4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 775
София, 20.10.2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3331/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №486 от 18.07.2014 г. по т.д. №355/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – Мюсюлманско вероизповедание – [населено място], чрез пълномощника си – адв. К. С. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поставил въпрос, формулиран като – „за материалноправната легитимация и правоприемството”. Така поставен, въпросът е общ, но дори и от него да бъде изведен релевантен въпрос, доколкото това възражение за липса на материалноправна активна легитимация на вероизповеданието е била поставяна в производството, то налице би било само общото основание за допускане на касационно обжалване. Като допълнително основание, касаторът е поддържал оплакване за неправилност на изводите на съда относно приетото за наличие на правоприемство между сключилото процесния наемен договор юридическо лице – „ Мюсюлманско изповедание П.” и самото вероизповедание- ищец в производството. Касаторът е поддържал противоречие с решение №460/10 по ф.д. 171/09г. на Варненски окръжен съд. Доколкото, въпреки че страната не е сочила конкретно основание, акта би могъл да бъде отнесен към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, то това основание не е налице, поради липсата на фактически идентитет на правопроизводящите факти, по които страната твърди, че са направени различни правни изводи. Или със същото решение на В. изобщо не се третира релевантния по отношение на настоящият обжалван съдебен акт въпрос, свързан с това, дали между вероизповеданието и местното поделение /имащо качеството на юридическо лице/, след заличаването на последното е налице правоприемство по отношение на правата и задълженията, поети от поделението. Освен това същото решение не формира и практика с оглед установеното от самият касатор, че не е влязло в сила – арг. т.3 ТР ОСГТК №1/09г. Изложеното е относимо и към приложените и обсъдени от страната определения на Пловдивски окръжен съд, които също не формират практика по смисъла на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Страната е изложила и общи оплаквания, свързани с регистрацията респ. заличаването на различни поделения на Мюсюлманското вероизповедание, но не ги е подвела под една от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК, нито е обсъждала по поставения от нея общ въпрос наличие на противоречие с приетото от състава на въззивния съд по отношение на мотивираната установеност на правоприемството и наличие на материалноправна активна легитимация по иска. Освен това, следва да се отбележи, че във въззивната жалба не е мотивирано изрично оплакване за неправилност на решението на първостепенния съд по отношение приетото за наличие на активна материалноправна легитимация, като в тази връзка преценката на ПОС съвпада с разрешението дадено от въззивния съд, който само е детайлизирал и съобразил с правната уредба извода за това, че при заличаване на поделението на изповеданието негов правоприемник е самото вероизповедание.
Касаторът е поставил въпроса- „ относно противоречието с уставните правила по отношение реда за сключване на сделката и противопоставимостта на това спрямо трети лица”.Материалноправният, респективно процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се дефинира като такъв пряко свързан с решаващите правни изводи на съда, обусловили постановения резултат – изрично т.1 ТРОСГТК №1/09г. С оглед тази приета със задължителна практика дефинитивност на общото основание не може да бъде прието, че така поставения от касатора въпрос установява наличието му – въпросът е фактически, неясен и необоснован като изведен от решаващ извод на състава.Фактически е и другият поставен от страната в тази връзка въпрос, касаещ конкретно доказване по делото, а именно – „ Представлява ли предварителното разрешение на Висш мюсюлмански съвет/ аналогично на О./ за разпореждане с вакъфски имоти част от фактическия състав на сделката”. Този въпрос освен, че съдържа неприложима аналогия третира и само един от обсъдените пороци на волята на ищеца при подписване на споразумението от 17.11.2008г., който не формира самостоятелно мотивите за постановяване на обжалвания резултат. Съдът е разглеждал липсата на кумулативна даденост на предпоставките, съобразно устава на вероизповеданието, които могат валидно да го задължат и е констатирал, че освен липса на решение на Висшия мюсюлмански съвет, не е налице и изискуемото съвместно представителство. Не се обосновава и с изложените оплаквания на касатора, изведени от защитната му теза за неправилност на решението основание за допускане на касационно обжалване, доколкото тези доводи са свързани с чл. 281 ГПК, и не обосновават извод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК. Именно поради фактически характер на въпросите, ирелевантно е соченото решение №249/09г. на ВКС, ІV г.о. , което формира задължителна практика по съвсем различен въпрос а именно – представлява ли решението на общото събрание на кооперацията за разпореждане с имот, собственост на кооперацията, елемент от фактическия състав на договора за покупко- продажба. Ирелевантно също така е и соченото ТР №3/13г., тъй като то третира необходимостта от решение на ОС на О. по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ, във връзка с разпоредителна сделка с недвижим имот. Същото е относимо и към практиката на ВКС по приложението на това ТР на ОСГТК, тъй като в случая въззивният съд е разглеждал въпрос, свързан с това дали даването на разрешение за сделки във вакъфски имот от висшия мюсюлмански съвет, съобразно изискването на Устава на вероизповеданието е необходимо условие за валидността на сделката, с оглед задължаването за заплащане на осъществените ремонтни дейности. Освен това, съдът е разгледал и обстоятелството, че по делото ответникът не е установил самото извършване на ремонтни работи и оттам липсва и доказаност на претенцията доколкото тя е била оспорена във връзка с направеното от него възражение за прихващане и с оглед приетото, че споразумението не задължава ищеца.
Касаторът под № ІІІ е поддържал, че разгледаните два въпроса имат значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК / което се изключва от наличието на задължителна практика по въпросите, както е поддържал в изложението си касатора/, то страната следва да обоснове, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждане текста на основанието, нито кратките доводи за неяснота свързана с правоприемството, обоснована с оплакване за неправилност на изводите на съда, а не с обективното й съществуване по отношение на конкретна правна норма, чието приложение е мотивирало въззивният съд да постанови обжалваното решение. Правно необосновано и неустановяващо разглежданото основание е и поддържаното, че настоящият състав следва да допусне касационно обжалване за да тълкува ТР № 3 /13г., което както вече бе посочено касае действия, свързани с разрешения издавани от органи на О. и поради това- неотносимо към случая. Липсва каквато и да било връзка и с разрешенията на Директива на съвета от 09.03.1968, спрямо която касаторът е защитил разбирането си, че въпреки тази неотносимост / Директивата третира действия на управител на търговско дружество/ тя би следвало да се съобразява и при приложението на Закона за вероизповеданията, в какъвто смисъл подробно са развити доводи неотносими към допускането на касационно обжалване и приложението на чл.280, ал.1 ГПК.
Ирелевантни са и подробно развитите оплаквания за липсата на обсъждане на доказателствата, доколкото същите не са обосновани с решаващ извод на съда, нито е поставен правен въпрос, нито са обвързани с някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК, а са изведени с общите оплаквания за неправилност на решението.
С оглед изложеното и при така обоснованото приложение по чл.284, ал.1 т.3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. На ответната по касация страна следва да бъдат присъдени на основание чл.78, ал.3 ГПК поисканите разноски в размер на 1850лв. – възнаграждение за едни адвокат, чието заплащане е удостоверено с приложения договор за правна защита и съдействие .
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №486 от 18.07.2014 г. по т.д. №355/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на Мюсюлманско вероизповедание – [населено място],направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1850лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: