4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 13.01.2020година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на осми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 950/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. Д. Д. от [населено място] против решение №5 от 09.01.2017г. по т.д.548/2016г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация- „Рубикон инженеринг” ЕАД, [населено място], чрез пълномощника си-адв. И.К. е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С определение №167 от 25.07.2017г. постановено по настоящето дело, производството е спряно по реда на чл.292 ГПК. С постановяване на ТР ОСГТК №5/17г. е отпаднало основанието за спиране, поради което производството следва да бъде възобновено.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поставил въпросът- „ Необходима ли е писмена форма за валидност на решение по чл.137,ал.1,т.3 от ТЗ и може ли вземането на такова решение да се доказва освен с протокол от общо събрание на съдружниците, с други допустими доказателства, включително косвени.” Страната е въвела оплакване за неправилност на акта, като е поддържала, че съдът „ макар и да не го е заявил изрично” бил приел, че липсата на протокол, обективиращ решение за разпределение на печалбата, означавало липса на решение и че другите доказателства не могат за установят обратното По този въпрос касаторът е сочил основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, като е поддържал противоречие с конкретно изброени съдебни актове. Поставил е въпросът- „Кога става изискуемо задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, съответно от кога се дължи обезщетение за забава.” Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос, като е твърдяла наличие на противоречие при разрешаването му с ПП ВС №1/79г. във връзка с началният момент на изискуемост на даденото в първата хипотеза на чл.55, ал.1 ЗЗД. Посочени са и две решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Други доводи не са развити.
Първият поставен от касатора въпрос е относим към уваженото от въззивният съд възражение за прихващане направено от противната страна. Съдът е мотивирал, във връзка с твърдението на настоящият касатор – въззивник в производството, че сумата 75050лв. съставлява дивидент, дължим му в качеството му на съдружник в „Рубикон инженеринг”. Приел е още, че в тежест на Д. е да докаже наличието на основание за получаване на тази сума. В тази връзка фактически е отчетено, че липсва представено решение на общото събрание на дружеството за разпределение на дивидент. Представените протоколи от 11, 12, 13 г. обективират решения за това реализираната печалба за годините 2010, 2011,2012 следва да остане като неразпределена печалба, като идентични решения са представени и за предходни години, т.е. точно обратното на твърдяното от страната.Прието е още, че правото на дивидент е имуществено субективно право на съдружника да получи част от реализираната печалба, като това право възниква след изтичане на финансовата година и приемането на годишният финансов отчет, с който е установено, че дружеството е формирало печалба от дейността си и част от нея подлежи на разпределение. В този случай, органът, който следва да вземе решение за разпределението й между съдружниците е общото събрание.Направен е извод, че решението по чл.137,ал.1, т.3 ТЗ е елемент от правопораждащия състав за получаването на дивидент. И след като по делото са представени протоколи от общи събрания на съдружниците, неоспорени от Д. и носещи неговия подпис, с които е взето решение за неразпределяне на печалбата, такова право не е възникнало за него.
С оглед така приетото, дори и от въпроса да бъде изведен релевантен, въпреки че съдът не се е произнасял по писмената форма на решението, а е приел недоказаност на наличие на такова решение въобще и не във връзка с формата му, то не е налице допълнителен критерий. Т.1 ТР ОСГТК № 1/02г. е ирелевантно в посочения от касатора извод, който той счита като противоречиво разрешаване на поставения въпрос, а именно – че неспазването на предписаната от закона форма не е основание за нищожност на решенията на общото събрание на търговското дружество. Или така приетото е извън предмета на настоящия спор, тъй като довод за нищожност нито е бил въвеждан, нито е бил поддържан в хода на производството, нито съдът го е обсъждал.Същото е относимо и към изведения от касатора извод извън контекста на решението №226/11г., с което е било прието, според него, че пълно доказване можело да бъде извършено и с косвени средства, С оглед изложените мотиви, въззивният съд не е приемал нещо различно от мотивираното с това решение на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК изисква идентитет при разглежданите хипотези, какъвто липсва при сравнение с приложените актове, от които касаторът отново е извадил своите изводи, извън общия контекст на актовете. Решението по т.д. №193/01г. на ВКС, V г.о. третира въпроси свързани с решение за увеличение на капитала на ООД, като е разгледана хипотеза, при която такова решение на общото събрание не е подписано от всички съдружници. Решението по т.д. №120/15г. на ВнАС, макар и разглеждащо сходни претенции между същите страни се основава на различно доказване на фактите. В това решение не са обсъждани решенията на общото събрание приложени към разглеждания спор, които очевидно не са били част от доказателствения материал по делото и с които е прието изрично от съдружниците печалбата да не се разпределя. Още повече, че в сочения като противоречив съдебен акт е разгледано решение за разпределяне на печалба, реализирана за 2010г. , какъвто факт е отразен и като основание за плащане, а именно – решение на ОС от 08.09.2011г. Така установените различни факти, предполагат и различни правни изводи и поради това не е налице и соченото противоречие.
Касаторът е поддържал, че ако бъде прието, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК то настоящият състав да допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание, обаче, предполага, че той следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочването на текста.
Вторият поставен въпрос – „ Кога става изискуемо задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, съответно откога се дължи обезщетение за забава.” е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд, с решението предмет на обжалване, е приел, че при уважаване на иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД се дължи връщане на даденото при начална липса на основание, със законна лихва с начален момент – покана за изпълнение, получаването на която поставя длъжника в забава, съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД. Съдът е направил този извод като се е позовал на решение №176 от 13.06.2012г. по т. д.№1078/2010г. на ВКС, І т.о. постановено по чл.290 ГПК. Така с оглед данните по делото и поради това, че не е установено да е изпращана покана, претенцията на ищеца за обезщетение за вреди от забава е счетена основателна от съставът на ВАпС, от постъпване на исковата молба, като в останалата част по претендираната мораторна лихва, искът е приет за неоснователен. С оглед тези мотиви на решаващият съд, поставеният от касатора въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил крайният изход за основателността на претенцията.
По този въпрос производството по делото е било спряно с посоченото по-горе определение на настоящия състав. С ТР ОСГТК № 5/17г. е прието, че при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл.55,ал.1, предл.1-во длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата за изпълнение. Или след като приетото от въззивният съд е изцяло в съответствие с тази задължителната практика, то и не е налице основание за допускане на акта до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по т.д. № 950/17г. по описа на Върховен касационен съд, І търговско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №5 от 09.01.2017г. по т.д.548/2016г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: