7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№767
[населено място] 20.10.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември,през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3232 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и М. М. Х. против решение № 1206 / 12.06.2014 год. по т.д.№ 3472 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 95 / 07.06.2013 год. по гр.д. № 14 757 / 2011 год. на Софийски окръжен съд. Със същото са уважени предявените от [фирма] против касаторите,при условия на солидарното им осъждане,обективно кумулативно съединени искове,по реда на чл.422 ал.1 ГПК,за признаване за установено наличие на вземания на ищеца към ответниците по три записа на заповед,издадени на 25.03.2008 год., всеки за сума в размер от 17 725,92 евро, с издател [фирма] и авалист М. М. Х.,с падежи на два от тях – 01.05.2008 год. и на третия – 01.05.2009 година, ведно със законната лихва върху сумите считано от подаване на заявлението по чл.417 т.9 ГПК. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение,с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон – досежно извода за редовност от външна страна на записите на заповед,предвид начина на определяне падежа на вземанията по същите и при непосочено място на плащането / чл.535 ТЗ вр. с чл.537 вр. с чл.486 ал.1 ТЗ /, както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – предвид неправилно разпределена в процеса доказателствена тежест , а именно – на ответниците и настоящи касатори е указано да доказват наличието на каузално правоотношение,в обезпечение вземания на ищеца по което са издадени записите на заповед,респ. липсата на изискуеми вземания на ищеца към ответниците по същото това правоотношение. Позовават се и на съществено нарушение на чл.269 пр. второ ГПК – непроизнасяне на въззивния съд по възражението за недоказано предаване на лизинговите автомобили от лизингодателя – ищец на лизингополучателя – издател на записите на заповед,с което е свързан довод за прекратяване на договорите за лизинг.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба с доводи за правилността на въззивното решение по същество,в съответствие с цитирана от страната задължителна за въззивния съд съдебна практика.По начало счита,че формулираните правни въпроси за допускане на касационното обжалване не съответстват на действителната фактическа и правна същност на спора,предвид предмета на своевременно въведените възражения по основателността на исковете.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Производството по реда на чл.422 ГПК е образувано за установяване вземания на ищеца към ответниците – издател и авалист по три записа на заповед.Всеки от тях съдържа текст за неотменимо и безусловно задължаване на издателя „ срещу представяне на записа на заповед да плати на „ посочена в документа конкретна дата / 01.05.2008 г. в два от записите на заповед и 01.05.2009 год. – в третия / посочената сума. Вписано е , че сумата е платима при [фирма].
Отговор на исковата молба е депозирал единствено авалиста М. Х.,като предвид горепосоченото съдържание на записите на заповед е възразил за нередовност на ефекта,предвид начина на определяне падежа на вземането – както на предявяване / очевидно приравнявайки на падеж „на предявяване„ посочения в текста израз „ срещу представяне „ на ценната книга /, така и на определена дата, какъвто начин е недопустим, съгласно чл.357 вр. с чл. 486 ТЗ, а също и поради неопределено място на плащането – при [фирма] / . Без да е спорно между страните ,че записите на заповед обезпечават вземанията на ищеца по сключени с издателя на менителничните ефекти договори за финансов лизинг на автомобили, ответникът М. Х. е възразил, че същите са прекратени, поради неизпълнение задължението на лизингодателя да предаде на лизингополучателя автомобилите – предмет на договора.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от [фирма] искове по реда на чл.422 ал.1 ГПК са уважени, въззивният съд е приел,че записите на заповед не съдържат конкуриращи се начини на определяне на падежа на вземанията по същите,а единствено падеж „на определен ден„.Счел е,че невъзможното за еднозначно определяне / според ответника Х. / място на плащане следва да се приравни на непосочено място на плащане,като се замести от разпоредбата на закона – чл.537 вр. с чл.456 ал.3 ТЗ,респ. не опорочава редовността на записите на заповед. Ответниците са оспорвали ищецът да е доказал съществуващо каузално правоотношение, но предвид довода си за прекратяването му,поради непредаване на лизинговите обекти , при безспорност на становищата на страните, че записите на заповед са издадени в обезпечаване задължения по сключени договори за лизинг.Въззивният съд е приел, че доказването както на съществуването на каузалното правоотношение , обезпечено със записа на заповед,така и на изпълнението на задълженията на лизингополучателя по същото,е в тежест на ответниците, като не е диференцирал допустимостта на позоваването на каузално правоотношение, като причина за издаване на ефекта , с оглед качеството на всеки от тях – издател,съответно авалист по записите на заповед . Въпреки непредставен отговор на исковата молба от [фирма] , с оглед релевирани в хода на производството възражения ,идентични с поддържаните от авалиста – за непредаване на лизинговите автомобили от лизингодателя,въззивният съд е обсъдил и доказателства в установяване на предаването / приемо-предавателни протоколи /.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите са формулирали следните въпроси : 1 / По предявен на основание чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК иск за установяване на вземане по запис на заповед, ответникът ли носи доказателствената тежест за установяване съществуването на каузално правоотношение между страните , както и че е изправна страна по същото, когато навежда твърдения за наличието на такова ? и 2 / След доказване съществуването на каузално правоотношение между страните по записа на заповед,кой носи тежестта за установяване пораждане задължението по каузалното правоотношение,респ. за фактите ,на които се основават твърденията и възраженията на всяка от страните и които са обуславящи за претендираното,съответно отричаното право – съществуването на вземането по записа на заповед ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , с цитиране на решения, постановени в производство по чл.290 ГПК, преди приемането на ТР № 4 от 18.06.2014 год. по тълк.дело № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, както и със самото Тълкувателно решение ; 3 / Нищожен ли е запис на заповед, в който падежът е посочен едновременно „ на предявяване „ и „ на определена дата „ ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с опр. № 146 по ч.т.д.№ 125 / 2009 год. на І т.о. ВКС и опр. № 749 по ч.т.д.№ 857 / 2009 год. на ІІ т.о. ВКС ,постановени по реда на чл. 274 ал.3 ГПК с произнасяне по съществото на спора / третото цитирано определение не допуска касационното обжалване и не съставлява относима към хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК съдебна практика / .
Първите два въпроса, макар да кореспондират с мотиви на въззивното решение, не са правни, тъй като не съответстват на позицията на страните в производството, които не са оспорвали съществуването на каузално правоотношение, в обезпечаване на вземанията на ищеца по което са издадени записите на заповед, изобщо,а последващо сключването му прекратяване, респ. липсата на основание за получаване на плащания по лизингови вноски,без изобщо да е съществувал между страните спор относно издаването на менителничните ефекти в обезпечаване задълженията по първоначалното им сключване , нито ответниците да са се позовавали на други правоизключващи, правопогасяващи или правоунищожаващи възражения,освен това за последващото прекратяване договорите за лизинг,предвид неизпълнение на задължения на лизингодателя.Тъй като и по тези възражения въззивният съд е изложил паралелни мотиви за тяхната недоказаност, именно същите са решаващите в съответствие с предмета на осъществяваната от ответниците защита в процеса.Дори,обаче, да би се изхождало от формалното произнасяне на въззивния съд по разпределението на доказателствената тежест в процеса, то необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Цитираните съдебни актове,постановени преди ТР № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС не обосновават хипотезата, тъй като именно наличието на противоречива съдебна практика по въпроса е обусловила приемането на ТР № 4/2013 год. и същото дава отговор на формулираните от касаторите първи и втори въпроси, идентичен с възприетия от въззивния съд.В приложение на т.17 на ТР № 4 / 2013 год. е постановена и последваща го задължителна за въззивния съд съдебна практика : реш. № 17 по т.д.№ 116 / 2014 год. ІІ т.о., реш.№ 66 по т.д.№ 378 / 2014 год. ІІ т.о., реш.№ 179 по т.д.№ 3747 / 2013 год. , вкл. и реш.№ 248 по т.д.№ 3437 / 2013 год. на І т.о. на ВКС на настоящия състав.Съгласно т.17 на ТР № 4/2014 год. ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл.422 ал.1 ГПК,не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение във връзка с което е издаден записа на заповед.С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК,подлежи на доказване и каузалното правоотношение,но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение,биха имали за последица погасяване вземането по записа на заповед.По правилото на чл.154 ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите на които основава твърденията и възраженията си,обуславящи за претендираното,съответно отричаното право.Именно във връзка с разпределение тежестта на доказване,съгласно чл.154 ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищеца – абстрактна правна сделка,изрично в мотивите към т.17 на ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС се приема,че ищецът – кредитор,сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект.Не би могло да се вмени в тежест на кредитора – поемател по записа на заповед,установяването на обстоятелство,за позоваване на което няма изначален правен интерес в производството по чл.422 ал.1ГПК,съгласно преждепосоченото в мотивите на Тълкувателното решение:че не следва да сочи и доказва връзка между абстрактното с конкретно каузално правоотношение.Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа.Ако той би потвърдил същата кауза,на доказване биха подлежащи само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането.Ако би твърдял различна кауза,съгласно Тълкувателното решение,всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза.Доказването на каузата на ищеца в този случай,обаче,в съответствие с мотивите на т.17 в цялост,се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника,различна от действителната,каузална причина за издаването на ефекта,респ.недължимост на вземането на това основание,предвид правопогасяващи,правоизключващи или правоунищожаващи възражения. Както бе обобщено в преждецитираното решение по т.д.№ 3437 / 2013 год. на настоящия състав : Ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед.Интерес,но не и задължение,от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед,ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника.
При това, както правилно се е позовавал в защитата си ищецът , отговорността на авалиста е самостоятелна спрямо тази на издателя и относителни възражения,основани на каузалното правоотношение,в обезпечение на вземането по което е издаден ефекта, авалистът не може да противопоставя,освен ако сам не е страна по това правоотношение.Възражения,основани на съществуването или несъществуването на задължение по каузалното правоотношение с издателя биха били допустими от страна на авалиста само в хипотезата на недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право, изводим от систематичното тълкуване на чл.465 вр. с чл.485 ал.2 и чл.289 ТЗ вр. с чл.8 и чл.63 ал.1 ЗЗД / в този смисъл решение № 17 / 21.04.2011 год. по т.д.№ 213 / 2010 год.на ІІ отд. на ТК на ВКС ,изрично цитирано от съда, а също реш.№ 120 по т.д.№ 988 / 2009 год. , реш.№ 21 по т.д. № 1091 / 2010 год.,реш.№ 26 по т.д.№ 1027 / 2013 год., реш.№ 2 по т.д.№ 984 / 2012 год.,всички на ІІ т.о. на ВКС/.За недобросъвестност или злоупотреба с право в практиката се възприема знанието на хонората за наличие на правоизключващи,правопогасяващи или правоунищожаващи възражения на длъжника по облигационното правоотношение,обезпечено с менителничния ефект,по което същият е кредитор / така реш.№ 2 по т.д.№ 984 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС,реш.№ 40 по т.д.№ 148 / 2011 год. на І т.о. на ВКС , реш.№ 230 по т.д.№ 383 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС и др./. Следователно,по отношение касатора М. Х.,първите два въпроса са изначално ирелевантни,тъй като въведените с този предмет възражения на М. Х. са неотносими към основанието и съществуването на отговорността му на авалист.
Третият от поставените въпроси също не удовлетворява характеристиката на правен такъв,съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , тъй като отговор на такъв въпрос не е даван с решаващите мотиви на въззивното решение. Формулирането на въпроса е в несъответствие с фактическите обстоятелства , установени от съда , а именно : за единствен падеж „ на определен ден„,който извод е обоснован и правилен.Релевантни към тук формулирания въпрос мотиви на въззивното решение биха били такива приемащи редовността на запис на заповед с определен падеж „ на предявяване „ и „ на определен ден „, но не такава е конкретната хипотеза,нито такъв извод е мотивирал съда,противно на чл.486 ТЗ. Правилни са съображенията на ищеца,че „ представянето „ за плащане в текста на записа на заповед не е равнозначно на „ предявяване „ за определяне момента на изискуемост на вземането по ценната книга при падеж „ на предявяване „ ,а означава онова необходимо съдействие което поемателят дължи на издателя, за да изпълни последният задължението си.
Дори да би бил удовлетворен общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, неудовлетворен остава допълнителния такъв по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК . Определение № 146 по ч.т.д.№ 125 / 2009 год. на І т.о. ВКС е постановено в хипотеза на запис на заповед,в чието заглавие фигурира израза „ платим на предявяване „, но с отразена и дата , при това с определяне падеж на паричното задължение на три дати, което съставът е квалифицирал като последователни падежи, обуславящо нищожност на ефекта, на основание чл.486 ал.2 ТЗ . Различна е и разгледаната хипотеза в опр. № 749 по ч.т.д. № 857 / 2009 год. на ІІ т.о. ВКС – отново включен в съдържанието на ефекта израз „платим на предявяване„.„Срещу представянето„ е израз,логично относим към гарантиране обичайно последващо плащането унищожаване на документа, респ. предаването му на длъжника – издател / чл.492 ал.1 ТЗ / или както се посочи по-горе – обозначава необходимото съдействие на кредитора за изпълнение задължението на длъжника. В.,за значението на израза „представяне за плащане„ в съдържанието на запис на заповед,в унисон с преждеизложеното, с което на практика кореспондира крайният извод на въззивния съд за един единствен падеж – „на определен ден„,е налице задължителна за въззивния съд съдебна практика – реш.№ 246 по т.д. № 2879 / 2013 год. на І т.о. ВКС.
С оглед гореизложеното,основание за допускане на касационното обжалване не е налице. Макар да е претендирала своевременно ,ответната страна не е доказала понесени в настоящото производство разноски по заплащане на адвокатско възнаграждение .
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1206 / 12.06.2014 год. по т.д.№ 3472 / 2013 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :