5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
С., 17,07,2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №2679/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място], подадена от пълномощника му – адв. М. Б. против решение № 371 от 25.02.2014 г. по т.д. №2262/2013 г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касационната жалба- [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си – адв. Ю. С. е на становище, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел буквално текста на касационната си жалба, съдържащ оплаквания за неправилност и необоснованост на решението на въззивният съд, така квалифицирани и от страната. След така възпроизведеното оплакване са поставени въпросите: „Може ли предвидената в конкурсната документация възможност за преговори преди сключване на договор, участникът спечелил конкурса да предложи изменение на договорените клаузи пък било то и съществено„ и „ Може ли да се ограничи правото на спечелилия участник да иска изменение на договорните клаузи, ако проведеният конкурс не попада в приложното поле на ЗОП, и това води до изменение на подадената от участника обвързваща оферта”. Лаконично е отбелязано, че по тези въпроси нямало съдебна практика и разглеждането им било от „ интерес за развитието на правото”.
Дори и от така формулираните въпроси да бъде изведен релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, въпреки че те са хипотетични и изведени от оплакванията на страната за неправилност на акта,а не от решаващите изводи на съда, то би било установено само общото основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то той е следвало да обоснове, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито лаконичното твърдение че по въпроса нямало съдебна практика, след като страната не е изложила никакви твърдения за непълнота, или неяснота на приложена правна норма, която да се нуждае от тълкуване. Такова обосноваване на основанието не може да бъде изведено и от възпроизвеждането на касационната жалба, тъй като развитите доводи за неправилност и необоснованост на акта са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК и се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Поради това и същите, обосноваващи основания по чл.281 ГПК не могат да установят наличие на предпоставки по чл.280 ГПК, извод наложен от изискването за представяне на изложение по чл.285, ал.3 т.1 ГПК, различно от касационната жалба и задължително обуславящо валидността на сезирането на настоящата инстанция.
След възпроизвеждане и на останалата част от касационната жалба касаторът е поставил въпросите: „Следва ли при усвояване на банкова гаранция за несключване на договор съдът да обсъди наличието на елементите от фактическия състав на преддоговорната отговорност” „ Може ли да бъде усвоена банковата гаранция за участие в конкурс, ако участникът обосновано и безвиновно е отказал да сключи договор” ,” Дали вината като необходима предпоставка за реализиране на особената форма на гражданската отговорност по чл.12 ЗЗД е производна на недобросъвестността , подлежи ли на доказване или се предполага.” и „ Обективна и безвиновна ли е отговорността на участника отказал да сключи договор в конкурсната процедура или предоставения от него депозит /гаранция за участие може да се усвои само при виновно противоправно поведение и за обезщетяване на причинените от това поведение вреди, чието наличие и размер следва да се докаже.”
Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Следователно, дори от цитираните въпроси да бъде изведен релевантен, с оглед обсъдените от въззивният съд и сочени от страната доводи, свързани с твърдяната недобросъвестност на ответника по спора, като елемент, съществен за отговорността по чл.12 ЗЗД, обуславящ основателност на заявения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, въпреки фактическото им съдържание относимо към оплакванията на страната / така и обосновано с доводите от касационната жалба/, а не с решаващите изводи на съда, то налице отново би било само общото основание за допускане на касационно обжалване. Страната не установява допълнителният критерий, поддържан от нея на основание т.2 и 3 на чл.280 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК изисква фактически идентитет на правопроизводящите факти, обусловили различни в сравняваните актове правни изводи по отношение на тях. В случая такъв идентитет не е налице – решение №1252/12г. на САС, доколкото третира иск по чл.12 ЗЗД, макар и сходно, не е идентично като фактическа обстановка с разглежданото, а доколкото страната го свързва с определяне на фактическия състав на основанието за реализиране на отговорността по чл. 12 ЗЗД, то въззивният съд не е дефинирал нещо различно по отношение на тази отговорност и нейните елементи, нито е разглеждал други предпоставки като условие за реализиране на тази отговорност, а я е обсъждал в контекста на предявения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, съобразно конкретните оплаквания на страните. Цитираното решение № 521 /05г. на ВКС, също не третира идентична фактическа обстановка, тъй като има за предмет връщане на представен депозит за участие в процедура за приватизация на общински имот. Освен това страната не е сочила конкретно противоречие между правните изводи в сравняваните актове по отношение на поставените от нея въпроси, нито е конкретизирала кой от тях е разрешаван в тези актове / общо е посочено, че решението им противоречи/. Или не се обосновава наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като в тази насока твърденията за неправилност и необоснованост на изводите на съда, в какъвто смисъл е развитото от страната, с оглед твърдяното противоречие е ирелевантно в тази фаза на касационното производство. Приложените решения по чл.290 ГПК – на ВКС І г.о.,/ относими към основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ касаят иск по чл.53, ал.3 ЗКИР и отрицателен установителен петиторен иск, като тяхната относимост към спора не е обсъждана от касатора, а с оглед предявения иск такава не може да бъде установена. С оглед изложеното не се установяват допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.Обсъденото от касатора определение по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на разгледаното решение на САС, настоящата инстанция възприема единствено като доказателство, че това решение на апелативния съд е влязло в сила, а не като правни изводи, тъй като то самото не формира съдебна практика – арг. т.2 и 3 ТРОСГТК № 1 /09г.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както бе обосновано по-горе е дефинирано със задължителна практика – т.4 ТРОСГТК № 1 /09г. и спрямо така разясненото негово съдържание страната не е сочила доводи установяващи го, като общите оплаквания не могат да мотивират допускане на решението до касационно обжалване, тъй като не съдържат развити съображения налагащи извод за необходимост от тълкуване на конкретни правни норми. Или общо заявеното, че липсва уредба относно условията за усвояване на банковите гаранции, следователно не замества тези доводи. Освен това, чл.59 и сл. ЗОП, уреждат изрично представянето и усвояването на банкови гаранции, като лаконичното изявление, че нормативният акт не установява характера на така регламентираната отговорност не води до извод за празнота на уредбата, след като страната не е развила съображения, за липсата на възможност характера й да бъде изведен от посочените нормативни актове. Липсва и конкретизация на въпроса, който се поставя във връзка с това основание / поставени са множество въпроси/ и не е обоснована неяснота, респ. непълнота на конкретно приложена от въззивният съд правна норма, нуждаеща се от тълкуване.Следователно,с оглед така заявеното изложение по чл.280, ал.1 ГПК следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на акта.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдени разноски в размер на 15960лв. – поискано и установено, като доказано заплатено по банков път възнаграждение за адвокатска защита – за един адвокат, по отношение на размера, на което не е направено възражение за прекомерност.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 371 от 25.02.2014 г. по т.д. №2262/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], да заплати на [фирма] – [населено място], направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 15960лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: