7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
С., 22,05,2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2761/14.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. Н. К. от [населено място], подадена от пълномощника й – адв. К. Н. и касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], чрез пълномощника на дружеството – адв. М. Г. против решение №717 от 10. 04. 2014г. по гр.д. №4409/13г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на Д. Н. К.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното, инкорпорирано в касационната жалба, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът К., чрез пълномощника си – адв. Н. е възпроизвела текстово нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Посочила е, че обуславящ изхода на делото правен въпрос бил „приложението на чл.52 ЗЗД”. Разгледала е накратко съдържанието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посочила е, че ВКС следва да допусне касационно обжалване, тъй като в противен случай се нарушавал чл. 124 Конституцията на РБ, като съдът трябвало да извърши преценка правилно ли е приложен чл.52 ЗЗД.Развила е разбирането си, че в случая търпените неимуществени вреди следвало да се разглеждат „ в друг аспект, не само като физически болки, но и като душевни страдания”.Лаконично е заявено че било налице основанието на т.3 на чл.280 ГПК, тъй като „тази предпоставка била относима до случаите при които се „ налагала тълкувателна дейност, т.е. при липса на съдебна практика по конкретния въпрос”. Посочено е още, че при постановяване на решението било допуснато отклонение от практиката на ВКС ”относно детерминиране на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура”, като в този смисъл било решение №749/08г. на ВКС. Накратко е разгледано и разбирането за критериите за определяне на обезщетенията.Други доводи не са развити.
Касаторът К. не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Тя не е формулирала материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. В този смисъл и с оглед тази определена със задължителна практика дефинитивност, общо заявеното като въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД няма такава характеристика. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Макар и възпроизвел текстово нормата на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК касаторът не е развил каквито и да било доводи относими към нея. Доколкото въпросът с лимитите на застрахователните суми не е разглеждан от въззивния съд, то и противоречие в тази насока не се обосновава. Освен това, касаторът не е поставил правен въпрос,който да е поддържал като разрешен в отклонение от цитираната задължителна практика, преценката за което е единствено релевантна по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ разглеждано от касатора К. /, предполага обосноваване от нейна страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки, страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Дори и от изложението й да се изведе връзка между основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и приложението на чл.52 ЗЗД, то отново не се обосновава релевантен довод по разглежданото основание. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на касатора за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доводите свързани с оплаквания за неправилност на решението се квалифицират по чл.281 ГПК и са без правно значение в производството по чл.288 ГПК. Не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и развитото разбиране на страната по отношение съдържанието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като то не може да формира валиден довод относим към лимитивно изброените основание по чл.280, ал.1 т.1 – 3 ГПК.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до разглеждане по чл.290 ГПК.
По касационната жалба на ЗД [фирма] – [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е поставил множество въпроси, а именно – „1/как следва да се определя справедлив размер на обезщетението във вр. с т.п. №4/68 на ВС …като САС не спазил изискванията на закона в тази връзка и съдебната практика на ВКС по чл.290 ГПК.”2/ следва ли прилагането на чл.52 ЗЗД съдът да се съобразява с ответника по иска – дали е деликвент , застраховател, държавата по ЗОДОВ….. 3/ как да се тълкува с оглед прилагането на чл.52 ЗЗД „ икономическата конюнктура в страната”….. ако икономическата конюнктура в страната е критерий за определяне размера на обезщетенията по чл.52 ЗЗД, с оглед глобалната икономическа криза. 4/защо и трябва ли съдилищата да присъждат по-малки суми срещу държавата по чл.52 ЗЗД във връзка с деликвентите по ЗОДОВ и деликвентите по чл.45 ЗЗД, 5/ при установяване на кои факти може да се приеме за доказано наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка ГО6/ постановеното решение противоречи на задължителни указания на ВС … като съдът не бил отчел съпричиняването на вредата…” Първият от тези въпроси, страната е обобщила като „ по прилагането на чл.52 ЗЗД”, счита, че е разрешен в противоречие с ТРОСГТК № 4/68г. и постановени решения на ВКС по чл.290 ГПК, като са изложени доводи в тази връзка. Касаторът е развил и доводи по последния въпрос, съставляващи подробни оплаквания за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд, определени от него като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, във връзка с поддържаното противоречие на изводите на съда с ППВС № 17/63 .
С оглед така изложеното, не се обосновава извод за наличие на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване. Така формулираните въпроси са основани на твърденията на касатора, а не на установените и приети от съда факти, очертаващи фактическата обстановка. Те са фактически в по-голямата си част и са поставени в контекста на оплакването на страната за неправилност на акта, а не правни, каквито следва да бъдат въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед определената със задължителна практика дефинитивност на общото основание – арг. т.1 ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1 /09г. Освен това, от множеството поставени от касатора въпроси, някои изобщо не са разглеждани от въззивния съд, а други са и извън предмета на спор – като тези, свързани с отговорността на държавата по ЗОДОВ, както и тези, свързани с липса на заявени твърдения в производството от застрахователя. Но дори и от тях, съобразно правомощията на ВКС по т.1 на цитираното ТР ОСГТК №1/09г. да бъде изведен релевантен въпрос, той не може самостоятелно да формира установеност на основание за допускане на касационно обжалване, т.е. следва да бъде налице и установеност на допълнителен критерий, съобразно лимитивно изброените основания по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Страната е поддържала противоречие със задължителна съдебна практика по петия и шестия въпроси, а също така и по всички въпроси, свързани с приложението на чл.52 ГПК и така е обосновано наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Противоречието, изведено с оглед несъгласието на страната с изводите на състава по приложение на нормата на чл.52 ГПК не установява допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване, поради това че страната го е обосновала с неправилност на фактическите изводи на САС и с оплакване за неправилност на акта, но не и с доводи за разрешаване на поставените правни въпроси в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС. Не се установява, съдът да е постановил акта си по приложението на чл.52 ЗЗД в отклонение от цитираното ПП ВС №4/68г., тъй като с мотивите си решаващият състав е разгледал определените и разяснени по тълкувателен път критерии за справедливост, съобразно установеното по спора. Поддържаното от касатора противоречие с тази тълкувателна практика е мотивирано с доводи като това, че застрахователите не могат „ да покриват обезщетения в такива размери”, които не са доводи относими към поддържаното основание, тъй като не обосновават отклонение на решаващият състав от тази задължителна практика. Цитираните решения на ВКС, касаят не само различни, с оглед различието във фактическо съдържание на всеки отделен случай, правни въпроси, но и част от тях са постановени по различни искове, неотносими към случая – т.напр. решение № 633/10г. на ВКС, ІV г-.о. съдържа правни изводи за обезщетение на вреди от трудова злополука, а решение №558/10г. на ВКС, ІІ г.о. третира обезщетение за неимуществени вреди вследствие на умишлено престъпление – побой. Освен това страната не е навела конкретни доводи, свързани с това в какво се изразява твърдяното противоречие, като общото оплакване за неправилност на решението, поради разбирането на касатора за изводи по фактите, различни от твърдяните от него, не обосновават наличие на основанието.
Същото е относимо и към общото оплакване на страната, отново мотивиращо, макар и под формата на въпрос №6, оплакване за неотчитане от състава на наличие на съпричиняване на вредоносния резултат. В тази връзка съдът е приел, че въззивникът – сега касатор не сочи конкретно нарушение на пострадалата, пресичала правомерно на пешеходна пътека пътното платно. Т.е. в съответствие с изискванията на цитираното от касатора, като обуславящо противоречие постановление № 17/63, съдът е разгледал наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалата. Следователно, касаторът не само не обосновава соченото противоречие, но и не поставя правен въпрос, свързан с тези решаващи изводи на съда. Доколкото липсват други конкретни доводи относно различие при разрешаването на конкретен въпрос или конкретен правен извод в тази насока, то и не се обосновава поддържаното основание. Цитираното решение на ВКС е ирелевантно, поради неотносимост на поставения правен въпрос, като цитираните части от мотиви не обосноват валиден довод за наличие на основанието,не само поради това, че са свързани с обсъждано неправилно приложение в конкретния разглеждан случай на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, но и поради това, че основанието предполага установеност на различни изводи по един и същи правен въпрос, разрешен вече със задължителна за съдилищата практика.
Страната е сочила и противоречие с ППВС 7/78, но освен, че въпросът изобщо не е свързан с решаващият извод на съда, който съобразно установените по делото данни е приел наличие на валидно сключен договор за застраховка „ гражданска отговорност „ между деликвента и ответника по спора – сега касатор, то и цитираната тълкувателна практика постановена при различна нормативна основа не обосновава извод за отклонение на състава, водещо до противоречиво разрешаван правен въпрос, тъй като липсва идентитет на разглежданата правна проблематика. Извън това въпросът и с доказването на претенцията, с оглед твърдението, че отклонението от цитираното постановление се състои в това, че съдът не е изследвал значими според касатора обстоятелства, също се подчинява на различен процесуален ред на доказване и поради това следва да бъде обвързан от него с евентуални нарушения на процесуалните правила- във връзка с доклада по делото, респективно по разпределяне на доказателствената тежест, с допускане на доказателства или със съобразяване на задълженията на съда за служебно изискване на конкретни доказателства. След като не са развити доводи в тази насока и не е сочено противоречие именно свързано с тях, то и така поддържаното не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №717 от 10. 04. 2014г. по гр.д. №4409/13г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: