5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
[населено място], 26,03,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март,през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2625 по описа за две хиляди и четиринадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по жалба на [фирма] против решение № 143 / 03.06.2014 год. по т.д. № 87 / 2014 год. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е частично потвърдено решение № 2 / 27.01.2014 год. по т.д.№ 65 / 2013 год. на Ловешки окръжен съд и частично отменено, с допълнително осъждане на касатора да заплати на ищеца [фирма] общо – потвърдени и допълнително присъдени суми, съответно : 14 980,34 лева, обезщетение с правно основание чл.96 ал.2 ЗЗД ,ведно със законната лихва върху същата сума от предявяването на иска до изплащането й , както и 6 325,02 лева,обезщетение за забава в издължаване на главницата , за периода 19.11.2009 год. – 04.02.2013 година.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.95 вр. с чл.96 ал.2 вр. с чл. 97 ал.1 ЗЗД, както и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – неразгледани доводи за неправилност във въззивната жалба – чл.236 ал.2 ГПК. Касаторът твърди,че неоснователно съдът е приел наличие на негова забава в оказване необходимото на длъжника съдействие, след като и за да изпълни надлежно, последният е имал, макар да не се е възползвал,възможността по чл.97 ал.1 ЗЗД , аналогично възпроизведена и в чл. 328 ТЗ – да предаде дължимото за пазене в подходящо място,определено от районния съд по местоизпълнението. Счита необоснован извода на въззивния съд за присъждане обезщетение в така определения размер – чрез включени пропорционално на заетата от неполучената от ответника стока площ , разходи за електроенергия, вода охрана, вкл. С., препакетиране и пренасяне на същата в друг склад- в качеството на „ необходими „ по смисъла на чл.96 ал.2 ЗЗД разходи за запазването и съхранението на вещите.Твърди необоснован извода за пряка и непосредствена причинна връзка между собственото си неизпълнение и загуба на ищеца в така претендирания размер, доколкото изобщо не се доказва по делото същият да не е разполагал със свободна за съхранение на вещите площ,като за стопанисване и охрана на цялата площ би дължал идентични разходи,независимо от фактическата й заетост. Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба , като намира,че по формулираните въпроси касаторът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителна за него съдебна практика.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Страните са обвързани от влязло в сила осъдително решение, по иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД,с което ответникът [фирма] е осъден да заплати на [фирма] възнаграждение за изработена от последното дружество продукция, счетена за приета, в смисъла на правно действие по приемането й,като изработена в съответствие с възложеното.Няма спор между страните, че и до предявяването на иска фактическото предаване на стоката не е осъществено, според ищеца – поради отказ на ответника да я получи, а според последния,поради неоснователност на противопоставените от ищеца условия за получаването на стоката – предварително разплащане на разходи за магазинаж – 95 лв. на ден , за периода на забавата – след първата отправена покана от 18.11.2009 год.,както и поради отказ на ищеца за преглеждане относно качеството на изработеното. Ищецът претендира обезщетение по реда на чл.96 ал.2 ЗЗД – за понесени разходи по съхранение и запазване на вещите,предявявайки иска като частичен . Ответникът оспорва главния иск,считайки че ищецът няма право на обезщетението, след като не се е възползвал от правото си по чл.97 ал.1 пр. първо ЗЗД – да предаде вещта за пазене в място , определено от районния съдия по местоизпълнението.Оспорва,че всички пера,включени в определянето на разходите – електроенергия, вода, охрана, разходи по препакетиране и преместване на стоките – имат характеристиката на „необходими разходи„,като твърди,че обезщетението е неправилно определено по размер от общата стойност на разходите за всички съхранявани от ищеца стоки, но пропорционално на площта , заемана от тези на ответника.По начало отрича основателността на претенцията, след като не е установено,че ищецът е бил в недостиг на площ за съхранение на стоки,както и предвид неустановяване отделно счетоводно определяне и отчитане на разходите за процесните стоки ,спрямо общо отчетените идентични по вид разходи на ищеца за съответния период .
За да присъди обезщетението, въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционното решение,че ответникът е в забава за изпълнение задължението си да приеме изработеното в съответствие с поръчаното,предвид влязлото в сила осъдително решение по чл.266 ЗЗД.Поради това отговаря за необходимите разходи, направени заради неговата забава. Приел е, че разпоредбата на чл. 97 ал.1 пр. първо ЗЗД съставлява възможност,но не задължава ищеца да процедира по описания в нея начин, след като договореното местоизпълнение на задължението му е собствения му склад. Възприел е остойностяването, предложено от допълнителната икономическа експертиза, във вариант – пропорционално на заеманата от стоката на ответника складова площ – 5,61 %.Няма изрични съображения относно квалификацията им като „необходими”,спрямо довода на ответника, че биха били дължими и за съхранение единствено стоките на ищеца,т.е. че и без стоките на ответника ,дължимите за стопанисването и охраната на склада разходи биха били идентични.
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК са поставени следните два въпроса : 1/ Следва ли да се приеме,че кредиторът е в забава,при положение,че и без съдействието му длъжникът е могъл да изпълни задължението си за предаване на вещите,чрез предаването им за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението, съгласно чл.97 ал.1 ЗЗД,аналогично – чл.328 ТЗ ? и 2 / Могат ли да се определят като „ необходими „, по смисъла на чл.96 ал.2 ЗЗД, разходи за електроенергия,труд и осигуровки на лицата,осъществяващи общата охрана на складовете на ищеца, ако липсва ясно разграничение на тези разходи спрямо конкретните стоки,спрямо които кредиторът не е изпълнил задължението си да ги получи ? И двата въпроса са заявени в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, с формално позоваване на нормата .
Първият от въпросите е погрешно поставен,тъй като между разпоредбите на чл.95 и чл.97 ал.1 пр. първо ЗЗД липсва предположения от касатора конекситет.Кредиторът е в забава когато неоправдано отказва да приеме предложено му от длъжника изпълнение, ирелевантно на фактическия състав за установяване на която са извършени или не действия на длъжника по чл.97 ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е акцентирал на диспозитивния характер на нормата,която не задължава длъжника,при това на носимо задължение, да следва предписаното в нея поведение.Същата диспозитивност е налице и при чл.328 ТЗ, ако би се приложила по аналогия и за договора за изработка. Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , а формалното позоваване на т.3 на разпоредбата не удовлетворява изискването за обосноваване на хипотезата , съгласно указанията в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Разпоредбите на чл. 97 ал.1 ЗЗД и чл.328 ТЗ са ясни и непротиворечиви и на настоящия състав не е известно да са породили тълкуване, още по-малко противоречиво такова,в съдебната практика,за да би възникнала нуждата от нейното уеднаквяване или преодоляване на непротиворечива, но некореспондираща с промяна в обществените условия или изменение на законодателството,съдебна практика, в интерес на точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Вторият от формулираните въпроси изхожда от логиката на касатора,че направените от ищеца разходи за стопанисването и охраняването на целия склад биха били същите и ако в него не биха били вещите, за приемането на които ответника е в забава. Видно е , че въззивният съд е игнорирал значението на това обстоятелство,изхождайки от обективния факт на осъществявани и по отношение стоките на ответника действия по тяхното запазване и охрана, независимо от счетоводно неразграничаване на разходите конкретно за същите. Последното е направено с възложената по делото икономическа експертиза, във варианта на съобразяване процентното съотношение на заемания от вещите обем спрямо общия обем на складовите помещения.Следователно,въззивният съд е изполвал количествен критерий на разграничаване на присъщи разходи,в коректив на липсата на счетоводно диференциране,противно на визираната във въпроса предпоставка.
Въпросът,дори да би се счел релевантен, доколкото е въведен в предмета на спора и с решението си въззивният съд косвено е дал разрешение на същия в преждекоментирания смисъл , не е обоснован с допълнителния критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.Както вече се посочи, тази хипотеза предполага наличието на неясна, непълна или противоречива правна норма, по чието прилагане е налице противоречива съдебна практика или непротиворечива такава,подлежаща на преодоляване при предпоставки,чието наличие в случая също не се явява доказано.Въпросът не е обвързан с нормата на чл.96 ал.2 ЗЗД, независимо че инкорпорира в съдържанието си термина „необходими разноски„.Касаторът акцентира на фактологичната му част,свързана с конкретиката на спора,респ. с противопоставяне на приетия от въззивния съд за допустим начин на определяне припадащи се за стоките на ответника разноски за съхранение и запазване , при общо направени такива от съответния вид ,а не на тълкуване понятието „необходими разноски„ съгласно разпоредбата.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143 / 03.06.2014 год. по т.д. № 87 / 2014 год. на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на [фирма] , разноски за настоящата инстанция, в размер на 2 500 лева – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :