4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
С., 22,05,2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2254/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЕТ „Г. – П. В. „ – [населено място] против решение №149 от 02.01.2014 г. по гр.д. №333/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че в противоречие с практика на ВКС постановена по реда на чл.290 ГПК, съдът е разрешил въпроса – „ Каква е доказателствената сила на частния документ и какъв е процесуалния ред за неговото оспорване”. Страната подробно е изложила оплакване за неправилност на решението, с оглед така поставения въпрос, като е поддържала, че съдът в съответствие с практиката на ВКС приел, че в частта, с която са направени изявленията на страната относно плащането на цената, нотариалният акт имал характера на частен документ, но неправилно мотивирал, че в тази част документа имал обвързваща доказателствена сила и ако не бъде опроверган по реда на чл.193,ал.3 ГПК съдът е длъжен да я зачете. Касаторът е заявил, че незаконосъобразно била разпределена доказателствената тежест от първостепенния съд, тъй като ищецът според доклада следвало да проведе производство по чл.193 ГПК, като ответникът нямал задължението да установява, че е платил. Така поставен въпросът е общ и не съдържа относимост към правните изводи на въззивният съд, като становището на страната относно неправилност на акта не може да замести ясната и точна формулировка на правния въпрос, така че да бъде осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.Освен това и интерпретацията на касатора по обсъжданите обстоятелства е некоректно осъществена. Въззивният съд е приел, че нотариалният акт по атакуваната сделка, съдържа нотариално заверения подпис на страната във връзка с изявлението, че е получила изцяло цената към на осъществяване на сделката т.е. акцента в случая е поставен върху това, че изявлението носи подписа на страната, която го е оспорила. Но дори и от изложението да бъде изведен релевантен въпрос, относим към обсъжданите като неправилни изводи на съда, то страната не обосновава допълнителен критерий по въпроса. Поддържано е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е сочено противоречие с решение № 173/10. на ВКС, ІV г.о. и решение № 17/12г. на ВКС, ІV г.о. Така цитираните решения са ирелевантни тъй като не разрешават идентични правни въпроси с поставените при разглеждания спор . Така например с решение №173/10г. състав на ВКС, ІV г.о. е формирал задължителна практика по въпросите – допустимо ли е установяване на различни материални права от установените с нотариалните актове, нужно ли е откриване на производството по чл.154 /ГПК / отм./когато се опровергава признато право на собственост по обстоятелствена проверка и други свързани с придобиване на недвижими имоти по давност и засягащи владението върху него. Т.е всичките тези въпроси са неотносими към разглежданите от въззивния съд, а доколкото е застъпено общо разбиране за материалната удостоверителна сила на нотариалния акт, то съдът не е приел нищо различно от мотивираното от ВКС, в съвсем различна хипотеза относима към нотариалните актове, обективиращи оригинерно придобивно основание, удостоверено чрез обстоятелствена проверка. Решение 17/12г. на ВКС,ІV г.о. обективира задължителна практика по въпроса дали медицински документ, удостоверяващ здравословното състояние на лицето е официален или частен документ и каква е доказателствената му сила т.е. въпрос изцяло неотносим към разглеждания случай. Следователно, страната не установява по поставения от нея въпрос предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият формулиран въпрос- „ Отрицателните фактически твърдения на страните в гражданския процес подлежат ли на доказване, по какъв начин и как се разпределя доказателствената тежест” е свързан с развитото от касатора разбиране, че в доклада си първоинстанционния съд посочил, че ищецът дължи доказване на обстоятелството, че не е изпълнено задължението на ответника за заплащане цената по договора. Поставеният въпрос е общ и несъобразен с решаващите изводи на съда и спецификата на правните проблеми, които са поставени във връзка с това, че страната както е приел и решаващият състав е направила удостоверително изявление пред нотариус, относно изпълнението на задълженията на противната страна да заплати цената. Доколкото тя оспорва, в настоящия процес това свое изявление, то не е налице доказване на отрицателен факт, а опровергаване на нотариално удостовереното изявление. Но дори и от оплакванията й да бъде изведен и допълнен поставения правен въпрос, то и по отношение на него страната не установява наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като цитираните решения на ВКС, формират задължителна практика по въпроси, които нямат никаква относимост към постановеното въззивно решение.
Третият, поставен от касатора въпрос- „ Как следва да се преценява от съда признанието на факти”,не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се основава на неосъществено в производството действие- признаване на иска. В тази връзка и по отношение на аналогично оплакване въззивният съд е приел, че същото е неоснователно, поради оспорването на иска изрично още в исковата молба и в хода на цялото производство, като е поддържано, че насрещната престация е изпълнена, така както е отразено и в нотариалният акт. Дори, обаче, да се приеме за осъществяващ общото основание, поставения въпрос, то соченото противоречие с цитираната практика не обосновава извод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като приложените съдебни актове разрешават различи въпроси.Цитираните решение № 121 /13г. на ВКС,ІV г.о.,решение №249/11г. на ВКС, ІІ г.о., решение №98/11г. на ВКС и решение № 475/10 на ВКС, ІІІ г.о., при различна фактическа обстановка и по различни искове, доказвани по различен начин, формират задължителна практика по въпроси изцяло неотносими към разглеждания случай.
Четвъртият поставен въпрос – „ Какво е съдържанието на понятието нередовно счетоводство и как се установява то в гражданския процес” не е релевантен, тъй като този въпрос не е бил поставен във въззивната жалба и съответно не е обсъждан от съда в поставения от страната контекст. Доколкото той се основава на това, че заедно с другите обсъдени от решаващият състав, свързани с направеното оспорване по реда на чл.193 ГПК доказателства е споменато и нередовното счетоводно записване, то формирания правен извод не може самостоятелно да се отрази на правния резултат и поради това не може да доведе до валидно въведен правен въпрос, основан само на този фрагментарен извод. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което страната е възпроизвела текстово по отношение на този въпрос е дефинитивно разяснено с т.4 ТРОСГТК № 1/09г. Спрямо неговото така обосновано съдържание, страната не изложила доводи, водещи до извод за установеност на наличието му, тъй като нейното становище по въпроса е без правно значение,след като не е обосновано наличие на приложена от съда норма, чиято неяснота, респективно непълнота води до наложителност на тълкуването й, с оглед твърдението, че по този въпрос липсвала практика.
С оглед изложеното и при така обоснованото приложение по чл.284, ал.1 т.3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №149 от 02.01.2014 г. по гр.д. №333/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: