4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
София, 20.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение в закрито заседание на шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 2152/2015 година.
Производството е по чл.274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Ц. В. Д. от [населено място] против определение № 201 от 30.04.2015 г. по ч. т. дело № 280/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба- С. А. Б. е на становище, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Изложени са и доводи за неоснователност на подадената частна касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
С депозираното изложение на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, касаторът е поставил въпроса: „ Присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането им…”Така поставеният въпрос е обоснован с това, че не са установени направените в производството разноски, а въззивният съд счел за неоснователно направеното възражение в тази насока, като приел, че възнаграждението можело да бъде уговаряно по различен начин. В това именно касаторът е намерил и противоречие с ТР ОСГТК № 6/12г., като е поддържал, че в цитираната тълкувателна практика изрично се приема, че на овъзмездяване подлежат само направените разноски- действително заплатени, преди приключване на последното по делото заседание. Страната е развила и подробно оплакванията си за неправилност на постановения съдебен акт.
Поставеният от касатора въпрос възпроизвежда текста на въпроса разгледан в т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 6/12г. и съответно е разрешен с цитираната задължителна практика. Този въпрос, макар и така формулиран е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото се поставя винаги при възлагане на тежестта за разноски. Доколкото, обаче, съдът не се е отклонил от приетото в същото решение, то не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът неправилно е интерпретирал мотивите на въззивният съд, като не е съобразил, тези, които са решаващи т.е. тези обусловили обжалвания правен резултат, а се е задоволил да разглежда правен извод, който в случая не е обсъждан като установен по делото и който не е мотивирал съдът да остави в сила обжалваното определение, с което са присъдени исканите разноски. Въззивният съд е приел изрично и в съответствие с цитираната задължителна практика, че заплащането на възнаграждението за един адвокат следва да бъде отразено когато е в брой в договора за правна помощ , а самият договор приложен към делото, като в този случай същият има характер на разписка за заплащане на разноските. Точно в контекста на така направения правен извод, същият е съобразил и фактическите данни по спора, а именно наличието на своевременно, представен още с исковата молба договор за правна помощ, в който е отразено изрично, че сумата от 1300лв. е заплатена в брой. Възраженията по тези фактически изводи не са предмет на настоящето производство, доколкото в него се извършва установяване от страна на касатора на предпоставките за допускане на касационно обжалване т.е. доколкото е неотносимо към поддържаното по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не водят до различен извод и оплакванията за неправилност на акта, развити от страната, които се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Касаторът е възпроизвел отново текста на въпрос №1 на ТР ОСГТК №6/12г. и във връзка с разноските направени в обезпечителното производство. Страната лаконично е отбелязала, че този въпрос бил поставен с оглед т.5 на ТРОСГТК. Поставен е и втори въпрос: „ Когато се присъждат разноски сторени в обезпечителното производство, какъв е редът за проверка съответстват ли те на ТР № 6/12г. за да бъдат присъдени, а именно дали са своевременно заявени, дали има доказателства за заплащането им ….” Касаторът е обвързал този въпрос с разбирането си, че не било ясно по какъв начин следва да се присъдят тези разноски и кой е компетентния съд, който следва да извърши преценка относно действителното им осъществяване. Като допълнителен критерий, страната е мотивирала непълнота в разрешенията дадени с т. 5 на ТР ОСГТК относно липсата на разяснения как следва да бъдат присъдени направените в обезпечителното производство разноски. Въпросите могат да бъдат приети за релевантни, но вече разрешени с приетото с т.5 на ТР ОСГТК №6/12г., на която изрично са се позовали съдилищата. С цитираната практика е дадено следното разрешение – обезпечителният процес, с оглед ефикасността на търсената защита се развива едностранно до реализиране на правото на ответника да обжалва предприетите процесуални действия по налагане на обезпечението. Производството придобива състезателен характер едва при упражняване на инстанционен контрол за законосъобразност на акта на съда, с който се допуска обезпечение. Ето защо отговорността за разноски не може да бъде реализирана в обезпечителното производство, по начина, по който това процесуално се осъществява в състезателния процес. От така приетото следва, че разноските по обезпечението, както всички направени в производството по разрешаване на конкретен спор разноски се търсят и установяват в исковото производство, с чийто краен резултат е обвързано присъждането им. Те се заявяват и доказват съобразно установените в чл.78 ГПК правила, респективно подлежат на оспорване в състезателния исков процес по реда, по който се оспорват всички направени в производството разноски. Т.е. както е приело и ОСГТК на ВКС на РБ, с цитираната практика само спорното исково производство предполага достатъчната защита по отношение и на претенцията за разноски, направени с оглед процеса, включително и по обезпечаване на иска.
Третият поставен въпрос не е релевантен, тъй като изцяло е изведен от общите оплаквания за неправилност и необоснованост на акта, освен това е и основан на фактически невярно твърдение, тъй като въззивният съд е изложил ясни и изчерпателни мотиви по всички възражения на страната, включително се е позовал на ТР ОСГТК №6/12г. по отношение на соченото оплакване, че липсата на договор препятства страната да сочи възражения по дължимостта на разноските, направени в обезпечителното производство, като приложимостта на тази задължителна практика вече бе обоснована. В този смисъл не е налице липса на мотиви, а сочената практика, разглеждаща такава хипотеза е ирелевантна.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 201 от 30.04.2015 г. по ч. т. дело № 280/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: