Поради това и така поддържаното от касаторите общо противоречие не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.
Петият поставен въпрос също е релевантен, но необоснован с допълнителен критерий, доколкото цитираната практика на ВКС е формирана с оглед въпроси относно съобразяване на нормативно установените лимити и икономическата обстановка в страната. В случаят, обаче, както и страната е отбелязала, в мотивите на съда общият размер обезщетение е съобразен изрично и с тези критерии. Неудовлетворяването на страната от постановения резултат не съставлява основание в тази връзка обосноваващо допускане на касационно обжалване, а оплакване за неправилност на изводите на състава, което не се разглежда в тази фаза на производството.
Шестият поставен въпрос е релевантен. По него страната, обаче не обосновава допълнителен критерий. Този извод се налага поради това, че сочената практика е ирелевантна, тъй като въпросът относно съпричиняването на вредоносния резултат в хипотеза на употреба на алкохол, респективно относно действията на пострадалия, които съставляват поемане на предвидим и очакван риск е разрешен със задължителна тълкувателна практика на ВКС – ТРОСТК № 1/14г., с т.7, с което изрично е прието, че макар и пострадалия да не е допринесъл за конкретното настъпване на произшествието, ако той с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане,т.е. ако поведението му е рисково, това е основание за приемане наличие на съпричиняване. Също така е посочено, че поемането на предвидим и очакван риск съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от ПТП. Това рисково поведение, съдът следва да преценява във всеки конкретен случай. С оглед така приетото и изцяло в съответствие с него, въззивният съд е извършил обстойна преценка на данните по делото във връзка с възраженията на застрахователя, като е разгледал неговите твърдения за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, в контекста на собственото му поведение. Така е стигнал до извода, че пострадалия при концентрация на алкохол в кръвта 2.5 промила преди да бъде ударен е бил на границата между средно и тежко алкохолно опиянение, при което се губи ориентация и сетивност, в това състояние същият е бил пешеходец по скоростна автомагисграла, извън населено място и в тъмната част на денонощието, което е в грубо нарушение на чл.55, ал.1 ЗДвП, като тези факти са установени от изслушаните експертизи и не са опровергани от настоящите касатори, дори и с индициращи противоречие данни. В тази връзка и с оглед изрично указаното в цитираната тълкувателна практика, че всеки отделен случай следва да бъде преценяван съобразно събраните по делото доказателства, то и посочените решения постановени преди цитираната задължителна практика са ирелевантни за установяване на допълнителен критерий.
С оглед изложеното решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответната страна следва да бъде присъдено поисканото юристконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 333 от 08.02.2019 г. по гр.д. № 1004/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Х. А. А., Ш. М. А. и Е. М. А. да заплатят на Гаранционен фонд, [населено място], направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 300лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: