О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 25.01.2019година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 1739/2018 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. Ф. Б. и И. И. Б. против решение № 744 от 28.03.2018г. по т.д. №5796/17г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- „Банка ДСК”ЕАД,гр. София, чрез пълномощника си- юрк.М. Д. е на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Изложени са и подробни доводи за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите чрез пълномощника си – адв. Д. са заявили, че решението противоречи на „задължителна за съдилищата практика” като са изброени съдебни актове, свързани с проблематиката възникваща като правна последица от проведено заповедно производство във връзка с предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Страната е поддържала, че в отклонение от разрешенията дадени с ТР ОСГТК № 4 /13г., въззивният съд е приел допустимост на евентуално съединен с иска по чл.422 ГПК на осъдителен иск между същите страни и на същото основание. След като са изложили тези свои доводи, включително и чрез буквалното възпроизвеждане на части от цитираната тълкувателна практика касаторите са поставили въпросите – „ Редовна ли е искова молба, по която не е заплатена дължимата държавна такса по предявеният осъдителен иск в условията на евентуалност” 2/ „ Ако решението е постановено при нередовна искова молба явява ли се допустимо”, 3/ „Допустимо ли е предявяване на осъдителен иск в условията на евентуалност в производството по чл.422 от ГПК на същото основание между същите страни и за същия размер на претендираните суми, за които е била издадена заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК продължението, на което се явява настоящето производство.”4/ Допустимо ли е да се разглежда осъдителен иск в условията на евентуалност между същите страни, на същото основание и за същата сума при влязло в сила решение по идентичен главен установителен иск по реда на чл.422 от ГПК, с което решение има формирана сила на пресъдено нещо и според, което не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането и това вземане на ищеца е отречено. Следва ли съдът да следи служебно и как това обстоятелство кореспондира с чл.299 от ГПК”. и 5 / „ Допустимо ли е в условията на евентуалност в производство по чл.422 от ГПК да бъде разглеждан евентуален осъдителен иск идентичен с този по главният установителен иск, по който заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК не е обезсилена и този факт представлява ли процесуална пречка за воденето на осъдителен иск в условията на евентуалност. „ Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените първи два въпроса не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Този извод произтича от това, че същите не са свързани с решаващите изводи на съда, обусловили обжалвания резултат, какъвто следва да бъде правният въпрос съобразно разрешенията дадени с т.1, на ТРОСГТК № 1 /09г. Дори и да бъдат свързани с евентуално твърдение на страната да недопустимост на производството пред съдилищата поради нередовност на исковата молба, то и този извод не се обосновава, тъй като невнасянето на дължимата държавна такса не предполага като правна последица обезсилване на постановеното съдебното решение, а същата може да се присъди и с него.
Третият поставен въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържателно се свързва с твърдения на страната, които не са възприети от въззивният съд, т.е. свързани са с нейната защитна теза, а не с решаващите изводи на състава. Същото е относимо и към последните два въпроса. Въззвният съд не е приемал идентичност на основанието между главният и евентуален иск, а е мотивирал тъкмо обратното, поради което и така поставените въпроси не са свързани с неговите изводи, а с твърденията на страната. Но дори и от така формулираните въпроси, въпреки че за настоящата инстанция няма такова задължение, да бъде изведен релевантен въпрос, то страната би обосновала единствено общо основание. Същата не е установила наличие на допълнителен критерий. Този извод се налага поради това, че касаторите противно на задълженията си да обвържат всяко от решенията, които са изброили с конкретен правен въпрос, респективно да обосноват отклоняване на състава от така възприетото с цитираната практика на ВКС се е задоволил просто да изброи решения и определения на ВКС, като общо посочи, че „това били основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във вр. чл.281, т.2 и т. 3 ГПК”. Изброяването на съдебна практика по никакъв начин не обосновава извод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което за да е налице предполага, че страната следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки общото изброяване на решения и определения на ВКС , а също така и поставяне на различни въпроси не може да установи това основание. Доколкото липсва очертаване на противоречие в решаващ извод, свързан с отговор на конкретно поставен въпрос то и общия бланкет / незаконосъобразно осъществен, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от оплакванията развити в касационната жалба/ не може да обоснове наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В касационната жалба, към която е препратил касаторът е развил оплакване, че в своята практика ВКС последователно приемал, че в хипотеза на иск по чл.422, ал.1 ГПК, за вземане, произтичащо от банков кредит правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем следва да бъде упражнено надлежно преди подаване заявлението по чл.417 ГПК. Посочено е още, все във връзка с предявения иск по чл.422 ГПК, че исковата молба не може да бъде зачетена в това производство, като обуслови основателност на този иск, а последващото уведомяване на длъжника представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново основание за издаване на друга заповед за изпълнение. В тази връзка са изброени и идентични с изброените в изложението съдебни актове. В случая, обаче, предмет на касационно обжалване не е решението по иска по чл.422 ГПК, като същото не е било предмет и на разглеждане от въззивната инстанция, тъй като решението на първостепенния съд е влязло в сила по отношение на главният иск, същият е бил отхвърлен, което е и основание за разглеждане на евентуалният иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, който е и предмет на производството и към него цитираните части от съдебните актове, към които общо бланкетира изложението, не влизат в противоречие с мотивите на въззивният съд, за да обосноват и отклоняване от тази практика. Освен това отхвърлянето / с оглед поставеният трети въпрос на касаторите / на иска по чл.422, ал.1 ГПК има за правна последица обезсилване на издадената в първата фаза на заповедното производство заповед за изпълнение.Що се отнася до единственото сочено противоречие в изложението с ТР ОСГТК № 1/13г. / отново необвързано с въпрос/, следва да се отбележи, че същото не се обосновава от касаторите. С цитираната практика, както и те са посочили, не е отречена правната възможност да се заяви на друго основание евентуален осъдителен иск в производство по иска по чл.422,ал.1 ГПК. Изцяло в съответствие с това тълкувателно решение е приетото от въззивният съд, обосновал евентуалното съединяване на разгледания от него иск, поради различие в основанието на предявените обективно съединени искове. Правилността на този извод не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Следователно, при така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 744 от 28.03.2018г. по т.д. №5796/17г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: