6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
[населено място], 16,11,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия,първо търговско отделение,в закрито заседание на дванадесети ноември ,през две хиляди и петнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2525 по описа за две хиляди и петнадесета година,съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 140 / 27.04.2015 год. по ч.т.д.№ 94 / 2015 год. на Бургаски апелативен съд,с което е оставена без уважение частната жалба на същата страна против определение № 470 / 16.12.2014 год. по т.д.№ 208 / 2014 год. на Бургаски окръжен съд.С потвърденото определение е прекратено производството по предявени в пасивно субективно съединение от [фирма] против [фирма], [фирма] и Национална агенция за приходите , искове квалифицирани като такива по чл.440 ал.1 ГПК,за установяване че сумата от 30 000 лева / част от обща сума в размер от 570 562,81 лева , изтеглена от ЧСИ Т. М. , с рег.№ 803 КЧСИ,съставляваща 50 % от общата сума по банкова сметка с титуляр „Д. Р. БГВН 2011” – дружество регистрирано по реда на ЗЗД, съдружник в което е [фирма] /,не принадлежи на длъжника по изпълнително дело № 20138030400828 на ЧСИ Т. М. – [фирма], в удовлетворяване на чиито кредитори – взискатели по изпълнителното дело / останалите двама ответници / е била събрана.Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение,споделило мотивите на първоинстанционното относно предпоставките за допустимостта на иска, една от които – самото изпълнително производство да не е приключило по отношение процесната сума,тъй като противното изключва правния интерес от воденето на иск на основание чл.440 ГПК, чиято цел е предотвратяване на предприето принудително изпълнение спрямо точно този обект – парично вземане на длъжника от трето лице.Жалбоподателят счита,че съдът се е произнесъл с недопустимо определение,тъй като не е разгледал предявения от страната иск на допустимото с оглед обстоятелствата правно основание – като отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК,а не такъв по чл.440 ГПК,считайки че в прерогативите на съда е самостоятелното определяне на правната квалификация, необвързващо сочена от страната.Насочва на приложимост на ТР № 8 / 2012 год. по тълк.дело № 8 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, но паралелно изброява и предпоставки за допустимост на иск по чл.440 ГПК, доколкото изрично визира относимостта на образуваното изпълнително дело и обуславя процесуалната легитимация на ответниците,именно от качеството им на страни – длъжник и взискатели – във висящо изпълнително производство. Страната твърди,че няма друг способ за защита на интересите си, в качеството на съдружник в гражданско дружество по ЗЗД,върху имущество на което и преди разпределянето му между съдружниците, съгласно чл.359 ЗЗД,е предприето принудително изпълнение, в удовлетворяване на кредиторите на друг от съдружниците.
Ответните страни – [фирма] и [фирма] – оспорват частната жалба и обосноваността на основания за допускане на касационното обжалване.Считат,че нито един от формулираните въпроси не покрива изискването за правен такъв,обосновал решаващите мотиви на въззивното определение,като не е налице и произнасяне по непредявен иск .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Предявявайки исковете,ищецът е обосновал процесуалната легитимация на ответниците,като страни в изпълнително производство – длъжник и взискатели, резултат от предприето принудително изпълнение по което е усвояването на сума от банкова сметка,с титуляр трето за спора лице,макар неперсоницифирано – гражданско дружество, регистрирано по ЗЗД, съдружници в което са от една страна ищцовото дружество [фирма] , а от друга – длъжникът в изпълнителното производство – [фирма] . Развивайки съображения, основани на чл.359 ЗЗД, че имуществото на гражданското дружество принадлежи общо на съдружниците / доколкото същото не е персонифицирано / и индивидуално право на част от същото / дял от общата собственост / всеки от тях придобива едва с излизането си от дружеството или при прекратяването му,ищецът е претендирал да бъде установено,че усвоената от сметката на гражданското дружество сума – респ. част от същата – 30 000 лева – не е собственост на [фирма].Запорът върху банковата сметка на гражданското дружество е наложен до размера от 50 % от наличните и бъдещите постъпления по сметката,доколкото длъжникът притежава 50 % дял от общото имущество на гражданското дружество. Първоинстанционният съд е приел,че предявените искове с правна квалификация чл.440 ГПК са недопустими,поради липса на правен интерес за ищеца,тъй като е установено разпределение на така усвоената сума между взискателите по изпълнителното производство / протокол за разпределение по чл.460 ГПК от 04.03.2014 год./ , поради което и целта,с която се предявява иска – да бъде осуетено принудително изпълнение върху обекта на изпълнението – в случая парично вземане – е неосъществима.Искът при проведено вече изпълнение върху съответното имущество е приет за недопустим.
Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд,на основание чл.272 ГПК, вкл. изрично към приетите от същия съд предпоставки за предявяването на иска,а именно: легитимация на ищеца като трето за изпълнителното производство лице,но засегнато от изпълнението ; насочване на принудителното изпълнение към имущество , което не принадлежи на длъжника; неприключило изпълнително производство,така че уважаването на иска по чл.440 ГПК да препятства принудителното изпълнение върху конкретното имущество.Макар и упоменавайки като предпоставка – невладеене на вещта от третото лице,предявяващо иска – въззивният съд не е обосновал решаващ мотив за недопустимост поради насочването на принудително изпълнение върху вещ, а не вземане, а единствено с оглед междувременно отпаднал правен интерес от отричане със сила на пресъдено нещо принадлежността на вземането към патримониума на длъжника,доколкото принудителното изпълнение е вече приключило.Изрично са изложени мотиви за действителна правна квалификация на исковете по чл.440 ГПК, независимо и от формалното й поддържане от ищеца,извеждайки я от твърдените факти и обстоятелства в исковата молба.
В изложението по чл.274 ал.3 ГПК касаторът е поставил следните въпроси: 1 / Неправилната правна квалификация води ли до недопустимост на иска и следва ли съдът да разгледа иска, след като изрично е посочил, че съществува друг иск в защита на същото право ? – в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с определение № 34 по ч.т.д.№ 865/ 2010 год. на ІІ т.о. ВКС ; 2 / Предпоставка за допустимостта на иска по чл.440 ГПК е ли невладеенето на вещта от третото лице, засегнато от принудителното изпълнение, насочено върху същата? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с реш.№ 42 по гр.д.№ 6994 / 2013 год. на І г.о. на ВКС. Алтернативно се сочи липса на съдебна практика, като обуславяща произнасяне на съда в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първият от въпросите е формулиран неадекватно на мотивите на въззивното определение,което не е коментирало допустим в настоящата хипотеза иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК,но подлежащ на разглеждане действително предявен такъв по чл.440 ал.1 ГПК, нито въззивният съд е обосновал извод,че разглежда иска,основавайки се единствено и само на формалното му квалифициране от страната като такъв по чл.440 ал.1 ГПК,а не и с оглед въведените с исковата молба факти и обстоятелства.Ясно демонстрираният правен интерес на жалбоподателя е в атакуване произнасянето на въззивния съд,като постановено в нарушение на принципа на диспозитивното начало и като такова – недопустимо.Съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС за вероятната недопустимост съдът следи служебно и без необходимостта от обосноваване нарочни основания за допустимост по чл.280 ал.1 вр. с чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Настоящият състав не споделя довода за недопустимост на въззивното определение.Фактите,обосноваващи процесуалната легитимация и правния интерес на ищеца,както и съвместната процесуална и материалноправна легитимация на ответниците – като страни в изпълнителното производство,без последните и извън последиците на това изпълнителното производство да са в друго, заявено с исковата молба, материално правоотношение с ищеца, не обуславя извод за предявен отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК на ищеца, спрямо така конституираните ответници,за отричане на едно право – това на ответника – длъжник в изпълнителното производство, като кредитор на вземане,независимо от насочено и реализирано срещу същото това право принудително изпълнение.Несъстоятелен е довода за липса на друг способ за защита на ищеца при вече приключило изпълнение върху непринадлежащо на длъжника имущество – част от имуществото на гражданско дружество по ЗЗД, само защото в настоящата хипотеза не се касаело за вещ,а за парично вземане.По начало установителният иск е допустим субсидиарно, при липса на правен интерес от осъдителен такъв,какъвто не е отречен или преклудиран от приключилото изпълнително производство,спрямо съдружника [фирма],доколкото и с осъщественото принудително изпълнение би бил засегнат дела на съдружника – ищец,припадащ му се при излизане или прекратяване на дружеството,в противоречие с принципа за недопускане на неоснователното обогатяване.Ако се приеме допустим,извън хипотезата на чл.440 ГПК, правният интерес от който е свързан именно с препятстване принудителното изпълнение върху съответния обект, уважаването на отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК – за непринадлежност на обекта на принудителното изпълнение към имуществото на длъжника,не би бил в състояние да удовлетвори ищеца досежно действително припадащата му се от имуществото на гражданското дружество част,тъй като не би съставлявал основание за претендирането на сумите от взискателите – получили ги на правно основание в рамките на изпълнителното производство,нито осигурява самостоятелен изпълнителен способ за събирането им от съдружника [фирма],нито пък осигурява изпълнителен способ за събирането им в полза на патримониума на гражданското дружество и доколкото е не персонифицирано – в обща собственост на всички съдружници.В правния мир,уважаването на такъв един иск би било напълно безпредметно, без ефективни за ищеца правни последици.
По начало защитата на трети лица,засегнати от принудителното изпълнение,насочено върху вземане на длъжника, което обаче не му принадлежи, се гарантира от нормата на чл.508 ГПК и задължението / а не правото / на третото лице – длъжник по вземането – да оспори съществуването му или други релевантни за реализиране на принудителното изпълнение обстоятелства, съгласно чл.508 ал.1 ГПК, ако са налице основания за това. В този случай и на разположение на взискателя остават принудителните способи на възлагането вместо плащане и за събиране / чл.510 ГПК /, които се реализират вкл. чрез исков процес за снабдяване взискателя с титул за изпълнение спрямо третото лице – длъжник по запорираното вземане.Ако не е изпълнило задължението да възрази, третото лице ще продължава да дължи плащане на действителния кредитор на вземането, съгласно чл.75 ал.1 ЗЗД.В настоящата хипотеза,обаче, ищецът се позовава не на непринадлежност на вземане в запорирания размер / 50 % от наличните и бъдещи постъпления по сметка с титуляр гражданското дружество,респ. съдружниците в същото /, какъвто размер съдружникът – длъжник в изпълнителното производство би имал право да получи при излизане от дружеството или прекратяването му,а на недопустимост на принудителното изпълнение върху сума,съразмерна на този дял, преди излизането на съдружника от гражданското дружество или преди прекратяването на последното, очевидно разширително тълкувайки чл.359 ал.3 ЗЗД.О. от чл.440 ГПК и чл.508 ГПК защита е неприложима към така обоснован интерес.Недопустимите обекти на принудително изпълнение,обаче ,са изрично определени в закона.
Вторият от формулираните въпроси не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,съгласно т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Както се посочи по-горе,независимо от упоменаването на предпоставка – невладеене на вещта,обект на принудителното изпълнение,въззивният съд е потвърдил определението не поради недопустимост,с оглед характеристиката на този обект – парично вземане,а не вещ,а единствено предвид вече осъщественото разпределение на усвоената за нуждите на принудителното изпълнение сума,поради което и правните последици от уважаването на исковете по чл.440 ГПК не могат да осуетят това принудително изпълнение.По този,единствено решаващ изхода на спора извод, не е формулиран правен въпрос.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 140 / 27.04.2015 год. по ч.т.д.№ 94 / 2015 год. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :