8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
[населено място], 19,05,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия,първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари,през две хиляди и петнадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2210 по описа за две хиляди и четиринадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] против решение № 629 / 03.04.2014 год. по гр.д. № 4394 / 2013 год. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 6391/10.09.2013 год. по гр.д.№ 10747/ 2012 год. на Софийски градски съд.Със същото са уважени предявените от С. Г. Г. обективно кумулативно съединени искове,като ЗД [фирма] е осъдено да заплати на същия, на основание чл.208 ал.1 КЗ сумата от 41 000 лева – застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск „Кражба на МПС„, застраховано по имуществена застраховка „Автокаско” при ответника, както и сумата от 3 233,38 лева,на основание чл.86 ал.1 ЗЗД – обезщетение за забава в издължаване на главницата,за периода 28.10.2011 год. – 01.08.2012 год. . Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.25 ал.1 изр. второ ЗЗД,досежно извода за влязъл в сила застрахователен договор, въпреки неизпълнение задължението на застрахования да поднови информационното обслужване на пасивната маркировка на автомобила, при изрична клауза в застрахователната полица, че последното е отлагателно условие за влизането на договора в сила.Твърди противоречие на въззивното решение с чл.183 ал.1 КЗ във вр. с чл.208 ал.1 КЗ,досежно извода за настъпило застрахователно събитие,което според касатора е подлежащо на доказване – с влязла в сила присъда или решение по чл.124 ал.5 ГПК – обстоятелство.Анализирайки събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания,касаторът навежда довод за променена процесуална защита на ищеца, вече твърдящ, а не отричащ извършването на подновено информационно обслужване на пасивното маркиране,с огледа от служител на застрахователя,към момента на подновяване на застрахователното правоотношение за същия автомобил, която промяна въззивният съд недопустимо е съобразил при произнасянето си. От друга страна / противно на довода за съобразено от въззивния съд обстоятелство по извършен оглед на автомобила / касаторът се позовава на ирелевирано от въззивния съд неизпълнение на задължението на застрахования да представи автомобила за оглед, по който начин се твърди изпълнение на задължението за подновяване информационното обслужване на пасивното маркиране, ограничавайки се до неизпълнението на застрахователя на задължението му да посочи съответен пункт за това.В тази връзка касаторът е навел доводи,че въззивният съд не е отчел презумпцията за виновно неизпълнение и при договорната отговорност / чл.81 ЗЗД /, доколкото не са били налице обстоятелства относно „ непреодолима сила „ / чл.306 ТЗ /, като изводите му са в противоречие с чл.95 ЗЗД / забава на кредитора /, доколкото не е доказано застрахователят да е отказал посочването на съответен пункт , по отправено до него искане от страна на застрахования.
Ответната страна – С. Г. – оспорва касационната жалба и обосноваването на основания за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим ,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
С предявения главен иск се претендира дължимо от застрахователя обезщетение за настъпил застрахователен риск „Кражба на МПС„, съгласно приложими към сключения със застрахователна полица № 1100818501026730 / 27.05.2011 год. Общи условия за застраховка на супохътни превозни средства,без релсови превозни средства – „Автокаско„ – раздел ІІ,клауза „К”.Твърди се кражба на застрахования автомобил, паркиран да домува пред дома на застрахования, вместо в гаража му, с твърдение за невъзможност да се отключи последния.В исковата молба ищецът твърди,че бил заблуден от служител на застрахователя относно необходимостта от подновяване пасивната маркировка на автомобила, считайки я ограничена до подновяването на външните стикери,указващи на пасивно маркиране и предвид последващата им законодателна забрана с чл.186а КЗ / нов , обн.ДВ бр. 51 от 2011 год. /. Не твърди да е подновил информационното обслужване на пасивната маркировка по друг начин, като за същия автомобил и при същия застраховател, за предходен период е била сключена застрахователна полица и извършено пасивно маркиране на автомобила.В отговора си ответникът се позовава на невлязъл в сила застрахователен договор, предвид изричната клауза , че влизането в сила е обусловено от подновяване информационното обслужване на пасивната маркировка.В евентуалност противопоставя действия,с които застрахованият е увеличил застрахователния риск ,предпоставящи отказ за заплащане на застрахователно обезщетение,съгласно раздел ІІІ „Изключени рискове„ – т.2 на ОУ, според която не се покриват нанесени щети на МПС,непредставени за оглед пред застрахователя. Противопоставено е и възражение за действия по смисъла на раздел VІ , т. 2.16 вр. с т.3 от ОУ, позволяващи отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, предвид обстоятелството ,че противно на декларираното от застрахования обичайно местодомуване на автомобила в гараж, вечерта преди настъпване на застрахователното събитие той е бил паркиран пред сградата, в която се намира дома на застрахования.Именно с оглед тази клауза в ОУ и твърдяното й нарушение, с преждепосоченото поведение на застрахования, ответникът твърди и приложимост на чл. 211 т.2 КЗ , в обосноваване основателност на отказа си.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са уважени, въззивният съд е счел, че за подновяване на информационното обслужване на пасивната маркировка са необходими съвместните действия на всяка от страните: на застрахователя – като посочи съответен пункт за осъществяване на действието, съгласно съдържанието на самата клауза,визираща отлагателното условие, и на застрахования – с представянето на автомобила за оглед.Счел е,че изпълнението на задължението на застрахователя е обуславящо за изпълнението на това на застрахования,поради което е приложил фикцията на чл.25 ал.1 пр. второ ЗЗД относно сбъдване на условието, респ. приел за валидно сключен и влязъл в сила застрахователен договор по застраховка „ Автокаско „ . Въззивният съд е приел,че разпоредбата на раздел ІІІ т.2 от ОУ е приложима при обезщетяване вреди върху автомобила / частични или пълно погиване /, но неприложима при риска „ Кражба „,при настъпването на който е обективно невъзможно представянето на автомобила / логическо тълкуване / , поради което и не може да обоснове наличието на изключен риск. Досежно позоваването на раздел VІ т.2.16 вр. с т.3 ОУ, предвид паркирането на автомобила извън гаража по обичайното му местодомуване,съдът е изложил мотиви,че това действие не би могло да обоснове основание за отказ на застрахователя да плати,тъй като би предпоставило основателност на отказ във всеки случай, в който автомобилът е паркиран другаде,с което би направило невъзможно използването му по предназначение,без постоянната угроза от лишаване от застрахователна закрила. Въззивният съд е разгледал приложимостта на чл.211 т.2 КЗ в аспект на последното твърдяно от застрахователя нарушение, но и в аспект на твърдението за нарушение по смисъла на раздел ІІІ т.2.16 от ОУ , въпреки че в отговора на исковата молба, отказът на това основание / чл.211 т.2 КЗ / е обоснован само с нарушение на обичайното местодомуване на автомобила.Въззивният съд е счел, че не всяко неизпълнение на визирано в застрахователния договор задължение съставлява основание за приложение на чл. 211 т.2 КЗ ,а само когато изпълнението му е от съществено значение за интереса на застрахователя, т.е. е от естество да ограничи риска от настъпване на застрахователното събитие или намали вредите от настъпването му,да запази застрахованото имущество или осигури възможност за доказването му.Считайки за приложима разпоредбата на чл.190 ал.4 КЗ,въззивният съд е обосновал извод,че за постановяване отказ за заплащане на застрахователно обезщетение е необходимо неизпълнението на задължението да е извършено умишлено, като доказването на формата на вината е в тежест на застрахователя по общото правило на чл. 154 ал.1 ГПК, респ. недоказването й предпоставя неприложимост на чл.211 т.2 КЗ. Приел е за необходимо и също в тежест на ответника, доказването на причинна връзка между неизпълнението на соченото задължение и настъпването на застрахователното събитие,за да се ползва от разпоредбата.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК , касаторът формулира следните въпроси : 1 / Ако по сключена имуществена застраховка , застрахованият не изпълни договорно задължение – представяне МПС за оглед, маркиране или други подобни действия, съществени за установяване състоянието на вещта и нейната наличност, изрично посочени в договора като условия за пораждане действието му или покритието на определени рискове,може ли застрахователят да откаже плащане,поради обстоятелството,че не се е сбъднало предвиденото отлагателно условие за влизане в сила на застрахователния договор ? и 2 / Ако застрахованият и за сключване на имуществена застраховка „ Автокаско „ е длъжен да представи автомобила за оглед и маркиране, но не направи това,поради непосочен от застрахователя пункт за извършване на тези действия, какво правило се прилага при тълкуването на материалния и процесуалния закон ? – като касаторът въвежда и алтернативни отговори, както следва : относно материалния закон – а / отговорността е на застрахования, освен при доказване на непреодолима сила , съгласно чл.81 ЗЗД ; б/ прилага се чл.25 ал.1 пр.второ ЗЗД и в този случай – с какво се обосновават „интереса„ и „недобросъвестността„, като елементи от фактическия състав по приложението на разпоредбата и как се разпределя доказателствената тежест относно тяхното установяване; в/ прилага се чл.95 ЗЗД ; г / прилага се друго правило; д / в случай, че договорът и общите условия не съдържат реда за предоставяне на информация от застрахования на застрахователя,необходимо ли е изрично искане на застрахования,за посочване пункт за предоставянето й, отправено до застрахователя,респ. какъв следва да е този ред; е/ако застрахованият не изпълнява задължение, посочено като условие за влизане в сила на застрахователния договор, може ли да се счете , че с конклудентни действия се отказва от покритието на съответния риск ; съответно относно процесуалния закон – а / чия е доказателствената тежест за установяване неизпълнено задължение на застрахователя да посочи пункта за осъществяване на съответното действие ? и б/ може ли възражение за неизпълнението на това задължение да се противопостави за пръв път в съдебния процес за събиране на застрахователното обезщетение.Формулиран е и трети въпрос : Ако в исковата молба ищецът твърди неизпълнено по вина на ответника свое задължение / в случая – за подновяване информационното обслужване на пасивната маркировка /, а последващо в производството твърди изпълнението му, как следва да се произнесе съда – съобразно първото и оттеглено от ищеца твърдение или съобразно последващото му твърдение.
Първият въпрос касаторът обосновава в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. По всички въпроси, сочейки ги свързани с допуснати нарушения на чл.235 ал.2 ГПК,чл.154 ГПК и чл.12 ГПК, касаторът твърди въззивното решение постановено в противоречие с реш.№ 223 по гр.д.№ 1006 / 2012 год. на ІV г.о. , реш.№ 470 по гр.д.№ 1318 / 2010 год. на ІV г.о., реш.№ 235 по гр.д.№ 513 / 2010 год. на ІV г.о. ,реш.№ 554 по гр.д.№ 1163 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС и т.12 на ТР № 1 / 2001 год. по гр.д.№ 1 / 2001 год. на ОСГК на ВКС.Относно приложението на чл.154 ал.1 ГПК се сочи противоречие и с решения , неприложени към изложението, както не са приложени и преждепосочените,но и недостатъчно индивидуализирани – с номер на дело, за да бъдат издирени.Относно приложението на чл.6 ал.2 ГПК ,свързано с третия от формулираните въпроси ,сочи противоречие с решение № 16 по т.д.№ 354 / 2010 год. на І т.о. и реш. № 89 по т.д.№ 700 / 2008 год. на І т.о. на ВКС.
Първият от поставените въпроси нелогично кумулира обстоятелства, преценими и относими към различни решаващи изводи на въззивния съд,а именно: от една страна за наличие на влязъл в сила застрахователен договор, предвид фикцията на чл.25 ал.1 пр. второ ЗЗД, като нормата е приложена от въззивниа съд поради установено неизпълнение на застрахователя,обуславящо за изпълнение задължението на застрахования,а от друга страна – относно липсата на доказано неизпълнение на задължение / различно от това,прието за обусловено от изпълнението на застрахователя и относимо към влизане на договора в сила,в случая – представянето на автомобила за оглед, по който начин се твърди подновяване на информационното обслужване на пасивното маркиране /, което неизпълнение да обуславя основание за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, вкл. на основание чл.211 т.2 КЗ.С нелогичното комбиниране на предпоставки, преценими към различни решаващи изводи,касаторът по същество формулира неясен и некореспондиращ с логиката на решаващите мотиви на въззивното решение, вкл. по приложението на чл.25 ал.1 пр. второ ЗЗД, въпрос, а на практика непозволяващ и еднозначен отговор,извън конкретиката на спора, поради което и дори в отделните си части има характеристиката на фактологичен, а не правен такъв.Нещо повече – напълно нелогично и в противоречие със собствената си процесуална защита, въпросът е предпоставен от неизпълнение на задължение на застрахования, съществено за установяване състоянието на вещта и нейната наличност, какъвто довод,вкл. в аспект на действителност на застрахователния договор,ответникът не е въвеждал.Напълно необоснован е и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като въпросът не е обвързан с приложението на конкретна, непълна, неясна или противоречива правна норма,съответно с постановена по приложението й противоречива съдебна практика, нито с непротиворечива такава,но подлежаща на преодоляване като неправилна, предвид изменение на законодателството или развитие на обществените отношения, с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Вторият от формулираните въпроси се ограничава в същината си до това : правилно ли въззивният съд е приел,че неизпълнението на застрахователя да посочи на застрахования пункт,за подновяване информационното обслужване на пасивното маркиране, визирано като изрично условие за влизане в сила на застрахователния договор / при изрична уговорка и за извършването му именно в посочен от застрахователя, а не по свободно усмотрение на застрахования пункт / , е достатъчно,за да се приеме,че условието се е сбъднало, съгласно чл. 25 ал.1 пр. второ ЗЗД, след като разпоредбата изисква „ недобросъвестност „ и „интерес от несбъдването на условието„ на страната, санкционирана с приложението на фикцията и чия е доказателствената тежест за установяването на тези предпоставки / въпрос 2, б.”б” /. Алтернативно зададените от страната възможни отговори в б.”а” и „в„ са напълно неотносими , тъй като чл.81 ЗЗД и чл.95 ЗЗД касаят изпълнението на сключени вече договори, а б.”г” няма преценимо съдържание. В пунктове „д” и „е” на въпрос 2-ри по същество са поставени различни , а не относими към разрешението на така конкретизирания втори въпрос, непокриващи характеристиката на правен въпрос – отговорът на който да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.Възможната уредба на задължението за подновяване информационното обслужване на пасивното маркиране е по начало в правомощията на страните по застрахователното правоотношение и не е била, а и не би могла да бъде предмет на въззивното произнасяне . Същото се отнася и до хипотетичното по естеството си предположение на застрахователя, че неизпълнявайки задължението, визирано като условие за влизане в сила на застрахователния договор, застрахованият се отказва от покритието по застрахователния риск,за който това задължение е предвидено като отлагателно условие.
Така конкретизиран в същественото си съдържание,втори въпрос – б. „б” удовлетворява характеристиката на правен въпрос , по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, доколкото касае произнасяне по тълкуване на предпоставките „недобросъвестност„ и „интерес от несбъдването на условието „ ,визирани в приложената от съда разпоредба на чл.25 ал.1 пр.2 ЗЗД.Необоснован със сочените решения, обаче, е допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като същите се отнасят до приложението на процесуални норми, неотносими към материалното съдържание на чл.25 ал.1 пр. 2 ЗЗД, а именно – чл.6 ал.2 ГПК, чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК. Касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос по тълкуването на някоя от тези норми,предвид вложен от въззивния съд при приложението й смисъл, различен от вложения от законодателя. Предвид несъответствие с последното – обуславящо за характеристиката на правен,а не въпрос по правилността на решението, с оглед допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, като основание по чл. 281 т.3 ГПК, различно от тези по чл.280 ал.1 ГПК и предмет на различна от настоящата фаза на касационно производство – не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК и поставените към втори въпрос – „ по тълкуване на процесуалния закон „ въпроси – б.„а” и б.”б„ ,още повече, че вторият не почива на приложението на каквато и да било процесуална разпоредба.
Третият от формулираните въпроси не покрива изискването за правен, като не кореспондира с процесуалните действия на ищеца и на съда, визирани като предпоставки за търсения отговор и не отговор на същия е обосновал решаващ извод на въззивния съд.Ищецът не е променил твърдението си от исковата молба / още по-малко изрично оттеглил същото, като част от релевантната фактическа обстановка / , че не е извършвал обновяване на информационното обслужване на пасивното маркиране,доколкото не е бил и наясно относно същината му,а с оглед твърденията на ответника за начина на осъществяването му , последващо е противопоставил възражението,че доказаният със свидетел оглед на автомобила към момента на подновяването на застрахователния договор, би следвало да удовлетворява необходимите за застрахователя условия за неговото извършване,свързвани именно с предоставяне автомобила за нов оглед,но без твърдени други специализирани по същината си действия.Последното обстоятелство,от друга страна,изобщо не е обосновало решаващ мотив на въззивното решение – влизането в сила на застрахователния договор е основано на фикцията на чл.25 ал.1 пр. второ ЗЗД,предвид неизпълнение задължение на застрахователя,а не на изпълнение задължението на застрахования, визирано като условие за влизането му в сила. Ако би приел второто въззивният съд, решението му би конфронтирало със защитната позиция на ответника, основаваща се на невлязъл в сила застрахователен договор, поради което и логиката на задаване на въпроса е напълно неясна.Отделно от неудовлетворяването на общия селективен критерий, неустановим е и соченият допълнителен такъв с двете решения, касационното обжалване по които е допуснато поради вероятна недопустимост на решенията на въззивна инстанция / произнасяне в отклонение от диспозитивното начало в процеса /, каквато настоящият състав не установява. Обстоятелството, въз основа на което би се приело влизане на застрахователния договор в сила е относимо към процеса на доказване на иска, който във всички случаи е основан на твърдение за влязъл в сила застрахователен договор.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 629 / 03.04.2014 год. по гр.д. № 4394/2013 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] , на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК и чл.38 ал.2 ЗАдв., да заплати на С. Г. Г. разноски за настоящото производство,в размер на 1 830 лева – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :