9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
[населено място], 20.02.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2084/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. К. против решение № 993/24.04.2018 г. по гр.д.№ 6281/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което потвърдено ,в обжалваната му част , решение № 3628/ 24.05.2017 год. по гр.д.№ 16 460/2015 год. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против „ ДЗИ – Общо застраховане „ АД иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 17.08.2015 г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил, за разликата над присъдените с първоинстанционното решение 32 000 лева / в тази му част влязло в сила , предвид необжалване от ответника / до размера на сумата от 100 000 лева. Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с чл.51 ал.2 ЗЗД , досежно приетото съпричиняване от страна на пострадалата, и с чл.52 ЗЗД, при прилагане критерия за справедливост, за определяне на адекватно на търпимите вреди обезщетение. Намира, че доколкото експертизата допуска при поставен предпазен колан да биха могли да възникнат различни от понесените травми, по характер и тежест не по-леки от процесните, непоставянето на предпазен колан не би следвало да се коментира като съпричиняване.Страната акцентира на показанията на вещите лица в с.з. от 24.02.2017 г., според които, при тази скорост на движение на лекия автомобил предпазният колан не би имал ефективна предпазна функция, напротив – би предпоставил по-тежки увреждания. Дори да би се приел нейн принос,според пострадалата същият е незначителен и не е следвало да се оцени в размер на 20 % , съответно да се съобрази. Незначителността на евентуалния принос на пострадалата се обосновава и диспозитивността на чл.51 ал.2 ЗЗД / „обезщетението може да се намали„, но не е задължително /. Ищцата – касатор счита ,че е немотивирано така определеното обезщетение, значително по-ниско от обичайно присъжданите за този вид неимуществени вреди, като липсва адекватен анализ на съобразимите обстоятелства и доказателствата за тях, досежно : вида и характера на уврежданията,периода на възстановяване, неудобствата и ограниченията по време на същия, последиците върху качеството й на живот за в бъдеще, възрастта й и отражението на инцидента върху психиката й. Позовава се на несъобразяване лимитите на отговорност на застрахователя, съгласно пар.27 от ПЗР на КЗ /отм./, действащи към момента на ПТП. Като цяло обезщетението е счетено за определено в разрив със съдебната практика в аналогични случаи и несъответно на събраните доказателства за вида и съдържанието на търпимите болки и страдания, както и при липса на доказателства за съпричиняване.
Ответната страна – „ ДЗИ – Общо застраховане„АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Касационните доводи са ограничени до наличието на съществени нарушения на съдопроизводствените правила при мотивиране на решението, относно наличието на съпричиняване и определяне на справедливо застрахователно обезщетение, както и до нарушение на материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД , при прилагане на критерия за справедливост, въведен с нормата.
За да приеме справедлив размер на обезщетението, за претърпени от ищцата неимуществени вреди – 40 000 лева, въззивният съд е коментирал установените от медицинската експертиза увреждания на същата, като пътник в лек автомобил, с който на 17.07.2015 г., по вина на водача на друг лек автомобил, е възникнало ПТП : мозъчно сътресение – втора степен, счупване големия туберкул на лява мишнична кост, разкъсно-контузна рана на главата, счупване на алвеоларната кост в областта на 22 и 23 зъб на горната челюст, контузия на дясно коляно. Коментирано е оперативно третиране на разкъсно –контузната рана на главата и консервативно лечение на фрактурата на костта и мозъчното сътресение. Съобразено е оперативното лечение на увреждането на горната челюст, с шиниране на фронталните зъби на горната челюст за период от 30-40 дни, както и търпимите в този период затруднения в дъвченето и говоренето и болки и дискомфорт в устната кухина. Отречена е последицата лицева асиметрия. Целият възстановителен период е установен с продължителност от 2 месеца, като не са обективно установени последствия от увреждането. Коментирана е възможност за болки в ръката при промяна на времето и натоварване, както и възможност за световъртеж, гадене или обърканост, като резултат от мозъчната травма, в случай на психическо натоварване. Свидетелски показания са събрани единствено от съпруга на пострадалата, който е оказвал и непосредствените грижи и съдействие в периода на възстановяването, отчетени от съда , в аспект на създадени неудобства от необходимостта ищцата да разчита на чужда помощ в ежедневното си обслужване. Съобразени са и данните за изпитван от ищцата страх при пътуване с кола, като последица от инцидента. Досежно възприетото съпричиняване от 20 %, при което общият размер на справедливо обезщетение от 40 000 лева е сведен до присъдените 32 000 лева , съдът е приел за безспорно установено неползването на обезопасителен колан от пострадалата. Независимо от възможността, споделена от вещите лица, и при поставен предпазен колан ,при висока скорост на авкомобила да се получат увреждания по гърдите и шията, съдът е приел последното за ирелевантно, доколкото се касае за водещи травми в областта на главата и рамото , безспорно установени като причинени от свободното движение на тялото в купето на автомобила – напред, надясно и нагоре, а впоследствие – назад и наляво, при което е възникнало съприкосновение с твърди части от същото.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ При направено възражение за съпричиняване, поради непоставяне на предпазен колан, презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв в МПС и ако не – чия е доказателствената тежест за установяване на този факт ? ; 2 / Има ли всяко нарушение на правилата за движение релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП ? ;3/ Какви са предпоставките за съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при доказан факт, че използването на колан би причинило същите вреди , не по-леки по характер и тежест , като може да се стигне и до летален изход ? ; 4/ Ако не е доказано категорично и безспорно, че предпазният колан би предотвратил последиците от ПТП , а са налице само отговори и хипотези за значението му, както и доказателства, че коланът може да причини и по-големи вреди , може ли да се приеме съпричиняване , поради неизползване на такъв ? ;5/За да се приеме съпричиняване, поради неизползване на предпазен колан , достатъчно ли е да се докаже факта на непоставянето му или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползването му и настъпилите вреди, при условията на пълно доказване, въз основа на обоснован анализ на доказателствата ? Какви са предпоставките , при които е налице съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД и има ли всяко нарушение на установени правила релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка и причинна връзка с настъпилите последици ? Нарушен ли е материалният закон , като се приема съпричиняване , без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с виновното поведение на делинквента, до същия вредоносен резултат ?; 6/ Как следва да се прилага принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от телесно увреждане, в резултат на деликт ? ;7/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност , като оцени размера им за значението на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти,които формират съдържанието на понятието „справедливост„ , за да се изпълнят изискванията на ППВС № 4/ 1968 г. ? Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата за здравето и психиката й , както и да отчете неочаквания, несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания ? ; 8/ Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпимите морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение ? ; 9/Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост ? Кои са критериите за справедливо обезщетение ? ;10/ Длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи , конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение на точната преценка за значението на всяко обстоятелство , а не само да изброи уврежданията ?;11/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с лимитите при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на каквито и да било съображения относно лимитите, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост; нарушен ли е принципа на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива в аналогични случаи, но при лимит 5-10 пъти по–нисък от процесния; достатъчно ли е само формалното сочене отчитане на лимита, без реално да се обсъди размера и значението му , като единствено се посочва определяне на обезщетението към момента на настъпване на събитието ? Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към момента на събитието и как той се отразява на определения размер на обезщетението, съпоставяйки с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „ съобразяване с лимита „ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв,без дори да е посочен действащия лимит ?; 12/ Длъжен ли е съдът , при определяне на справедливо обезщетение, да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер в така определените от законодателя лимити ? ;13/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар.27 от ПЗР на КЗ / отм./ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност„ ? ; 14/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? ;15/ Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на увреждането, установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушение на изискването за справедливост ?
Въпросите са обосновавани в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 , т.2 и т.3 ГПК. Обосновава се и „ очевидна неправилност „ , като основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал. 2 пр. трето ГПК, с изложение,относимо към пороци, квалифицирани като „ необоснованост„ на решението, доколкото направените в същото фактически констатации били логически несъответни на формираните изводи , относно размера на справедливо обезщетение, не били съобразени, установени от доказателствата релевантни обстоятелства за определяне на същото и за отричане наличието на съпричиняване .
Въпросите на касатора, ненужно преформулирани неколкократно, но смислово идентични, се концентрират до приложимите критерии, за приемане наличието на съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД, както и до прилагане критерия за справедливост , въведен с нормата на чл.52 ЗЗД.
Досежно въпросите, касаещи приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, настоящият състав съобрази следното: Установява се от приетата комплексна медико–автотехническа експертиза , съответно не се оспорват с изричен касационен довод досежно изводите на съда, обстоятелствата, че пострадалата ищца е пътувала без предпазен колан, както и че задната дясна седалка, на която е пътувала, е била снабдена с такъв. Самата ищца не е въвела възражение за неизправност на същия, като причина да не го ползва. Същата не оспорва и факта, че травмите върху рамото и главата са в причинна връзка със свободното й движение из купето, при ПТП, и биха били предотвратени в случай на поставен предпазен колан, каквото е заключението на експертизата. Тезата й в касационната жалба се ограничава до това, че според обясненията на вещите лица, при скоростта на движение на автомобила, в който е пътувала ищцата / различен от застрахования, договорът за застраховането на който е обосновал отговорността на ответника – застраховател /, при поставен предпазен колан същата би могла да претърпи по-тежки увреждания, вкл. с летален изход. Тези възможни последици, обаче, са абстрактно коментирани от вещите лица от комплексната медико–автотехническа експертиза – Ш. и Е. – в хипотеза на челен удар при висока скорост. Формулираните въпроси, в аспект на тази й, единствено съобразима, като относима към фактологията на спора по въпроса за съпричиняването, теза на касаторката, са правно несъстоятелни, защото целят да ирелевират категоричния извод, че к о н к р е т н и т е увреди на ищцата са в причинност с непоставения предпазен колан , предвид х и п о т е т и ч н а т а възможност да би претърпяла по-тежки. Подобна логика би предпоставила абсурдния извод, че именно поставянето на предпазен колан, при движение с по-висока скорост, би се квалифицирало като съдействие на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Формираната съдебна практика е в напълно различен от възприетия от пълномощника на страната смисъл : само когато от конкретните доказателства би се установило, че пострадалият би претърпял с ъ щ и т е травматични увреди, дори поставяйки предпазен колан, т.е. че и без да е в нарушение на конкретно правило на ЗДвП, съпричиняването му е изключено.
Предвид преждеизложеното, въпросите касаещи приложението на чл.51 ал.2 ГПК, не удовлетворяват изискването за правни : в една част – като несъответни на въведени в спора доводи / относно оборудването на автомобила с предпазен колан, при това изправен / , в друга – като некореспондиращи на действително установената от съда фактическа обстановка и изложените мотиви / въпроси втори и пети /, а в трета част – като правно несъстоятелни и нелогични /трети и четвърти /, поради което и неподкрепими от формираната съдебна практика, вкл. цитирана от касатора. Впрочем , въпроси втори и трети / в първата му част / задават, като значима за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, причинност между поведението на пострадалата и настъпването на ПТП, което в случая е напълно неотносимо , с оглед вида на съпричиняването, въведен с възражението на ответника – застраховател.
Въпросите, относими към приложение критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, също не удовлетворяват изискването за правни, тъй като съдържат неизводими от мотивите на съда предпоставки за отговор. Не се установяват пропуснати в анализа на съда релевантни факти , нито пренебрегнати от същия критерии за определяне размера на обезщетението. Неясно е кои несъществени обстоятелства страната намира недопустимо съобразени от съда и кои съществени – пропуснати, а някои посочени от касатора „критерии” , некоментирани в решението, са абсолютно неприложими.Така увреждането никога не би могло да бъде „очаквано„ или „своевременно”, та да се преценява по-голяма неимуществена вреда от неочаквания му и несвоевременен характер. Обстоятелството, че мотивите на въззивното решение, за разлика от изложението по чл.280 ГПК и касационната жалба, се отличават със стегнатост и пестеливост на изразяването, не е равнозначно на процесуален пропуск или нарушение , след като съдът е съобразил всички, вкл. изтъкнатите в самата касационна жалба, критерии за определяне размера на обезщетението: вида и характеристиката на уврежданията, начина на лечението им и периода на възстановяване, болките и страданията, както и неудобствата по време на същото, вкл. предвид необходимостта от разчитането на чужда помощ, единствено установеното остатъчно проявление в психологичен аспект – страх при пътуване, възможността за търпими и в бъдещи страдания при натоварване – физическо и психическо – или промяна на времето. Отчетена е възрастта на пострадалата, впрочем значима единствено в аспект на по-бързото й възстановяване , като млад човек / 42 – годишна /, видно и от периода на възстановяването – до два месеца за всички увреждания, също съобразен. Отчетено е и обстоятелството, че липсват остатъчни последици от уврежданията, като се съобрази и само възможния, не и сигурен характер на преждепосочените проблеми при промяна на времето или натоварване. Независимо от пространното и обременено с повторения изложение, пълномощникът на ищцата не е обосновал несъобразен,макар доказан факт или конкретен аспект на иначе съобразен от съда факт, предпоставящи по-висок размер от определения и по същество изразява субективното си несъгласие със същия, но неподкрепено с обективни данни. Позоваването на формирана практика по конкретни казуси , по същество изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, независимо от конкретните по спора обстоятелства.Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година. Доколкото при определяне на обезщетението съдът се е позовал на лимитите на застрахователна отговорност по пар. 27 ПЗР на КЗ / отм./, въпросите за съобразяване на икономическата конюнктура към момента на настъпване на вредите, формално покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК / изключая 14 въпрос, търсещ абстрактен отговор в чий интерес законодателят е уредил лимитите на застрахователна отговорност , както и всички въпроси в частта им , отнасяща се до непосочване в решението на размерите на действащите лимити на застрахователната отговорност, тъй като възпроизвеждането или не на съдържанието на приложима правна норма не би могло да обуслови порок само по себе си. Несъобразима е цитираната съдебна практика за присъдими обезщетения в „аналогични случаи”, тъй като понятието „аналогичен случай „ е несъвместимо при съизмеряването на субективно търпими вреди, както и винаги е резултат от процеса на доказването, който и при пълна идентичност на твърдените и реално осъществили се факти, би могъл да предпостави различни правни резултати. Като счита, че съдът само формално е посочил съобразяването на лимитите , касаторът не е обосновал представата си за надлежното им съобразяване , спрямо конкретно търпимите от него неимуществени вреди, за да би се квалифицирала евентуална непълнота на мотивирането като съществено процесуално нарушение, от естество да предпостави различен от настоящия правен резултат.
Не се обосновава „очевидна неправилност„ на въззивния акт, по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им,събраните доказателства и тяхното съдържание. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Такова проявление на очевидна неправилност, изводимо от мотивирането на атакувания съдебен акт, настоящият състав не установява. По начало, заявените обстоятелства не са относими към порока „необоснованост„, а към пороците „ нарушение на съдопроизводствените правила” и „противоречие с материалния закон„, но от мотивите не е установимо нарушение, при това съществено, на конкретна процесуална норма, нито пък противоречие с императивна материалноправна норма или правен принцип.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 993/24.04.2018 г. по гр.д.№ 6281/2017 г. на Софийски апелативен съд
ОСЪЖДА А. А. К., на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал. 8 ГПК вр. с чл.25 от Наредба за заплащането на правната помощ, да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане„АД разноски, в размер на 300 / триста / лева – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: