3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
С., 26,04,2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 332/2016 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на В. К. М. от [населено място] против определение №24430 от 28.11.2014 г. по ч.гр.дело №13969/2014 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено определение от 18.07.2014г. по гр.д. 30268/14 на СРС за връщане на исковата молба по чл.124 ,ал.1 ГПК за установяване между страните недължимост на сумата от 6928.30евро.
Ответникът по частната жалба- „п. инв. б. „,АД, [населено място] е на становище, че подадената частна касационна жалба е недопустима съобразно т.8 ТРОСГТК №4/13г.Изложени са и кратки доводи за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Правно необосновано ответникът по частната касационна жалба счита, че същата е недопустима, с оглед т.8 на ТР ОСГТК на ВКС № 4/13г. Тази задължителна практика няма относимост към исковия процес, какъвто е предмета на настоящия процесуалноправен спор –прекратяване на производство по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е проследил развитието на процесуалноправния спор, очертал е предмета на заведения отрицателен установителен иск, като е поддържал, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставил е въпроса – „ Допустим ли е предявен от длъжника отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, с който се цели установяване несъществуване на вземане, когато за същото това вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, която не е влязла в сила и кредиторът не е предявил иск по чл.422 ГПК до предявяване на отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК”. Страната е посочила, че по така поставения въпрос била формирана задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК – решение № 76/13г. на ВКС, ІV г.о., от което е цитирала кратка част от мотивите. Касаторът е заявил, че въпреки така установената задължителна практика, неправилно въззивният съд е преценил недопустимост на заведения отрицателен установителен иск, за който имало издадена заповед за изпълнение и подадено възражение по чл.414 ГПК.Други доводи не са развити.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от него въпрос е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но същият установява единствено общото основание за допускане на определението до касационно обжалване. Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е сочила противоречие между изводите на съда и разрешаване на поставения от нея правен въпрос с решение №76/13г. на ВКС. Постигнатият от въззивния съд правен резултат, обаче, не влиза в противоречие с даденото разрешение от ВКС, поради това, че с разгледаната от касатора задължителна практика, касационният състав е приел, че предявения отрицателен установителен иск от длъжника, в срока за възражение, при издадена заповед по чл.417 ГПК, има характер на възражение по чл.414 ГПК,освобождава кредитора от спазване на срока по чл.415 ГПК, а като негова правна последица е посочено -невлизането на заповедта в сила. В разглежданият случай, дотолкова, доколкото самият частен касатор е доказал /така е и поддържал изрично във въззивната си жалба/, че е подал възражение по чл.414 ГПК, а страните не са спорили / и са го заявявали, като установено/, че е заведен иск по чл.422 ГПК от кредитора- ответник по частната касационна жалба, по който делото е висящо, то и разгледаната от ВКС хипотеза не е налице. Съставът на касационната инстанция не е разглеждал предявяване на иск по чл.124,ал.1 ГПК в хипотеза на валидно иницииране на съдебната фаза на заповедното производство от длъжника, в резултат, на което е била установена висящност на иска по чл.422 ГПК, а е постановил акта си, като е разгледал случай, при който вместо възражение по чл.414 ГПК е предявен отрицателен установителен иск, при прието с обжалваното решение влизане в сила на заповедта по чл.417 ГПК. Следователно, сочената от частният касатор практика е ирелевантна за установяване предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК,поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №24430 от 28.11.2014 г. по ч.гр.дело №13969/2014 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено определение от 18.07.2014г. по гр.д. 30268/14 на СРС за връщане на исковата молба по чл.124, ал.1 ГПК за установяване между страните недължимост на сумата от 6928.30евро.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: