О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
С., 29.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като изслуша докладваното от съдията Елеонора Чаначева ч. т. д. № 752 по описа за 2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК,образувано по частна жалба, подадена от [фирма]- [населено място] срещу протоколно определение от 17.12.2014 г. на Варненски апелативен съд, постановено по т. д. № 658/2013 г., с което производството по делото е спряно до приключване на гр. д. № 381/2014 г. по описа на Варненски окръжен съд с влязъл в сила съдебен акт.
С частната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради липса на връзка между предмета на правния спор по т. д. № 658/2013 г. на ВАпС и този по гр. д. № 381/2014 г. на ВОС.
Ответникът по жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като обсъди доводите, изложени в частната жалба и прецени данните по делото, приема за установено следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С решение № 537 от 10.06.2013 г. по т. д. № 144/2013 г.на Варненският окръжен съд е осъден [фирма], [населено място], представлявано от А. П. А. да заплати на [фирма], [населено място], представлявано от М. С. Г. сумата 71 552.88 лева, представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот – търговско място № 536 с площ от 266.05 кв. м., находящо се на пазар „Ц.” – [населено място] след прекратяване на договор за наем на същото търговско място, сключен между страните на 30.05.2008 г., дължимо за периода 01.05.2010 г. – 31.12.2012 г., както и сумата 10 591.24 лева, представляваща незаплатени консумативни разноски – разходи за ел. енергия за периода 20.04.2011 г. – 20.12.2011 г., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 24.01.2013 г. до окончателното им изплащане и направените по делото разноски в размер на 10 255.90 лева, Със същото решение е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за ползване на търговското място за разликата над 71 552.88 лева до претендираните 74 261.76 лева, като неоснователен.Срещу така постановеното първоинстанционно решение е подадена въззивна жалба от [фирма], [населено място].
В хода на въззивното производство, с оглед искане на въззивника и представени от него удостоверения на ВОС, съдът е констатирал връзка на преюдициалност между повдигнатия правен спор и образуваното гр. д. № 381/2014 г. по описа на ВОС, без да изложи съображения свързани с този правен извод, и с протоколното определение от 17.12.2014,предмет на настоящето обжалване е спрял производството по делото до приключване на гр. д. № 381/2014 г. на ВОС с влязъл в сила съдебен акт.
За да е налице основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, между висящите дела следва да е налице връзка на обусловеност, предполагаща такава свързаност между тях, при която разрешаването на спора по единия иск, имплицитно се съдържа в произнасянето по другия, въпреки различието в спорния предмет между тях. В случая, въззивният съд, въз основа на представеното в съдебно заседание от процесуалния представител на въззивника съдебно удостоверение, издадено от Варненски окръжен съд, е приел, че е налице връзка на обусловеност между разглежданото от него дело и висящото пред ВОС- гр. д. № 381/2014 г.. От цитираното удостоверяване е видно, че гр. д. № 381/2014 г. по описа на ВОС е образувано по иск с правно основание чл. 124 ГПК, предявен от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], за признаване съществуването на правото на строеж върху терен собственост на ответника на подробно изброени обекти за търговска дейност, всеки от които индивидуализиран с кадастрален идентификатор, находящи се в [населено място] (Колхозен пазар), кв. 33, 9-ти подрайон.Разглежданият спор е образуван по иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, предявен от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място]. Ищецът е твърдял, че ответникът след прекратяване на договора за наем сключен между тях, е продължил да ползва процесния имот, поради което и счита, че се дължи обезщетение за това ползване и за консумативите. Ответното дружество, с отговора на исковата молба подаден на 22.02.2013г. е противопоставил като правозащитно възражение своето право на собственост върху процесния имот, придобито от него възмездно деривативно на 14.02.2007г.Поддържал е и наличие на валидно учредено право на строеж върху терена, а с отговора на допълнителната искова молба е възразявал че, с оглед застрояването на спорния имот в резултат на суперфицията, терена е част от нея, а и същият няма самостоятелен характер, а такъв на прилежаща и обслужваща част спрямо постройките, чиято законност е била призната със съдебен акт- решение №1316:28.01.2013по адм.д.11224/12 на ВАС. Тези негови твърдяни вещни права са били оспорени от противната страна,във връзка с валидните права на праводателя на дружеството ответник. При тези фактически данни, правилна е преценката на въззивният съд за преюдициалност на спора, относно установяване по отношение на ищеца н а обсъденото право на собственост на ответника, тъй като неговата доказаност е пряко свързана с дължимостта на претендираните обезщетения. В тази връзка неоснователно е и възражението на частния жалбоподател за липса на връзка между делата. Направеното общо и неподкрепено с други данни възражение за липса на идентичност за имотите, предмет на сравняваните производства / наведено и пред първостепенния съд, но недоказано/ не намира опора нито в становището на страната в проведеното съдебно заседание, в което е постановено обжалваното определение / като такова възражение не е правено/, и в събраните в този смисъл доказателства, поради което и не обосновава довод за основателност на жалбата.Правно ирелевантно е и развитото разбиране за неоснователност на заведеният спор,счетен от съда за преюдициален, тъй като предмет на настоящето производство е единствено преценката за наличие на предпоставките на чл.229, т.4 ГПК, сред които не е установяване на предполагаема основателност на предявения иск. Без правно значение във връзка с изложеното, са иначе правилните съображения на страната, подкрепени с практика на ВКС, за това, че с иска по чл.236,ал.1 ЗЗД не се търси петиторна защита и наемодателят не е необходимо да е собственик на отдаваната под наем недвижима вещ. Отношенията свързани с наемния договор/ неговото сключване, развитие и прекратяване, респ. разваляне/ са изцяло облигаторни, като след прекратяването му задължението за връщане на държането на имота и за заплащане на обезщетение за ползване също има само облигационен, а не вещноправен характер.В случая, обаче, както бе посочено вече, не наемодателя, а наемателя е противопоставил свое вещно право върху имота, като по този начин е поддържал, че като собственик не дължи обезщетение за ползването на недвижимата вещ.
Изложеното, налага извод, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 17.12.2014 г. по т. д. № 658/2013 г. на Варненски апелативен съд, с което производството по делото е спряно до приключване на гр. д. № 381/2014 г. по описа на Варненски окръжен съд с влязъл в сила съдебен акт.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: