О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
[населено място], 25,11,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия,първо търговско отделение,в закрито заседание на деветнадесети ноември ,през две хиляди и петнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 2551 по описа за две хиляди и петнадесета година,съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение №160 по ч.т.д.№ 126/2015 год. на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено определение № 405/23.03.2015 год. по т.д.№ 372/2014 год. на Бургаски окръжен съд.С потвърденото определение е прекратено,поради липса на правен интерес,производството по заведените от [фирма] против [фирма] и [фирма] субективно пасивно съединени искове, с правно основание чл. 440 ГПК, за признаване за установено,че ответникът [фирма] – длъжник в образувано срещу същия изпълнително производство,с взискател – втория ответник [фирма],не е собственик на описаните в исковата молба недвижими имоти,твърдяни като собственост на ищеца,в качеството им на апортна вноска в капитала на дружеството, направена от ответника [фирма].Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение,като необосновано досежно извода за липса на правен интерес,изводим от липсата на спор между страните относно правото на собственост на ищеца върху недвижимите имоти – обект на наложена в полза на взискателя възбрана,тъй като не правото на собственост е предмет на иска по чл.440 ГПК,а то единствено обуславя интереса от осуетяване на насоченото срещу съответното имущество принудително изпълнение.Цитира задължителна за въззивния съд съдебна практика, в противоречие с която твърди постановено определението.
Ответната страна – [фирма] – оспорва частната жалба и счита,че не е обосновано основание за допускане на касационното обжалване,тъй като формулираният от жалбоподателя въпрос е неотносим към решаващите мотиви на въззивното определение,а не се явява обоснован спрямо същия и допълнителен селективен критерий, изначално неясен досежно съобразимата от жалбоподателя хипотеза.
Ответната страна – [фирма] – не е депозирало отговор.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ответникът [фирма] е оспорвал допустимостта на предявените искове,с възражението,че искът по чл.440 ГПК е допустим при предявяване от невладеещо вещта,спрямо която се отрича собствеността на длъжника в изпълнителното производство,трето за същото производство лице,а ищецът нито твърди, нито установява владение на длъжника.Кумулативно е противопоставил възражението, че не оспорва собствеността на ищцовото дружество върху имотите,върху които е наложил възбрана в качеството на взискател, но се позовава на последиците на така наложената възбрана, като предхождаща вписването на апортната вноска в имотния регистър / няма твърдение относно поредността спрямо вписването в търговския регистър, както неправилно интерпретира възражението въззивният съд/,поради което апортът не би могъл да се противопостави на взискателя по изпълнението,съгласно чл.453 т.1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното определение,с което производството по исковете е прекратено поради липса на правен интерес, въззивният съд е изложил мотиви,според които първото от възраженията на ответника [фирма] не е споделено като основателно.Според въззивния съд ирелевантно за допустимостта на иска по чл.440 ГПК е обстоятелството ищецът владее или не имуществото,по отношение на което претендира да се отрече правото на собственост на длъжника в изпълнителното производство,изхождайки от разрешението в т.1 на ТР № 8 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.Счел е,че липсва правен интерес за ищеца, предвид липсата на спор относно собствеността му, която обаче и при наличието на предпоставките на чл.453 т.1 ГПК не е от естество да се противопостави на взискателя.В този смисъл и изходът на спора не би препятствал насочването на изпълнението върху процесното имущество.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал единствено въпроса : „ Кога собственикът има право да води отрицателен установителен иск по реда на чл.440 ГПК и насочването на принудителното изпълнение към имоти, собствени на третото лице – недлъжник обуславя ли правен интерес от воденето на такъв иск ?. Допълнителният селективен критерий се обосновава : 1 / с решение № 42 по гр.д.№ 6994 / 2013 год. на І г.о. на ВКС , постановено по реда на чл. 290 ГПК,но по съвършено различен правен въпрос, поради което не съставлява задължителна съдебна практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,а не е цитирано и като противоречиво разрешаващо въпроса за активната процесуална легитимация ,макар в каузалната част на произнасянето, с друго решение на ВКС, в обосноваване на хипотеза по чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 2 / с решение № 25 по гр.д.№ 3987/2008 год. на ІІ г.о. на ВКС , постановено по правния въпрос относно наличието на правен интерес от провеждането на отрицателен установителен иск за собственост по чл.124 ал.1 ГПК,извън специалната хипотеза на такъв по чл.440 ГПК,изрично уредена в закона , посочено и в мотивите на самото решение, при това постановено преди ТР № 8/2013 год. на ОСГТК на ВКС ; 3 / с решение № 794 по гр.д.№ 674 / 2010 год. на ІІІ г.о. ВКС,постановено в производство по чл.73 от ЗЧСИ,което не обективира приложима към хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК съдебна практика, тъй като не формира сила на пресъдено нещо и 4 / с решение № 273/29.04.2015 год. по гр.д.№ 2434/2014 год. на Ямболски районен съд,което обаче не е доказано да е влязло в сила.
Формулираният от касатора въпрос – общ и неконкретизиран с оглед съображенията на съда за отричане на правния му интерес – не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Той не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд,който е отрекъл правния интерес не поради релевантност на факта относно владението на вещта,в аспект на предоставената на страната защита по реда на чл.435 ГПК , към което разрешение са относими мотивите на цитираното реш.№ 42 по гр.д.№ 6994 / 2013 год. на І г.о. ВКС, в каузалната им част, но е налице задължителна за въззивния съд съдебна практика – реш.№ 57 по т.д.№ 929 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС – с която мотивите на цитираното от страната решение,в тази му част,конфронтират,нито като е приел за недопустимо ищецът да противопоставя собствено право на собственост, в обосноваване правния си интерес от осуетяване на принудителното изпълнение върху същото имущество.В този смисъл,дори да би се възприел за покриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,с оглед общата му и твърде разтеглива формулировка, въпросът не се явява обоснован с допълнителен такъв.Въззивният съд се е мотивирал с правните последици на евентуално позитивно за ищеца решение,които не биха осуетили – с така въведения предмет на установяване – правото на взискателя да се удовлетвори от същото имущество.В този смисъл,макар и без изрични мотиви,въззивният съд е отрекъл възможността предмет на исковете по чл.440 ГПК да е отричането на право,различно от право на собственост на длъжника,в тесния смисъл – на принадлежащо към патримониума му вещно право върху вещта – обект на принудителното изпълнение.Съдът не е възприел противопоставеното от ответника – взискател в изпълнителното производство – възражение за разпореждане с имуществото върху което е насочено принудително изпълнение,от длъжника и в полза на третото лице / ищеца /,последващо на вписването на възбраната върху същото имущество,наложена в полза на взискателя – с действителния му смисъл – на оспорване спрямо него / взискателя / действителността на разпоредителната сделка / относителна недействителност на същата / и в този смисъл съставляващо възражение,че в отношенията между взискателя и длъжника вещта се счита като такава на длъжника.Правен въпрос, дали допустим предмет на исковете по чл.440 ГПК е установяване непринадлежност на конкретното имущество в по-широк смисъл – непринадлежност към имуществата,спрямо които са налице предпоставки за законосъобразно насочване на принудителното изпълнение,с оглед оспорвана от взискателя действителност спрямо него на разпоредителната сделка на длъжника, със същото това имущество,в полза на третото лице,съгласно чл.453 т.1 вр. с чл.452 ГПК,а оттук и налице ли е правен интерес от иска при противопоставено от ответника възражение,основано на чл.453 т.1 ГПК, касаторът не е поставил.
Дори с оглед общата му формулировка – относно предпоставките за допустимост на исковете по чл.440 ГПК – поставеният от касатора да се приеме удовлетворяващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,необоснован се явява допълнителния селективен такъв.Никой от посочените актове – п.1 и п.2 от горното изброяване – не съставлява задължителна съдебна практика,в отговор на така поставения въпрос,с който при това да е налице противоречие с приетото от въззивния съд.Актовете под п.3 и п.4,съгласно горното описание,по начало са негодни да се отнесат към релевантна за хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК съдебна практика – първото от решенията не формира сила на пресъдено нещо,а второто е недоказано влязло в сила, противно на задължителните указания в т.2 и т.3 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е сочена и обосновавана от касатора.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 160 по ч.т.д. № 126 / 2015 год. на Апелативен съд – Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :