О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
[населено място] , 22.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2749/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Д. И. К., Й. Д. К. и З. Д. К. против решение №1861/16.07.2018г. по в.гр.д.№6078/17г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №5283/17.07.17г. по гр.д.№16950/15г. на СГС в частта,с която предявените от ищците искове по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ са отхвърлени за разликата от присъдените 55 000 лв. /за първия/ до предявените 110 000 лв.,частично от 200 000 лв. и от присъдените в полза на втория и третата по 50 000 лв. до предявените по 100 000 лв., частично от 200 000 лв.
В касационната си жалба ищците излагат доводи за неправилност,поради процесуални нарушения и неправилно приложение на нарушения на материалния закон, както и за необоснованост на изводите на апелативния съд. Претендира се след отмяна на въззивното решение в обжалваната му част исковете да бъдат уважени до предявените частични размери.
В отговор на касационната жалба „ЗАД Армеец“АД счита,че не са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол,а по –същество – излага доводи за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е съобразил, че с влязлата в сила осъдителна част от същото със сила на пресъдено нещо е установено,че ищците са съпруг и възходящи /син и дъщеря/ на З. К.,чиято смърт е настъпила на 25.03.2014г. в резултат на ПТП, станало на 12.03.2014г. с нейно участие,от което те са претърпели неимуществени вреди,както и,че гражданската отговорност на виновния водач на МПС,е била застрахована към датата на ПТП в ответното застрахователно дружество. За спорни между страните,участници във въззивното производство, съдът е определил въпросът за размера на обезщетението,дължимо за обезвредата и свързаният с него въпрос налице ли е и в какъв размер е доказан принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат. При разрешаването им съдът е взел предвид ангажираните по делото свидетелски показания,авто-техническата експертиза и влязлата в сила наказателна присъда,с която водачът на товарния автомобил, блъснал К., е признат за виновен в извършване на престъпление – смърт по непредпазливост, вследствие нарушаване правилата за движение по пътищата – чл.15 ал.1 и чл.16 ал.1 ЗДвП и е оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл.20 ал.2 изр.2 ЗДвП. Приел е за установено,че преди настъпването на произшествието товарният автомобил се е движил със скорост около 29 км/ч при опасна зона за спиране от около 20 м, а към момента на удара скоростта е била 15 км/ч; при приближаването му на кръстовището в населеното място от страничната улица /движейки се по платното й/ и от дясната му страна на платното по посоката му на движение с бърз ход /като тичане/, без да се огледа, въпреки наличната видимост, е навлязла пешеходката К.; водачът отклонил автомобила вляво и реагирал със закъснение за аварийно спиране без да може да предотврати удара,който настъпил изцяло в лентата за насрещно движение. За да определи размера на дължимото за вредите обезщетение, съгласно принципа за справедливост , въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил постановките на ППВС №4/68г. , определящи общите критерии , от които следва да се изхожда в подобни случаи. Посочил е,че ищците са преживели стрес и негативни емоции от настъпилата при трагични обстоятелства внезапна смърт на тяхната съпруга и майка, която въпреки възрастта си /80 г./ е била дейна и все още е работела; с оглед доказаното съдържание на конкретните отношения между загиналата и близките й им /тримата от тях са живели в общо домакинство,а синът ги посещавал винаги в края на седмицата/ загубата на член от семейството им, заемащ съществена част от живота им, им е причинила дълбока и трайна скръб. В допълнение към конкретно установените в хода на делото обстоятелства съдът е отчел и икономическите условия в страната, приемайки като ориентир за тях съответните нива на застрахователните покрития към релевантния за определяне на обезщетението момент и въз основа на тези съображения е намерил за справедлив размер на дължимото на ищците обезщетение сумите 110 000 лв. за съпруга и по 100 000 лв. за сина и дъщерята на пострадалата.Възражението на ответника за наличие на съпричиняване, съдът е счел за доказано. Аргументи за този си извод е почерпил от установените безспорно по делото обстоятелства,че пострадалата е пресичала пътното платно на неопределено за целта място, навлизайки внезапно, без да се огледа и съобрази с разстоянието и скоростта на приближаващия автомобил, с което е нарушила чл.113 ал.2 ЗДвП и е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Този принос съдът е определил на 50 % , както е приел и първоинстанционният съд. По направеното от въззивниците възражение за по-голям принос на деликвента, с оглед това,че същият е навлязъл в лентата за насрещно движение и е избрал неподходяща скорост за движение, съдът е кредитирал задължителната за гражданския съд присъда,с която е установено,че вината на водача на товарния автомобил се свежда до нарушение само на правилото на чл.15 ал.1 и чл.16 ал.1 ЗДвП, но не и на това на чл.20 ал.2 изр.2 ЗДвП, поради което въззивният съд е формирал извод за липса на причинна връзка между скоростта,с която се е движил автомобилът и настъпилия вредоносен резултат.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите излагат доводи за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, касаеща съпричиняването, във връзка с което формулират като обуславящи крайния изход на спора, но разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, според тях, въпросите: 1. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпването на вредоносния резултат или само това,което има пряка причинна връзка с ПТП; 2. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете такова при доказан факт,че поведението на пострадалата е без значение за настъпването на ПТП,предвид безспорно установения факт,че ПТП не би настъпило, ако не са допуснати нарушенията на деликвента – реално пострадалата е преминала и безпрепятствено е напуснала лентата за движение на товарния автомобил и ако водачът на последния не е навлязъл в лентата за насрещно движение ПТП нямаше да настъпи?; 3. Ако не е доказана категорично и безспорно пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди, а са налице доказателства,че въпреки допуснато от последната нарушение удар не би настъпил ако не са допуснатите от деликвента нарушения може ли да се приеме съпричиняване и съответно допустимо ли е съпоставяне вината на двамата участници? /реш.№206/12.03.10г. по т.д.№35/09г. на второ т.о./ ; 4. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението? /реш. №154/31.10.2011г. по т.д.№977/10г. на второ т.о., реш. №45/15.04.09г. по т.д.№525/08г. на второ т.о., реш.№206/12.03.10г. по т.д.№35/09г. на второ т.о., реш.№159/24.11.10г. по т.д.№1117/09г. и реш.№58/29.04.11г. по т.д.№623/10г. на второ т.о./; 5. Какви са предпоставките , при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това,което има пряка причинна връзка с настъпилите последици; нарушен ли е материалния закон като се приема съпричиняване от пострадалия без да е конкретно установен принос на пострадалия,без който не би се стигнало , наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат? /реш.№206/12.03.10г. по т.д.№35/09г. на второ т.о., реш.№98/24.06.13г. по т.д.№596/12г. на второ т.о., реш.№151/12.11.10г. по т.д.№1140/11г. на второ т.о., реш.№169/02.10.13г. по т.д.№1643/12г. на второ т.о., реш.№16/04.02.14г. по т.д.№1858/13г. на първо т.о. и реш.№92/24.07.13г. по т.д.№540/12г. на първо т.о./; 6. При приемане на съпричиняване от пострадал длъжен ли е съдът да посочи точната правна норма, която счита,че не е спазена от последния и поведението, съответстващо на описаното в правната норма нарушение? /реш.№25/17.03.10г. по т.д.№211/09г. на второ т.о./; 7. При пресичане на пешеходец по продължение на тротоара върху платното за движение счита ли се за нарушено правилото на чл.113 ал.1 ЗДвП, изискващо пресичане на пешеходна пътека?; 8. Ако не е доказана категорично и безспорно пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди, а са налице доказателства, че въпреки допуснато от последния нарушение, удар не би настъпил ако не са допуснатите от деликвента нарушения, може ли да се приеме съпричиняване и съответно допустимо ли е съпоставяне вината на двамата участници? /реш. №206/12.03.10г. по т.д.№35/09г. на второ т.о./; 9.Задължително ли е доказване на пряка причинно- следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди от страната, направила възражението, за да се отчете съпричиняване? /реш. №45/15.04.09г. по т.д.№525/08г. на второ т.о., реш.№154/31.10.2011г. по т.д.№977/10г. на второ т.о., реш.№97/10.02.1968г. по н.д.№1359/67г. на трето н.о., реш.№322/28.02.1973г. по н.д.№234/73г. на трето н.о., реш.№407/87г. по н.д.№365/87г. на ВС, реш.№260/83г. по н.д.№216/83г. на ВС/; 10. При приемане на съпричиняване от страна на пострадал длъжен ли е съдът да посочи точната правна норма, която счита,че не е спазена от последния?; 11.Какви са последиците ако съдът не е посочил правилната правна норма при сочено нарушение, прието за допуснато от страна на пострадалия и описаното нарушение очевидно не съвпада със сочения от съда законов текст – допуснато ли е съществено нарушение на процесуалния или материалния закон?; 12.1 Трябва ли въведеното от ответника възражение да е доказано с пълно и главно доказване и може ли съдът да отчете съпричиняване на основание, различно от въведеното от ответника?; 12.2 При направено в отговора на исковата молба възражение за съпричиняване поради „внезапно навлизане на пътното платно“ може ли съдът да приеме съпричиняване на различно от въведеното с възражението основание – неправилно пресичане на пътното платно и нарушени чл.113 ал.1 и ал.2 ЗДвП? 12.3 Допустимо ли е съдът да приеме наличие на съпричиняване на основания, различни от въведените фактически твърдения с отговора на исковата молба от ответника? /по последните три въпроса – реш. №259/08.06.12г. по гр.д.№63/12г. на първо г.о., реш.№83/29.04.14г. по гр.д.№1463/13г. на трето г.о. и реш.№27/15.04.15г. по т.д.№457/14г. на второ т.о./; 13. Допустимо ли е съдът да приложи последиците на приетото съпричиняване,възприемайки размер, по-висок от предявения с исковата молба и при определяне на обезщетението за вреди, съответно да съобрази действителния размер на обезщетението, съответстващо на доказаните вреди,като след приспадане на приетото съпричиняване , може ли да постанови окончателен резултат, който не надхвърля петитума на иска? /реш.№166/13.01.12г. по т.д.№43/11г. на първо т.о. и определение №340/11.04.13г. по т.д.№1004/12г. на първо т.о./; 14. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реалнода ги съпостави с всички конкретни доказателства за характера на връзката в семейството, изградените отношения и начина,по който близките приемат загубата и да ги съобрази в тяхната съвкупност,като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти,които формират съдържанието на понятието „справедливост, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика по ППВС №4/68г. /реш.№151/12.11.13г. по т.д.№486/12г. на второ т.о., реш.№104/25.07.14г. по т.д.№2998/13г. на първо т.о., реш.№28/09.04.14г. по т.д.№1948/13г. на второ т.о./; 15. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране, както е направено в обжалваното решение? /реш.№124/11.11.10г. по т.д.№708/09г. на второ т.о./; 16. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС №4/68г. длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата,спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите? /реш. №88/09.07.12г. по т.д.№1015/11г. на второ т.о./; 17. При определяне на необичайно ниско обезщетение – в пълно отклонение на обичайно присъждани такива, при напълно аналогични случаи, трябва ли съдът да изложи мотиви с предпоставки, обосноваващи присъждане на по-ниско от обичайните за аналогични случаи обезщетения; трябва ли да изложи приети за доказани факти и обстоятелства, даващи основание за очевидно отклонение от обичайно присъждани за аналогични случаи обезщетения?; 18. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и доколко съдът,при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“? /реш. №215/03.02.17г. по т.д.№2908/15г. на първо г.о./; 19.Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване изискването за справедливост ? /реш.№ 28/09.04.14г. по т.д.№1948/13г. на второ т.о., реш.№23/25.03.14г. по т.д.№1154/13г. на второ т.о., както и решения по т.д.№2908/15г. на първо т.о., по т.д.№2592/14г. на второ т.о., по т.д.№299/11г. на второ т.о., по т.д.№619/11г. на второ т.о., по т.д.№795/08г. на второ т.о., по т.д.№2998/13г. на първо т.о., по т.д.№3040/14г. на второ т.о., по т.д.№1154/13г. на второ т.о., по т.д.№916/11г. на първо т.о., по т.д.№457/14г. на второ т.о./
Едновременно по отношение на въпросите се твърди и наличие на основания за приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Сочи се и хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение,релевирана с доводи за пълно противоречие на мотивите и грешно формирано вътрешно убеждение на съда относно правилното определяне на справедливото по размер обезщетение при неправилно ценени факти и ценене на неверни такива.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Формулираните в изложението въпроси не отговарят на това общо изискване за допустимост на обжалването. Първият въпрос е поставен хипотетично и е неясна връзката му с мотивите на обжалвания съдебен акт,тъй като въззивният съд не е приел,че всяко нарушение на правилата за движение има значение за настъпването на вредата,а изрично е изследвал причинната връзка между поведението на двамата участници по време на инцидента и последвалия вредоносен резултат. Не отговарят обективно на установената по делото фактическа обстановка и правните изводи на съда направените във втори, трети, пети, седми, осми, единадесети, седемнадесети, и деветнадесети от въпросите внушения,представляващи собствени възприятия и умозаключения на касаторите във връзка с поддържаните от тях тези. Противно на съдържащите се твърдения във въпросите, съдът е приел за доказано,че поведението на пострадалата е от значение за настъпването на ПТП – именно внезапното й навлизане на пътното платно /без при това да се е движила по продължение на тротоар, а по пътното платно на пресечната улица, от която е навлязла/ е обусловило и неадекватната реакция на водача на товарния автомобил,с която е осъществил нарушението на правилата за движение, за което е наказан с присъдата. Определените с оглед конкретно доказаните по делото неимуществени вреди справедливи размери на обезщетение от по 110 000 лв. и 100 000 лв. не са „необичайно ниски“ и „очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и установения лимит“ , като се отчита практиката на ВКС напр. по т.д.№2960/15г. на първо т.о , т.д.№2651/17г. на първо т.о. , т.д.№828/16г. на първо т.о., гр.д.№61186/16г. на четвърто г.о., т.д.№454/16г. на първо г.о., т.д.№1024/16г. на второ г.о., т.д.№2854/15г. на второ т.о., т.д.№1042/16г. на първо т.о. и др. Въпроси 4, 6, 9, 10, 12.1, 12.2, 12.3, 14, 15, 16 и 18 касаторите вменяват на въззивния съд процесуални нарушения, допуснати при постановяването на съдебния му акт, каквито обективно не се установяват. За да мотивира крайните си изводи съставът на апелативния съд е отчел степента на вина на всеки от участниците, посочил е правната норма, съответна на установеното от доказателствата тяхно поведение, квалифицираща го като нарушение на правилата за движение по пътищата, отчел е степента на съпричиняването при доказана пряка причинно-следствена връзка от поведението на всеки от тях, съобразил е при определянето на справедливия размер на обезщетението посочените в ППВС №4/68г. критерии, отнасяйки ги към конкретно установените факти, включително лимитите на застраховане, представляващи, съгласно възприетото в практиката на ВКС, ориентир за икономическите условия в страната. Същевременно не би могло да се приеме, че , коментирайки обстоятелствата във връзка с твърдяното от ответника съпричиняване, въззивният състав се е отклонил от наведените в отговора на исковата молба твърдения. Видно от съдържанието на същия, възражението за съпричиняване е основано на твърдения,че „същата с поведението си като пешеходец, движеща се на място, което не е за пешеходци, а за автомобили и при нарушение на правилата за движение на пешеходци от ЗДвП, включително и като внезапно е навлязла на пътното платно и е създала опасност за движението на автомобилите, сама се е поставила в опасност“. Именно по тези твърдения, които са доказани по делото, съдът е разгледал и намерил за основателно възражението за съпричиняване, с което не е излязъл извън предмета на спора, както се опитват да внушат с въпросите си касаторите.Въпросът, цитиран под номер 13, е неясно формулиран, без да може да се установи връзка с целения от касаторите резултат за спора. Освен това , видно от данните по делото, нито първоинстанционният, нито въззивният съд са възприели размер на обезщетението, по-висок от предявения с исковата молба, нито постановеният окончателен резултат надхвърля петитума на иска. Исковете са предявени /с последвалото в съдебно заседание увеличение/ като частични в размери съответно 110 000 лв. и 100 000 лв. /от пълен размер 200 000 лв./; определеното от двете инстанции справедливо обезщетение е в размер на 110 000 лв. и 100 000 лв. съответно, а присъдените суми след приспазане на 50% съпричиняване са 55 000 лв. и 50 000 лв. съответно.
Липсата на формулиран обуславящ правен въпрос е достатъчно основание за отказ да бъде допуснат касационният контрол по чл.280 ал.1 ГПК,без да е обвързан съставът от задължението да извършва преценка за наличие на сочените от касаторите допълнителни предпоставки в хипотезите на т.1 и т.3 от същия член и алинея.
В касационната жалба и в приложеното към нея изложение касаторите поддържат твърдение за очевидна неправилност на решението на въззивния съд,което следва да се квалифицира като сочена предпоставка за допустимост, според нормата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Това допълнително основание за извършване на селекцията също не може да бъде приложено, доколкото то се обосновава единствено с общо оплакване за неправилност в хипотезата на необоснованост на въззивното решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми,обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка е присъща само за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване. Извод за наличие на очевидна неправилност би могъл да бъде обоснован само при положение,че тя е обективно и явно установима непосредствено от прочита на решението – например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В останалите случаи оплакванията за неправилност биха обусловили наличие на основания по чл.281 ГПК за провеждането на касацията, разглеждането на които не е предмет на настоящото производство.
Касаторите не обосновават по този начин твърдяното от тях основание очевидна неправилност на въззивното решение, а излагат аналогични на оплакванията в касационната жалба, но в синтезиран вид, твърдения за несъответствие на фактическите изводи на съда с установените по делото доказателства и факти и противоречие в мотивите. Обективно и предпоставки за извод да е налице хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК настоящият състав не констатира.
Изложеното налага да бъде постановен отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество.
Предвид този изход, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1861/16.07.2018г., постановено по в.гр.д.№6078/17г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. И. К. с ЕГН [ЕГН], Й. Д. К. с ЕГН [ЕГН] и З. Д. К. с ЕГН [ЕГН] и тримата с адрес [населено място] ул…№.. да заплатят на ЗАД„Армеец“АД София, ул.“Стефан Караджа“№2 сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.