4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
София, 11,02,2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 1415/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №569 от 15.11.2013г. по т.д. 1039/2013г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК.Като довод по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК е посочил общо, че „ всички влезли в сила съдебни актове…. формират съдебната практика по правните норми”. Заявил е, че извършените от въззивния съд процесуални действия били „грубо нарушение на съдопроизводствените правила”. Интерпретирал е лаконично мотивите на съдебния акт, от които е извел, че въззивният съд мотивирал наличие на неоснователно неоснователно обогатяване и присъдил сумата на основание чл.59 ЗЗД. Разгледано е разбирането на касатора за правната дефинитивност на този иск, съобразно ППВС №1/79г. и е развито оплакване, че в нарушение на тази дефинитивност, въззивният съд не бил изследвал размера на дължимата сума – „по.малката сума между обедняването и обогатяването”.Изброени са съдебни актове на ВС и съдилищата.Поддържано е, че при постановяване на съдебното решение били допуснати „ груби нарушения на процесуалния и материалния закон във връзка с правната квалификация на разглеждания между страните спор”. Това разбиране е подкрепено с твърдението на страната, че в исковата молба се търсело заплащане по договор въз основа на обществена поръчка, а не било твърдяно „ извъндоговорно деликтно правоотношение”. Касаторът е направил оплакване и за това, че правната квалификация била променяна няколко пъти по „ инициатива на съда”.В тази връзка е развито разбиране за допуснати процесуални нарушения.Изброени са съдебни актове.Страната подробно е развила и твърдението си, че иска по чл.59 ЗЗД може да бъде предявен само „ когато не са налице някои от трите фактически състави на чл.55 от ЗЗД”,извод подкрепен с ППВС №1/79г. Посочен е чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като това основание, според касатора, било свързано с упражняване на контрол върху въззивните решения „ както по отношение на установяване на фактите, така и по отношение на правилното приложение на закона”.Заявено е, че указанията на касационния съд били задължителни за въззивния съд, разгледал делото след връщането му.Касаторът е проследил развитието на правния спор, като е направил извод, че противоречието между постановените актове създавало предпоставки за неточното прилагане на закона. Други доводи не са развити.
Доколкото от приложеното изложение, може да бъде изведено оплакване за недопустимост на произнасянето на въззивния съд, поради разглеждането на непредявен иск, то същото следва да бъде обсъдено, поради това, че недопустимостта на акта формира самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване -арг. т.1 ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/09г.Касаторът е поддържал, че предявеният иск не е с правна квалификация чл.59 ЗЗД, поради това, че според него в исковата молба ищецът е претендирал вземане, произтичащо от договор, а съответно наличието на договорно основание, изключва приложението на общия субсидиарен състав – чл.59 ЗЗД. Оплакването е правно необосновано, поради това, че тази правна квалификация е определена с решението на ВКС, при първото разглеждане на спора от касационната инстанция и е изведена именно от твърденията в исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум, която касаторът неправилно интерпретира. Т.е. правната квалификация на предявения иск е била определена от ВКС, като указанията му са били задължителни / до какъвто извод е стигнал и касаторът/за въззивният съд и след като той е изпълнил тези указания,включително е съобразил и т.4 и 5 на ППВС №1/79г.,то и оплакването за недопустимост на акта на това основание е неоснователно.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание без правно значение за установяването му са направените оплаквания за неправилност на съдебния акт в контекста на защитната теза на страната по спора, а и те не са относими към производството по чл.288 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка, изброяването на съдебни актове, обективиращи задължителна практика в подкрепа на дефиниции, които касаторът е разглеждал, с оглед негови твърдения по правилността на акта не могат да обосноват доводи за наличие на основанието, тъй като в случая противоречието / доколкото въобще е твърдяно/ е обосновано не с противоречивото разрешаване на конкретен правен въпрос, а с оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда, изведени от неправилно възприета, според страната, фактическа обстановка, с оглед доводите за необсъждане на определени твърдяни факти и с наведени възражения по основателността на иска.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изрично посочен от касатора, то той следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос/ какъвто в случая нее поставен/ е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е неправилното разбиране за съдържанието на това основание, нито проследяването на постановените по спора съдебни актове, чието твърдяно от страната противоречие, обосновавало според нея такъв довод. Това разбиране е неотносимо към основанията по чл.280, ал.1 ГПК въобще. Решенията постановени по конкретен правен спор по реда на инстанционния контрол не са влезли в сила, тъй като подадените жалби срещу тях, с оглед суспензивния си и деволутивен ефект, предполагат висящност на спора, а в поредността на тяхното постановяване тези решения са били и отменяни, поради което не могат да формират изобщо практика на съответния съд и не съставляват такава по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Освен това тези решения като постановени по един и същ правен спор, определят единствено процесуалния способ за приключване на делото с влязло в сила решение, което ще съставлява практика, тъй като само такова решение може да формира сила на пресъдено нещо. Следователно, доводът на касатора не обосновава наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК, а още по-малко е съобразен с посочената дефинитивност на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №569 от 15.11.2013г. по т.д. 1039/2013г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: