8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
[населено място], 04.02.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари , през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1033/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България „ АД против решение № 3982/29.05.2018 г. по гр.д.№ 10102/ 2017 г. на Софийски градски съд, в частта му , с която е потвърдено решение № І – 40-165/18.10.2016 г. по гр.д.№ 53366/2013 г. на Софийски районен съд . С потвърденото първоинстанционно решение са уважени предявените в обективно кумулативно съединение от И. Т. и Й. И. искове против касатора, съответно: 1/ с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на клаузи от сключен между същите страни договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 14105/09.10.2006 г. – чл.3 ал.1 изр. първо, чл.3 ал.5 изр.първо и второ и чл.6 ал.3, като неравноправни , на основание чл.143 т.3, т.10 и т.12 от Закона за защита на потребителите / ЗЗП – редакция на нормата преди изм. обн. ДВ бр.100 от 2019 г. / и 2/ с правно основание чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД – за осъждане на „Юробанк България„ АД да заплати на ищците сумата от 10 034,59 лева, като платена без основание – недължимо платени лихви за периода 19.12.2008 г. – 23.09.2013 г., като последица от прилагането на неравноправните клаузи. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано в изводите на съда относно : начина на формиране на възнаградителната лихва по договора за кредит , съобразно компонентите на приложимите лихвени проценти ; основанията за промяна в условията на договора за кредит; приложението на института на погасителната давност; приложимата редакция на ЗЗП; преценката за значителност в неравновесието между правата и задълженията на страните по договора за кредит, по смисъла на чл.143 ЗЗП; критериите за преценка на една клауза, като индивидуално договорена, по смисъла на чл.146 ал.1 ЗЗП ; критериите за преценка на клаузите , като ясни и разбираеми за средния потребител ; доказателствената стойност на сключените последващо анекси към договора за кредит. Касаторът твърди, че в отговор на всеки от преждепосочените аспекти на правния спор, даденият от въззивният съд отговор е неправилен и дори „ очевидно неправилен „ , по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Страната не споделя извода на съда, че липсва яснота относно начина на формиране на базовия лихвен процент / БЛП / , като компонент за изчисление приложимия към възнаградителната лихва променлив процент, като поддържа и довода си, че формирането му почива единствено на обективни фактори, извън контрола на банката – пазарни / бенчмаркови лихвени мерители – изключващи приложението на чл.143 т.10 ЗЗП, на основание чл.144 ал.2 т.1 от същия закон. Доколкото преценката за неравноправност на клаузите се извършва съобразно закона към момента на сключване на преценявания договор, то неправилно, според касатора, съдът не е съобразил, че към 2007 г. за кредитодателя не е съществувало законово задължение за предоставяне на кредитополучателите методологията на банката, за определяне на БЛП, доколкото това изискване е въведено едва през 2010 г.. Недопустимо, според страната, с прогласяване нищожността на чл.3 ал.1 изр. първо от договора за кредит, съдът трансформира възмездния договор за кредит в безвъзмезден такъв, в противоречие с чл.430 ал.2 ТЗ. В аспект на индивидуалната уговореност на оспорените от ищците клаузи на договора се изтъква дългогодишното изпълнение на кредитополучателите, съобразено със съдържанието на същите, липсата на възражения от тяхна страна, както и на доказателства, да са били лишени от такова право, сключените последващи анекси. В този смисъл, касаторът обосновава / предвид характеристиката им на отрицателни факти / носена от кредитополучателите доказателствена тежест, за установяване на наложени им такива забрани и ограничения от банката. Необоснован, със събрани по делото доказателства, е считан и извода на съда, че на кредитополучателите не е предоставена възможност едностранно да прекратят договора, при неизгодна за същите промяна в условията му, визирайки чл.8 от същия и акцентирайки на обстоятелството, че уговарянето на конкретни условия по прекратяването, с което страните са се съгласили, не се явява в противоречие със закона / ЗЗП и ЗЗК /. По начало се твърди декларативност на атакуваните клаузи, което изключва преценката им за неравноправност. Страната счита, че е налице противоречие в изводите на съда , за нищожност на клаузата на чл.3 ал.1 изр. първо от договора за кредит, въпреки че е отрекъл такава нищожност за изр. второ на същата разпоредба, както и в приемането , че е нищожна клаузата на чл.3 ал.5 изр. първо и второ, въпреки отречена такава за изр. трето на същата разпоредба.
Ответните страни – И. Т. и Й. И. – оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Прогласените за нищожни, като неравноправни , на основание чл.143 ал.1 т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП клаузи от договора за кредит, сключен между страните, гласят : чл.3 ал.1 изр. първо – „За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на БЛП на „БПБ” АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата„ ; чл.3 ал.5 изр. първо и второ – Действащият БЛП на „БПБ”АД за лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за лева и датата , от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони ”; чл.6 ал.3 – „ В случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени БЛП на „БПБ„ АД за жилищни кредити в лева , размерът на погасителните вноски, определени в ал.1, се променя автоматично , в съответствие с промяната, за което кредитополучателят , с подписването на настоящия договор, дава своето неотменяемо и безусловно съгласие „ .
За да прогласи тези клаузи за нищожни , като неравноправни , съгласно чл.143 т.3, т.10 и т.12 ЗЗП / в относимата му редакция /, въззивният съд е приел, че спорните клаузи не са индивидуално договорени, като тежестта за доказване на обратното е на кредитодателя / чл.146 ал.4 ЗЗП /. Като обосноваващи този извод съдът е посочил липсата на доказателства, че предложените клаузи са били предмет на предварително обсъждане и договаряне по съдържание с потребителите , а не част от типизирани , стандартни, отнапред изготвени условия на банката, както и липсата на доказателства за кредитополучателите да е било възможно да повлияят на тяхното съдържание. Съдът не е отрекъл допустимостта на уговорка за променяща се възнаградителна лихва, но приел, че съгласно чл.143 и чл.144 ЗЗП, същата следва да отговаря на следните условия : 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, да бъдат изрично уговорени в договора или в Общите условия ; 2/ тези обстоятелства да са обективни , т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или прилагане да не е поставено под контрола му ; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или в ОУ – да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези обстоятелства да е съобразимо не само повишаване, но и понижаване на лихвения процент . Преценката за приложение изключението на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП – изменението да е резултат единствено на обективни фактори – съдът е приел възможна само при наличието на ясни и разбираеми, формулирани по недвусмислен начин уговорки / чл.147 ал. 1 ЗЗП / . Позовал се е и на резервата , че при съмнение относно смисъла на тези клаузи, съдът има право да ги тълкува по благоприятен за потребителя начин / чл.147 ал.2 ЗЗП /. Съдът е приел, че доколкото автоматично променяния, едностранно от банката лихвен процент, приложим за възнаградителната лихва , визира като компонент БЛП, за който липсва яснота за формирането му и липсва препращане към приложима Методика за определянето му , като дори липсват данни такава да е съществувала към датата на сключване на договора за кредит, то оспорените клаузи не отговарят на преждепосоченото в п.3 условие. Но дори в представената по делото Методология от 2012 г. съдът не е установил да е предвидена тежестта на отделните компоненти , включващи се в БЛП, със съответното им съдържание / трансферна цена на ресурс и буферна надбавка /, поради което неясно е как промяната на всеки от тях ще се съобразява, включително и в какво съотношение помежду им, за формирането на приложимия лихвен процент. Това, според съда, позволява банката произволно да налага размер на възнаградителната лихва, какъвто намери за целесъобразен, в разрив с принципите на добросъвестността в частноправните отношения, а за кредитополучателя не е предвидена друга опция, освен да търпи едностранно налаганата промяна, доколкото няма защитено право да се откаже от договора. Не съставлява такава възможност, според съда, уговореното в чл.8 от договора, доколкото предсрочното прекратяване на договора е санкционирано с дължима „такса” от 4 % върху предсрочно погасяваната главница , по същество с характер на „неустойка „ . С това се обосновава нищожност, на основание чл.143 т.10 и т.12 пр.2 ЗЗП, съответно неприложимостта на изключението по чл.146 ал.2 т.1 ЗЗП.Приел е неприложимо и изключението на чл.144 ал.3 ЗЗП, тъй като липсва безспорно изводима от договора обвързаност на размера на възнаградителната лихва единствено с колебанията/измененията на борсови индекси и курсове, извън контрола на банката. Макар част от компонентите на БЛП да са от обективно естество, за нищожността на клаузите е достатъчно, че съобразяване изменението на обективния фактор е предоставено на субективната преценка от кредитодателя, доколкото липсва яснота относно математическия алгоритъм за начина на формиране на лихвата от отделните обективни компоненти или как изменението на лихвата е обвързано от размера на покачване на отделните индекси.Съдът е отрекъл факта на дългогодишното изпълнение на договора да се тълкува като съгласие с неравноправните клаузи, тъй като нищожната клауза не подлежи на саниране. В съответствие с извода за нищожност на клаузите относно дължимата възнаградителна лихва и преизчисляването й , в съответствие с посочения при сключването на договора приложим конкретен лихвен процент, е изчислена надвнесената от ищците сума, съответно присъдена, като заплатена без основание, по иска с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД.По отношение възражението за изтекла за вземането погасителна давност, е съобразено приложението на петгодишната, а не тригодишната такава, считано от плащането.
В изложението по чл.280 ГПК касаторът не формулира правни въпроси, позовавайки се единствено на „очевидна неправилност„ на въззивното решение, по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК , тъй като : изводите на съда не отговарят на действителното съдържание на материалноправните отношения между страните ; неправилно е преценено, без обективни критерии, значително неравновесие между правата и задълженията на страните, въз основа на оспорените клаузи, както и несъответствието им с изискванията за добросъвестност ; недопустимо са прогласени за нищожни клаузи с декларативен характер ; съдържанието на правоотношението е сведено до безлихвен договор за заем, в противоречие с чл.430 ал.2 ТЗ; неправилно е прието,че кредитополучателите са лишени от право да прекратят договора предсрочно, при неблагоприятно за тях изменение на условията по същия, в който смисъл и неправилно е възприет чл. 8 от договора, като неустоечна по характер санкция, при такова прекратяване ; неправилно е прието, че сключените клаузи не са индивидуално договорени ; неправилно е приложен института на погасителната давност – петгодишна, вместо тригодишна, както и момента от който започва да тече; неправилно е определена подлежащата на връщане сума , като платена без основание, по иска с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД ; неправилно са присъдени разноски. По изложените аспекти на неправилност на въззивния акт, страната намира обоснован и допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради значимост на произнасянето за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съобразяването на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставя удовлетворен общ такъв, с формулирането на конкретен правен въпрос и обосноваване значимостта на отговора му , в сочената хипотеза, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което не е сторено от касатора. При това, по приложението на чл.143 и сл. от ЗЗП е налице богата и непротиворечива към момента съдебна практика, с която въззивното решение не конфронтира. С нея е прието,че методът за изчисляване на лихвения процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори . Съобразно правната природа на договора за банков кредит е необходимо съконтрахентите да са постигнали съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя , да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва, като съществен елемент на банковите сделки / така и в по-новата практика по т.д.№ 2111/2016 г. на ІІ т.о., т.д.№ 2520/2016 г. на І т.о., т.д.№ 1766/2016 г. на ІІ т.о.,т..д.№ 154 / 2016 г.на І т.о., т.д.№ 2481/2017 г. на ІІ т.о. ВКС и др. / Доколкото потребителят не е получил преддварително достатъчна конкретна информация за начина, метода, по който едностранно кредитодателят може да промени цената на доставената финансова услуга , както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита добросъвестна, по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП. В решение по т.д.№ 2481/2017 г. на ІІ т.о. ВКС е даден отговор и на довода на касатора за противоречие на въззивния акт , доколкото не е прогласена нищожността на чл.3 ал.1 изр. второ от договора – визиращо приложимия към сключването на договора конкретен лихвен процент за възнаградителната лихва, като е отречено такова противоречие. По отношение преценката за предоставено на кредитополучателите право за едностранно прекратяване на договора, при неизгодно за същите изменение на условията му, в аспект на установима неравноправност по чл.143 т.12 пр. второ ЗЗП и относно правната природа на уговорената „такса” при прекратяването, респ. за съответствието й с правилата на добросъвестността , е постановено решение № 87 по т.д.№ 848/ 2017 г. на І т.о. ВКС, прогласяващо нищожността й, като неравноправна. Относно условията , на които следва да отговаря предоговарянето, за да би се възприело като последващо валидно сключване на индивидуална клауза за определяне на възнаградителната лихва, е постановено решение по т.д.№ 1556/ 2015 г. на І т.о. на ВКС. Въззивното решение е съобразено с цитираната съдебна практика, която съставът напълно споделя . Досежно института на погасителната давност решението е в съответствие с приетото в т.7 на ППВС №1 / 1979 г., по отношение началния момент на дължимото без основание, което с това си качество не се индивидуализира като лихва или друг вид периодично плащане , за да би била приложима тригодишната давност по чл.111 ЗЗД , както правилно е приел въззивния състав.
Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма , което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност.
В случая, за да обоснове очевидна неправилност страната възпроизвежда касационните си доводи за неправилност на въззивното решение, в по-голямата си част декларативни / освен ненужно преповтарящи се / , представляващи изявления за несъгласие с изводите на съда, но без мотивирано обосноваване на противен извод, извън простото отричане на приетото във въззивния акт. Основанията по чл.281 т.3 ГПК, обаче, са различни от тези по чл.280 ГПК и несъобразими в настоящата фаза на касационното производство. От съобразимите мотиви на въззивния акт не се установява очевидна неправилност, със съдържанието посочено в предходния параграф.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3982/29.05.2018 г. по гр.д.№ 10102/ 2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Юробанк България „ АД, на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК , да заплати на И. Т. Т. и Й. И. И. разноски за настоящата инстанция, в размер на 1 275 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: