О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
София, 03.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2746/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Й. Димитров Т. от [населено място] чрез пълномощника му – адв. П. К. против решение №704 от 15.04.2014 г. по гр.д. № 4093/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба-ЗД [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си – адв. Ал.И. поддържа становище за неоснователност на направените от касатора оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, след проведено производство по чл. 285 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си- адв. К. е възпроизвел текстово и посочил разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Поддържал е, че с постановеното решение съдът „ неправилно е приложил материалния закон и се е произнесъл по отчитане на съпричиняване, като е поставен въпроса : „Допустимо ли е разглеждане и уважаване на възражение за съпричиняване, направено от процесуалния представител на ответника едва с въззивната жалба”.Страната накратко е посочила, че процедирането на въззивния съд било в противоречие с т.4 ТР ОСГТК №1/13г.Поставен е въпросът- „Може ли съдът да уважи възражение за съпричиняване, което е въведено само като заявени твърдения без да се сочат, представят и събират доказателства в подкрепа на същото – неподкрепено с доказателства”. В тази връзка е поддържано противоречие с решение по г.д. № 558/08г. на ПАС. Касаторът е развил оплакване относно това, че съдът определил съпричиняването без да е доказано наличие на пряка причинна –връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Посочено е още, че решаващият състав неправилно е приложил материалния закон, като се е произнесъл по „съществен материалноправен въпрос за приложение принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД”.Този довод е мотивиран с оплакване, че за да определи обезщетенията, съдът не бил обсъдил конкретните факти по делото, както и „ игнорирал критерии, установени със задължителна практика”. Страната е заявила, че било налице противоречие с т. 11 на ППВС №4/69г, с оглед лаконичното твърдение, че различието в присъдените обезщетения не се обуславяло само от различните факти по делата, но и от различното тълкуване на чл.52 ЗЗД спрямо постановките на постановлението. Касаторът е направил оплакване и затова, че съдът „ изобщо не коментирал факта, че ищците търпят болки и страдания”, от което е направен извод „ че липсва адекватно съпоставяне на моралните вреди от търпяните болки и страдания с необходимото и еквивалентно на същите обезщетение.” Изброени са съдебни актове – решения на ВКС, с които е поддържано противоречие, мотивирано и с това, че практиката присъждала по-високи обезщетения при наличие на вреди от типа на процесните. Развито е подробно разбирането на страната за неправилно приложение на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, като е посочено, че съдът не е съобразил, че претенцията била съответна на установения към датата на събитието лимит и в тази връзка този лимит не бил отчетен като критерий. Така е поставен въпросът- „ Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен с принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.226 КЗ….”Страната по тези въпроси е сочила основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и в противоречие с така посоченото е поддържала и наличие на задължителна съдебна практика – решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, които е изброила.Развила е и подробни оплаквания за неправилност на изводите на съда в контекста на разбирането си, че тенденцията била за увеличаване на лимитите на застрахователните обезщетения, респективно и на присъжданите обезщетения за морални вреди. Касаторът е изложил и подробни оплаквания, свързани с твърдение, че съдът не бил обсъдил свидетелските показания и в тази връзка е поставен въпрос, свързан с това до каква степен въззивният съд може да възприеме мотивите на първоинстанционния при наличие на противоречиви групи свидетелски показания. Развити са и подробни оплаквания за неправилност на акта в частта за разноските, като е поддържано, че такива не следва да бъдат присъдени в определения от първостепенния съд размер, поради това, че с тях се намалявало значително обезщетението за морални вреди. Страната е поставила въпроса – „ Може ли да се разгледа допълнително молба за разноски, преди влизане в сила на решението” и по отношение на него е поддържала допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Развито е разбиране в тази връзка, че текста на чл.192 , ал.4 ГПК / отм./, предполага влязъл в сила съдебен акт. Развити са и допълнителни оплаквания за неправилност на акта в тази част.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Първият поставен от него въпрос не обосновава наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се основава на фактически неверни твърдения. Още първостепенният съд е приел и разгледал правозащитното възражение на ответника, свързано със съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като, с решението си е приел изрично наличие на съпричиняване, с оглед нарушаване от страна на пострадалия на чл. 108, ал.2 ЗДвП. Ето защо, като е основала правния въпрос на факт некореспондиращ с установените по спора, страната не обосновава наличие на общо основание. Вторият поставен въпрос също не установява предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е фактически а не правен, освен това също е основан на фактически неверните твърдения за липса на доказателства относно поведението на пострадалия. Оплакването за неправилност на изводите на съда е без правно значение, както за наличие на общо основание, така и по отношение на допълнителния критерий, установен с чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК.
Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед така установената дефинитивност, общо поставеният въпрос, очертаващ предмета на спор- относно приложението по чл.52 ЗЗД- няма такава характеристика, тъй като въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва винаги да бъде конкретен, пряко изведен от решаващите изводи на въззивния съд. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Освен това, критериите за приложението на тази норма са изяснени, както и страната е посочила, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Следователно, сочената казуална практика, дори и постановената по чл.290 ГПК,е ирелевантна в случая, доколкото не съдържа правни изводи противоречащи на приетото от въззивния съд мотивиране на постановения правен резултат. Поради това и така поддържаното от касатора противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК. Освен това доводите, с които е сочено това противоречие, както и квалификацията им от касатора като неправилност на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване. Не обосновава такъв извод и поставеният въпрос, свързан със значението на лимитите на застрахователни покрития, тъй като такъв въпрос не е поставен като оплакване във въззивната жалба и съответно не е разглеждан от въззивния съд в контекста на поддържаното от страната Не се установява и противоречие с цитираната задължителна практика, обективираща разрешаване на различни по съдържание правни въпроси,а страната не е конкретизирала противоречието, само се е задоволила да изброи актовете. В тази връзка и противоречиво се е позовавала на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като наличието на сочена от нея задължителна практика изключва това основание.
Поставените въпроси, свързани с обсъждане на свидетелските показания по спора са фактически, и също не съответстват на мотивите на въззивният съд, който е обсъждал двете групи свидетели подробно, с оглед указанията дадени от ВКС. В тази връзка, направените оплаквания не формират нито общо, нито допълнително основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се отнасят до оплакванията на страната, свързани с неудовлетвореност от размера на присъденото обезщетение.
Подробните оплаквания във връзка с постановеното по реда на чл. 194, ал. 4 ГПК / отм./ определение от първата инстанция не са били предмет на разглеждане от въззивният съд, който не ги е обсъдил в своето решение. Били са предмет на обсъждане, само в отмененото от ВКС въззивно решение. Доколкото, обаче, допълването на решението на първостепенния съд в частта за разноските по отменения процесуален ред по чл.192, ал.4 ГПК / отм./, подлежи на разглеждане по реда на касационното обжалване и ако се приеме, че с произнасянето си за оставяне в сила на първостепенния съдебен акт въззивният съд се е произнесъл и по присъдените от първата инстанция разноски, предмет на настоящите доводи, то страната не обосновава предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като поставения от нея въпрос намира своят директен отговор в нормата на чл.192, ал.4 ГПК / отм./, който установява крайният пределен срок, до който е налице процесуална възможност, съдът по свой почин или по искане на страните да измени решението в частта му за разноските. Неправилното разбиране на касатора, че нормата указва начален момент на тази процесуална възможност не може да мотивира общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът, дори и да се приеме релевантност на въпроса не е установил и допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който е обосновала с оплаквания за неправилност на акта/ така квалифицирани и в изложението/, които са ирелеватни спрямо него. Липсва позоваване на съдебна практика, която да е формирана в резултат на неточно приложение на закона или на такава, която не е актуална с оглед промяна в законодателството, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на съществуваща непълнота, неяснота или противоречивост налагаща тълкуването й.
Така развити подробните доводи на страната, макар и да възпроизвеждат текста на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, всъщност съставляват оплакване за неправилност на съдебния акт, поради неприемане мотивирането на съда на установените факти и правни изводи,във връзка с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, квалифицират се по чл.281 ГПК, но са неотносими към производството по чл.288 ГПК.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №704 от 15.04.2014 г. по гр.д. № 4093/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: