5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 773
София, 20.10.2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3564/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. Димитров К. от [населено място] против решение №ІІ-51 от 14.05.2014 г. по т.д. №409/2014 г. на Бургаски окръжен съд.
Ответникът по касация – „Р. /България/”ЕАД – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. Поставил е четири материалноправни въпроса, а именно – „При разглеждане на иск по чл.422 от ГПК във връзка с чл.79 и чл.86 ЗЗД ограничен ли е съдът при установяване основателността на иска от обхвата на изпълнителния лист или е задължен да изследва всички правопораждащи факти,послужили за основание за издаването му, правопроменящите възражения на длъжника и тези опровергаващи фактическия състав на изпълнението по договора”. 2/”Следва ли при иск по чл.422 от ГПК по договор за банков кредит, съда да установи основателността на дължимите суми въз основа на отразени плащания като изисква сведения за надлежно оформени първични счетоводни документи по смисъла на Закона за счетоводството, които да са осчетоводени като получени от длъжника …”. 3/”Допустимо ли е производството по иск с основание чл.422 от ГПК да се събират доказателства за всички обосновани във възражението на длъжника по чл.414 от ГПК оспорвания на вземането на кредитора и възможно ли е същите да окажат решаващо значение за изхода на спора.” и 4/ „Следва ли съдът да приложи чл.95 и чл.96, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.18 от потребителския кредит /отм./ в случай че длъжникът по банков потребителски кредит, сключен при действието на отменения ЗПСК е предложил пълно изпълнение на задължението без лихвата”.
Дори от първите два въпроса / обединени по отношение на допълнителните основания от касатора / да се изведе релевантен въпрос, въпреки, че така формулирани са хипотетични, той би обосновал единствено общото основание за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с тези два въпроса, касаторът е поддържал оплакването си, че макар и допуснал съдебно – счетоводна експертиза, съдът не бил изследвал всички „ правопораждащи факти, всички възражения и т.н.”, което е развил накратко, като е посочил, че „ тези въпроси” били решени в противоречие с решения на ВКС, обективиращи казуална практика. Тази практика страната е обединила в правен извод, поддържан като относим към настоящият спор, за това, че тежестта на доказване на факта, че счетоводните записвания са направени въз основа на годна документация е на страната която се позовава на тези документи. Така обобщена / тъй като фактически, разгледаните хипотези в сравняваните актове не са идентични/, сочената като противоречива практика е ирелевантна, не само поради това, че с нея не се разрешават поставените от касатора въпроси, но и поради това, че въззивният съд изобщо не е разглеждал, а и не е поставян въпрос свързан с годността на счетоводните записвания на банката – ищец по спора, което го прави ирелевантен спрямо решаващите изводи на въззивния съд. В тази връзка следва да се отбележи, че решаващият състав, се е произнесъл съобразно оплакванията във въззивната жалба,доколкото те могат да бъдат свързани с този въпрос на касатора, изразени в две възражения срещу приетото от първостепенния съд за основателност на иска по чл.422 ГПК – първото- че по делото не е представено платежно нареждане удостоверяващо изпълнението на банката на задължението да предостави на кредитополучателя сумите по кредита и в тази връзка поддържаното, че вещото лице е работило с оглед счетоводните книги на банката, които не били първични счетоводни докуменит и не установявали факта на усвояване на кредита и второто възражение -за това, че банката не предоставила документи за изпълнение на задължението си по чл.4.1. от договора за банков кредит за уведомяване на кредитополучателя за промяна на лихвения процент. И по двете възражения и след отчитане на установеност на дължимите по кредита суми, въззивният съд е приел, че по делото освен експертизата са налице доказателства – нареждане за усвояване, справка №1 и др., от които категорично се доказва, че кредитополучателя е получил цялата сума по кредита, като обратно доказване не е осъществено от него. По възражението, за неизпълнение на чл.4.1. и чл.4.2 от договора за кредит е прието, че с подписване на анекса от 12.05.2010г. към договора за кредит страните са се съгласили за размера на дължимите суми към този момент, както и за размера на лихвения процент и за начина на погасяване на установените задължения, като с подписа си ответникът е декларирал, че е запознат с погасителния план – неразделна част от анекса. След подписването му, лихвения процент е намалял на два пъти, поради което дори и да не е изпълнено задължението за изготвяне на нов погасителен план по-ниската дължимост на сумите, няма да се отрази на неизправността на кредитополучателя, ако той е изпълнявал редовно месечните си задължения съобразно уговореното в анекса. Съдът е приел още, доводът на въззивника за това, че банката била отговорна за неизпълнение на неговото задължение, поради неприемане на неговите предложения за неоснователен, с оглед това, че задължението на кредитополучателя е да върне получените суми така както е уговорено между страните и при липса на плащане след краткото частично погасяване и липсата на каквото и да било погасяване на кредита за периода 05.07.2011. -95.01.2013г. същият е станал предсрочно изискуем, изрично е бил обявен от банката за такъв на кредитополучателя и същата не е била длъжна да приема нищо различно от уговореното. С оглед тези решаващи мотиви по възраженията, направени с въззивната жалба подробно изложените оплаквани за тяхната неправилност с оглед това, че кредитополучателя не бил получил цялата сума поради заплащане на комисионна за управление са ирелевантни, тъй като не касаят правните изводи на състава, а третират оплаквания за неправилност на тези изводи поради погрешно възприета фактическа обстановка.В тази връзка и сочената практика, която според страната установявала предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а именно решение № 2/`11 на ІІІ г.о. ВКС,и решение № 155/07г. на ВКС, ТК не третират противоречиво разрешаване на поставените от касатора въпроси и не съдържат установеност на каквото и да било противоречие по правните изводи, тъй като соченото от страната касае единствено доказване на спорните според нея обстоятелства.Подробно изложените доводи за неправилност на тези изводи обаче е ирелевантно по принцип спрямо производството по чл.288, ГПК а се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване, тъй като съставлява довод по чл.281 ГПК.Същото е относимо и към направените кратки оплаквания за това, че въззивният съд не е тълкувал правилно договорките между страните.И това е оплакване за неправилност на приетото от съда, по което не е поставен правен въпрос. Страната не е изложила, освен посоченото оплакване други доводи свързани с основанията по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с чл.20 ЗЗД/ липсва конкретно противоречие с изброените съдебни актове, относими към съвсем различна фактическа обстановка и постановени по тълкуване на различни уговорки/,поради което и не обосновава довод за наличие на такова основание, а оплакванията за неправилност не са относими към производството по чл.288 ГПК.
Вторият и третия поставени от касатора въпроси са ирелевантни като неотговарящи на изискването на чл.280, ал.1 ГПК- да бъдат свързани с решаващите мотиви на въззивния съд. Но дори и от тях да бъде изведен правен въпрос, то соченото по отношение на допълнителния критерий не установява основание за допускане на касационно обжалване. Страната е поддържала противоречие с т.11 на ТР ОСГТК №4 /13. Това противоречие страната е обосновала не с отклонение на състава от тази задължителна практика, а с оплакването, че съдът не дал указания и не изискал служебно събирането на доказателства, с оглед становището й, че бил предложил на банката да върне предсрочно кредита но това не станало по нейна вина, тъй като следвало да заплати наказателна лихва. Така обосновано заявеното е неотносимо към цитираното тълкувателно решение, с т.11, на което е прието, че съдът следва да разгледа обоснованите във възражението по чл.414 ГПК възражения на длъжника, дори и да не е подаден отговор по чл.131 ГПК. В случая доводите изложени в подаденото по чл.414 ГПК възражение са били поддържани в отговора на исковата молба и са били разгледани от съдилищата, които са се произнесли по тях. Т.е. не е налице противоречие при процедирането с тази задължителна практика. Страната в случая смесва уважаването на възражението, с неговото разглеждане. Съдът е длъжен да разгледа тези възражения според цитираната задължителна практика, но не е длъжен да ги уважи.
Касаторът е поставил и два процесуалноправни въпроса, а именно – „ Има ли значение за решаване на делото въпроса за приложението на служебното начало в гражданския процес прогласен в чл.7 ГПК и проявлението му по отношение задълженията на съда по чл.146, ал.2 ГПК да дава указания на страните по иск по чл.422 ГПК, вр. чл.79 и чл.86 от ЗЗД за посочване на доказателства, само при изпълнението на които могат да настъпят процесуалните преклузии за страните.” и 2/ – „ Може ли да се окаже обуславящ изхода на делото въпроса за контрола на въззивния съд върху неправилно осъществените от първоинстанционния съд процесуални действия.” Дори и от така поставените въпроси да бъде изведен релевантен въпрос, то налице е само общото основание.
По първият въпрос страната е сочила противоречие с т-.2 и т.3 на ТРОСГТК № 1/13г. във връзка със значението на доклада на съда по чл.146 ГПК, от което е изведено оплакване,че съдът не бил дал указания за кои от твърдяните факти страната не сочи доказателства, какви „доказателствени средства” да представи, както и какви доказателства следва да представи противната страна по спора.Посочена и е и казуална практика на ВС и ВКС която страната въпреки сочено противоречие с ТР е счела, че също обосновава основание за допускане на касационно обжалване. С оглед поддържаното противоречие и във връзка с твърдението, че въззивният съд се е отклонил от задължителна практика на ВКС – то е обосновано / макар и непосочено от касатора / основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С цитираната от него практика е дадено задължително разрешение по т.2 за това, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения при доклада на делото, като са разгледани хипотези свързани с процедирането на съда само при условие, че във въззивната жалба е направено обосновано оплакване в тази насока, същото се съдържа и в т. 3 насочена от касатора – съдът е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно само при мотивирано оплакване направено във въззивната жалба. Т.е. с това тълкуване е дадено разрешение на поставеният от касатора въпрос за служебното начало и неизпълнение на задълженията в процеса, които водят до обосноваване на процесуално нарушение от страна на въззивния съд, какъвто в случая, с оглед изложеното вече, очевидно не е налице, тъй като въззивната жалба не съдържа такива обосновани твърдения, а по заявените оплаквания въззивният съд се е произнесъл. Поради наличие на задължителна практика по приложение на действащия процесуален ред ирелевантни са цитираните от касатора решения, които освен това съдържат разрешения по различни процесуални правила, определящи задълженията за процедиране на второинстанционния съд, които са отменени.
Изложените оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, както и оплакванията за неправилност на акта са ирелевантни спрямо производството по чл.280, ал.1ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК и се разглеждат само ако бъде допуснато до касационно обжалване решението.
С оглед изложеното и при така обоснованото приложение по чл.284, ал.1 т.3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. Ответната по касация страна не е поискала разноски и не е установила да е направила такива поради което не се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №ІІ-51 от 14.05.2014 г. по т.д. №409/2014 г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: