6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
София, 07.06. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №33/2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. М. А., лично и като настойник на Й. М. И. и И. М. И., действащ със съгласието на своята майка – Д. П. Ц. и касационна жалба на ЗД „ Бул инс „ АД- [населено място], срещу решение №2169 от 14.08.2018г. по гр.д.5893/17г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на И. М. А., лично и като настойник на Й. М. И., и И. М. И., действащ със съгласието на своята майка – Д. П. Ц.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Същата е срещу решение №2169 от 14.08.2018г. по гр.д.5893/17г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 279 от 16.01.2017г. по гр.д. №16055/15г. на Софийски градски съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл.226 КЗ / отм./ за разликата до претендираните за всеки от тях размери от по 200 000лв.:
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника им – адв. С. Ч. са поддържали наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В тази връзка са поставили въпроса – „ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „ Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси”. Страната е направила оплакване, че съдът само формално е посочил застъпените във въпроса критерии за определяне обезщетението по чл.52 ЗЗД. Посочено е още, че съобразно изброени съдебни актове на ВКС, тези критерии следвало реално да се отчитат като ориентир. Поставен е въпросът – „ Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба”. Изброени са решения на ВКС, с които, страната е поддържала, че било прието, че съдът бил длъжен да отговори в качеството си на решаваща, а не на контролно отменителна инстанция. Поставен е въпросът – „ При формиране на изводи относно размера на обезщетението, следва ли съдът да съобрази възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве”.Страната е изложила оплаквания за неправилност на решението, като е заявила, че поради това счита въззивното решение за постановено в противоречие с изброени съдебни актове на ВКС, свързани с определянето на обезщетение по чл.52 ЗЗД и прилагания принцип за справедливост. Други доводи не са развити.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, от формулираните от страната въпроси- първи и трети / въпреки сходството им и общата им насоченост към оплаквания от крайният постановен резултат/ би могъл да бъде изведен релевантен, тъй като основното им съдържание, свързано с критериите за определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане. Тези въпроси, обаче, страната е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалия, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, цитираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване.
Поставеният втори въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като страната не е конкретизирала кои оплаквания въведени с въззивната жалба не са били обсъдени от съда, а общото оплакване в тази насока е ирелевантно за обосноваване от така поставения общ въпрос като основен критерий за допускане на акта до касационно обжалване. Още повече, че въззивният съд, в случая е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства, както и въведените във въззивната жалба оплаквания.
Следователно, съобразно изложеното от касаторите по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната от тях част.
По касационната жалба на ЗД „ Бул инс” АД – [населено място]:
Касационната жалба има за предмет въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решение № 279 от 16.01.2017г. по гр.д. №16055/15г. на Софийски градски съд, в частта му, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.226 КЗ / отм./ за разликата – за И. М. А.- между 10 000 и присъдените 96000лв., за Й. М. И.- между 10 000 и присъдените 136 000лв. и за И. М. И. между 10 000 и присъдените-112 000лв.
С изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът, чрез пълномощника си- адв. Ал. И. е заявил, че правният въпрос бил „ свързан с критерия за определяне на „ справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди”. В тази насока страната е поддържала противоречие с ПП ВС №4/68г.Касаторът е поддържал и противоречие при разрешаване на така поставения въпрос с практика на ВКС,възпроизвеждайки части от решение № 93/11г. на ВКС, ІІ т.о. Изброени са и други актове на ВКС, като е направено оплакване, че САС само формално е посочил в мотивите си критериите залегнали в ПП ВС № 4 / 68тг. Касаторът е посочил още, че неправилно съдът е приложил и ПП ВС №17/63, във връзка с приноса на пострадалия и връзката, която следва да бъде установена между неговите действия и вредоносния резултат. Страната е извела, също така, и наличие на съществено процесуално нарушение допуснато от САС, поради това, че съставът не бил обосновал решението си със събраните доказателства по съпричиняване на вредата. Направено е и оплакване за неправилно занижаване на дадения процент съпричиняване. Касаторът е посочил и основанието по чл.280, ал.2-ра, предл.3-то ГПК, обосновано лаконично с оплакване, че решението било очевидно неправилно като постановено при непълнота на доказателствата, в нарушение на процесуалните правила и принципи на гражданския процес. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Общо поставеният въпрос, относно приложението на чл.52 ЗЗД би могъл да бъде релевантен по всяко дело, свързано с обезщетяване на вреди от деликт. Или така поставеният първи въпрос може да бъде възприет като релевантен. И от другият формулиран въпрос, свързан с определяне на съпричиняването въпреки неговата фактическа, а не правна насоченост, също може да бъде изведен релевантен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Но с оглед соченото общо противоречие с тълкувателна практика на ВКС и казуална практика на същия съд, страната не обоснова допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Поддържаното от нея, че съдът формално е разгледал критериите, определени с тази тълкувателна практика и необосновано е направил своите изводи, поради неправилно възприета фактическа обстановка са доводи, свързани с неправилност на акта, а не такива, установяващи противоречие при разрешаване на поставения правен въпрос. Както вече бе посочено, с оглед другата подадена жалба, обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения, както и конкретно съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия не налага извод за противоречиво приложение на чл.51и чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за наличие предпоставките по цитираните норми се извежда от конкретно установените факти по спора. Освен това, както и страната е отбелязала, определяйки съдебната практика като задължителна, съобразно цитираните от нея постановления на пленума на ВС по чл.51 ЗЗД, общото изискване за приложението на нормата е наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. В случая съдът е мотивирал наличието на съпричиняване с конкретно действие на пострадалия .Т.е. съдът е извършил преценката, наложена му със задължителна практика, а несъгласието на страната с този извод е ирелевантно за наличие на основанието, което се поддържа. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, както и страната е посочила, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдът се е съобразил Поради това и така поддържаното от касатора противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Освен това доводите, с които е сочено това противоречие, както и квалификацията им като неправилност на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, касаторът е обосновал с общи оплаквания за нарушение на процесуалния закон / които дори не са уточнени/, непълнота на доказателствата /като съдът не е задължен да събира служебно доказателства, а също така касаторът не е уточнил и това общо оплакване/ и с общото твърдение, че обезщетенията нямали „ нищо общо с репариране на вредата и процента принос на самия пострадал”, т.е. с неконкретизирани оплаквания за неправилност, а не за очевидна неправилност по отношение, на която липсват изложени каквито и да било доводи, съобразно изложеното.
Следователно, с оглед така въведените с изложението доводи по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2169 от 14.08.2018г. по гр.д.5893/17г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: