5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
[населено място] ,14.06.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3159/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. С. против решение № 2117/07.08.2018 г. по т.д.№ 2512/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 458/01.03.2018 г. по т.д.№ 2647/2016 г. на Софийски градски съд , в обжалваната му част , в която, по реда на чл.422 ал.1 ГПК е признато за установено вземане на ищеца „УниКредит Булбанк„ АД към ответника И. Д. С., дължимо солидарно с длъжника и съответник – „ Мартис БГ„ ЕООД , в размер на 85 955,25 лева, от които 50 000 лева – главница, ведно със законна лихва върху същата от 06.11.2015 г. и 35 955,25 лева – договорна лихва за периода до 05.11.2015 г. , на основание договор за банков кредит овърдрафт от 12.03.2009 г., за които вземания кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с довода, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението му за липса на идентичност между предмета на уважената искова претенция и този на заповедното производство. Сочи, че в заповедното производство е претендирана лихва за периода 20.10.2015 г. – 05.11.2015 г. , в размер на 37 127,22 лева и за същата е издадена заповедта за изпълнение, а с исковата молба се претендира лихва за период „ до 05.11.2015 г.„ и такава е присъдена, въз основа заключението на съдебно-икономическата експертиза , за различен период от време 21.09.2012 г. – 05.11.2015 г. . Оспорва се приетата за приложима от въззивния съд обща погасителна давност по чл.110 ЗЗД, вместо тригодишната по чл.111 б.”в” ЗЗД и оттук извода за непогасени по давност главница и лихви. Касаторът поддържа тезата, че се касае за периодични плащания. Намира, че в противоречие със забраната за анатоцизъм съдът е присъдил лихва върху лихва, визирайки отделните компоненти при формиране на приложимия по договора процент на възнаградителната лихва – от базов лихвен процент и надбавка, респ. кумулирането на двата процента в един и начисляването му върху главницата .
Ответната страна – „УниКредит Булбанк„АД – оспорва касационната жалба и наличието на основание за допустимост на касационното обжалване , поради необоснованост на общ и допълнителен селективни критерии по формулираните въпроси.
Ответната страна – „ Мартис Б „ ЕООД – не е взела становище.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно касационните доводи на страната , настоящият състав съобрази следното :
„УниКредит Булбанк„АД е предявило пасивно субективно съединени искове, по реда на чл.422 ал.1 ГПК, за установяване на вземания от длъжник по договор за банков кредит овърдрафт № 39/12.03.2009 г., изменен с 3 анекса – „Мартис БГ„ ЕООД и солидарния длъжник по същия договор – И. С. – настоящ касатор. Претендираните вземания са от главница по договора и договорна лихва, формираща се с прилагане на лихвен процент, съставен от БЛП / базов лихвен процент / , на основата на едномесечния SOFIBOR и надбавка, чийто размер е предоговарян със сключените анекси,съответно за редовна и за неразрешена главница.
Ответникът се е защитавал с възражение за изтекла погасителна давност, поддържайки тезата, че предявените вземания имат характер на периодични плащания и се погасяват с тригодишната – по чл.111 б.”в” ЗЗД , а не с петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Твърдял е , че независимо от фигурирането в договора като „ солидарен длъжник „ , има качеството на поръчител и спрямо него, на основание чл.147 ал.1 ЗЗД , е погасено правото на иск на кредитора. Позовава се на разпоредби от договора – чл. 8.3.1 ,8.3.3 и 8.3.4 във връзка с понятието „ трето задължено лице „ в Раздел І от приложимите към договора Общи условия на ищеца. Противопоставено е и възражение за „прекомерност на претендираните лихви”.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените искове са уважени до размера на 50 000 лева главница и 35 955,25 лева – договорна лихва, за период до 05.11.2015 г., за която сума има издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 17.12.2015 г.. Размера на задълженията е установяван със съдебно-икономическа експертиза, изчислила присъдената договорна лихва за неразрешен овърдрафт за периода от 21.09.2012 г. до 05.11.2015 г.. В заявлението за издаване заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК е посочен период 20.10.2015 – 05.11.2015 г., т.е. за по-малко от месец.За този период същата съдебно-икономическа експертиза изчислява дължима лихва от 416,30 лева.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е споделил извода, че не се касае за периодични плащания, а за изпълнение на части на единната насрещна престация на кредитополучателя, в който смисъл е формирана и цитирана от съда непротиворечива практика на касационната инстанция,предхождаща постановяването на ТР №3 / 18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС. За начален момент на 5 – годишната погасителна давност съдът е приел крайния срок за издължаването на кредита – 12.09.2012 г. , при подадено заявление по реда на чл.417 ГПК на 06.11.2015 г.. Съдът е отхвърлил тезата на ответника за качество на „поръчител„ по договора, изхождайки от съдържанието му и анексите и безпротиворечиво , според същия, изводима от тях воля за встъпване на солидарния длъжник в дълга на кредитополучателя спрямо банката и основание за ангажиране на отговорността му , съгласно чл. 101 изр. трето и чл.122 ал.1 ЗЗД.
В изложението по чл.280 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Следва ли да е налице съответствие между заявеното от кредитора вземане в заповедното производство и вземането, предявено в исковото производство, по реда на чл.422 ал.1 ГПК ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д.№ 2561/2014 г. на ІІ т.о. ВКС ; 2/ Какъв е давностният срок за погасяване правото на предявяване на иск за задължение, произтичащо от договор за банков кредит ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и 3/ Допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва в гражданскоправните и търговските отношения и ако такова е уговорено в договорни клаузи, действителни ли са те ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие на въззивното с решенията по гр.д.№ 1106/2003 г. на ІІ г.о. и по гр.д.№ 627/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ГПК. Формалното разминаване в началния момент на претендираната договорна лихва не обуславя извод за признато в исковото производство материално право, различно от претендираното в заповедното – по о с н о в а н и е и р а з м е р, в който смисъл е и цитираната съдебна практика, след като за никой период от развитието на правоотношението, с продължителност на посочения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – по-малко от месец, не се формира претендираната в заповедното производство сума / видно от заключението на съдебно-икономическата експертиза / и същата практически изчерпва общо дължимата по правоотношението договорна лихва, претендирана и в настоящия спор.
Вторият от въпросите удовлетворява изискването за правен, доколкото отговор на същия е формирал решаващ извод на въззивното решение, относно неоснователността на възражението за погасителна давност. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с цитираното Тълкувателно решение, даващо определение за понятието „ периодично плащане „ , но при формирана непротиворечива, цитирана и във въззивния акт съдебна практика, според която задълженията от погасителни вноски по договор за кредит не съставляват периодични плащания , а изпълнение на единно по произхода си насрещно задължение на кредитополучателя , на части / чл.66 ЗЗД / , спрямо което е приложима общата погасителна давност . / В този смисъл цитираните от въззивния съд решения по гр.д.№ 110/2011 г. и гр.д.№ 795/2010 г. на ІV г.о. и по гр.д № 523/2011 г. на ІІІ г.о., а доколкото същите предхождат постановяването на ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС – решение № 38 по т.д.№ 1157/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС, което изрично съобразява и междувременно формираната с тълкувателното решение задължителна практика /.
Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като отговор на същия не е обусловил решаващ извод на въззивния акт. Възражение за анатоцизъм е въведено от ответника едва с касационната жалба, поради което и няма произнасяне на въззивния съд по такъв довод. При това се касае за сключен договор за банков кредит с търговско дружество / главен длъжник /, а начисляването на лихва върху лихва между търговци е допустимо, при изричното му договаряне / чл.294 ал.2 ТЗ/. Преди всичко, обаче, следва да се съобрази обстоятелствената част към въпроса, от която се установява, че под „анатоцизъм” ответникът неоснователно визира формирането на приложимия за договорната лихва процент от две съставки – базов лихвен процент и надбавка, доколкото всяка от тях, самостоятелно начислена върху главницата би формирала вземане с характеристика на лихва. Предвид императивният характер на забраната за анатоцизъм, дори да се приеме за приложима към процесната сделка и така удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не се явява обоснован допълнителния такъв, тъй като в цитираното решение не се разглежда идентична на визираната от касатора форма на анатоцизъм, отделно от обстоятелството , че същата и не съставлява анатоцизъм, тъй като не се касае за начисляване на лихва върху вземане, с характеристика на лихва.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2117/07.08.2018 г. по т.д.№ 2512/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: