6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
[населено място] , 17.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1494/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Доминус“ЕООД против решение №226 от 22.02.2018г. по в.гр.д.№2914/17г. на Пловдивски окръжен съд в частта,с която е потвърдено решение №2802 от 21.07.15г. по гр.д.№10278/14г. по описа на Пловдивски районен съд,с което частично е уважен предявеният от „Тракия Търки“ЕООД срещу касатора иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.232 ал.2, чл.82 и чл.86 ЗЗД и е отхвърлен изцяло предявеният от „Доминус“ЕООД срещу „Тракия Търки“ЕООД насрещен иск с правно основание чл.82 ЗЗД.
В касационната жалба са изложени оплаквания за наличието на основанията за отмяна на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК – необоснованост и неправилност,поради противоречието му с материалния закон и допуснати процесуални нарушения.
Ответникът по касация „Тракия Търки“ЕООД в депозирания писмен отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол,а по същество – за неоснователност на наведените в нея основания за отмяната му.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при изпълнени изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, съдебен акт.
При извършване преценката и произнасянето си по наличието на предпоставките на чл.280 ГПК настоящият състав съобрази следното:
С предявената по реда на чл.422 ГПК искова молба „Тракия Търки“ЕООД е поискал да бъде установено,че „Доминус“ЕООД му дължи сумата 22 064 лв.,представляваща неплатен наем за ползване на земеделска земя с обща квадратура 1103,210 дка по договор от 01.04.2013г. /по 20 лв. на декар/, ведно със законната лихва; сумата 491,29 лв. лихва за забава на плащането за периода 01.10.2013г. – 19.12.2013г.; сумата 2224,38 лв.,представляваща обезщетение за причинени му от неизпълнението имуществени вреди – платени разходи за адвокатски услуги и връчване на нотариална покана,за които суми му е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.12.2013г. по ч.гр.д.№20821/13г. по описа на ПРС. Ответникът в отговора си на исковата молба е възразил срещу нейната основателност с твърдения за наличие на неизпълнение от страна на ищеца на задължението му като наемодател да му осигури през наемния период /01.04.2013г. – 30.09.2013г./ напълно и спокойно ползване на земите, тъй като след сключването на договора било установено,че част от тях /около 500 дка/ били засадени предходно с пшеница.Не е оспорил,а и е поддържал, че е заявил пред ДФ“Земеделие“ всички наети земи за кандидатстване по програма за субсидии за поддържане на земята в добро състояние,както и,че е обработвал, но не е засявал, незасетите земи, включително и засетите площи след ожънването на реколтата. Предявил е насрещен иск,с който претендира обезщетение за вреди в размер на 24 900 лв. част от общо пропуснати ползи в размер на 107 963,99 лв.,които определя като неполучена печалба в размер на разликата между разходите за наем за земята и стойността на употребените материали и заплатен труд за обработката на 1103 дка от една страна и от друга – стойността на непроизведен от тази площ ечемик.
С постановеното от първата инстанция решение обстойно и изчерпателно са обсъдени и анализирани приетите по делото писмени доказателства,заключения на вещи лица и свидетелски показания. Прието е за установено възникването на валидно наемно правоотношение между страните досежно описаните в договора и приложението към него земеделски земи. Издадената от ищеца проформа фактура за сумата на наема,начислен върху общата земеделска площ, въпреки подписването й от ответника, съдът е отказал да кредитира като признание на последния за дължимостта й в цялост, като е приел,че е налице неизпълнение на задължение на наемодателя да предаде реално на разположение на наемателя за целите на договора 250 дка от общата отдадена под наем площ,доколкото тази част от нея съдът е приел за установено да е била засята от трето лице с пшеница.Поради това съответният на нея наем от 5000 лв. е приспаднат като недължим.За останалите 853,210 дка искът е признат за основателен в размер на 17 064 лв. Частично /съразмерно на тази главница/ съдът е уважил и иска за обезщетение за забавата,както и този за претърпени вследствие на това действителни вреди. По насрещния иск съдът е съобразил и цитирал обилна съдебна практика на ВКС /включително ТР №3/12.12.12г. по тълк.д.№3/12г. на ОСГТК на ВКС/,според която на обезщетяване подлежат само предвидимите към пораждане на задължението вреди /в частност – пропуснати ползи/,които са пряка и непосредствена последица от неговото неизпълнение и, които, с оглед специфичните за случая обстоятелства и при проявена грижа на добър стопанин, са могли да бъдат предположени и са необходим и закономерен резултат от конкретното неизпълнение, както и че пропуснатите ползи следва да имат характер на сигурни и реални,а не хипотетични такива.Отнасяйки тази практика към спецификата и установеността на фактите по конкретния казус, районният съд е направил изводи,че ищецът по насрещния иск е имал само намерение да извърши пролетна сеитба на ечемик,което не е осъществил не само по отношение на засетите вече 250 дка,но и по отношение на останалите дка от наетата обща площ.В тази връзка е кредитирал показанията на съпругата на управителя на дружеството-наемател и е отказал да кредитира представените с отговора на исковата молба писмени доказателства, поради предходния им, спрямо датата на сключване на договора за наем, момент на съставяне на част от тях /обуславящ липса на връзка с наемното правоотношение/,както и поради негодност или неотносимост на останалите спрямо защитаваната от страната теза. Отчел е във връзка с липсата на доказателства за наличие на неизпълнение на договорното задължение на „Тракия Търки“ЕООД по отношение на 853,210 дка и признанието на самия ищец по насрещните искове,че незасяването на тези площи е било продиктувано от преценката му за липса на икономическа целесъобразност,а доколкото у него въобще е липсвало намерение за реализиране на печалба от производството и продажбата на ечемик,е заключено,че твърдените от страната вреди дори нямат характер на хипотетични такива. За останалите 250 дка /във връзка с които е констатирано виновно неизпълнение от страна на ответника по насрещния иск/, при разпределена за ищеца „Доминус“ЕООД доказателствена тежест, съдът е констатирал липса на данни за реализирани от ответното дружество печалби от предходни периоди и надлежно осчетоводени разходи за обработка,закупуване и сеитба на ечемик , касаещи именно процесните площи, които да биха обосновали извод за сигурност в пропускането на конкретни по размер ползи. Съществуващата единствено хипотетична възможност за това,съдът е отчел като недостатъчна да го мотивира да заключи,че имуществото на ищеца действително би се увеличило със сочената от него сума като останала нереализирана печалба.
За да потвърди така постановеното решение на Пловдивски районен съд въззивната инстанция е препратила към изложените в него подробни мотиви с оглед предоставената й с разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност. По оплакванията във въззивната жалба на „Доминус“ЕООД, доколкото същите преповтарят доводите и възраженията на страната в първоинстанционното производство, съдът не е намерил основания за формиране на други изводи,различни от вече изложените от районния съд. По отношение на главния иск за неплатен наем съдът е отчел обстоятелството,че , съгласно текста на договора, страните са се съгласили,че земята се отдава във вида,в който се намира към датата на сключването му,а по данни от съпругата на управителя на ответника,разпитана като свидетел,той е извършил оглед още в края на март 2013г.,поради което е бил наясно с това,че част от земята е била засята с пшеница и е приел да я наеме в този й вид. При това възраженията в защитната му теза,основани на твърденията му за незнание на този факт и, че в противен случай не би сключил договора, са приети за неспособни да доведат до извод за освобождаването му от отговорност за плащане на дължимия наем. Отчетена е допълнително като предпоставка за невъзможност да бъде прието нещо различно непоследователността в поддържаното от страната процесуално поведение с признанието му /кореспондиращо и на установеното по делото/,че субсидиите, за които е кандидатствало дружеството пред ДФ“Земеделие“, включително с наетите от него земи, са били за поддържане на почвата обработена – в добро състояние, а не за отглеждане на посеви,което нито е основание за неплащане на уговорения наем,нито би могло да обоснове извод за вреди от неизпълнение на договорно задължение на наемодателя. Последните са приети за недоказани от събраните по делото доказателства,съгласно разрешенията в съдебната практика, като предвидими,преки, реални и сигурни.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа развитите в касационната си жалба оплаквания, сочейки, че решението на въззивния съд противоречи на съдебната практика /с цитиране на съдебни решения на ВКС/,тъй като „съдът не е изпълнил процесуалното си задължение да обсъди всички противоречиви фактически твърдения и доказателства и да мотивира защо приема едни и отхвърля други“. Конкретен процесуално-правен въпрос касаторът не е формулирал. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до обжалване пред касационната инстанция е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на възприетата от него фактическа обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Липсата на формулиран правен въпрос е достатъчно основание касационната инстанция да откаже достъпа до касационен контрол на въззивното решение, тъй като, с оглед прилагане принципите на състезателност и на равнопоставеност между страните в процеса, няма нито правото, нито задължението да извежда такъв от текста на изложението. В т.см. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и при липсата на обща предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, съставът не намира за налагащо се обсъждането дали решението се отклонява от сочената от касатора съдебна практика,щом липсва въпрос,по който да би могъл да се произнесе като отговори налице ли е такова противоречие.
В края на изложението касаторът е цитирал нормата на чл.280 ал.2 ГПК /съдържаща три хипотези/, твърдейки,че „решението е очевидно несправедливо“. При осъществяването на функциите по правораздаването,възложени на съда по силата на закона, постигането на справедливост е крайната цел,преследвана от законодателя,но по пътя към това на съда е възложено единствено да съблюдава и прилага точно закона,но не и да преценява дали крайния резултат при разрешаването на спора е справедлив. Поради това и в разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК не е предвидена като основание за извършване на селекцията от касационната инстанция предпоставка „очевидна несправедливост“. С въвеждането на нормата с изменението на ГПК – ДВ бр.86/17г.,в последното й предложение, законодателят формулира като такава „очевидната неправилност на решението“,без да очертае нормативно рамките на преценката за наличието на тази предпоставка в отличаването й от общото основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК.Ако се приеме,че касаторът е имал предвид именно това основание за извършването на селекцията, приложението му нито е обосновано от него, нито се констатира да е налице. По тълкуване на състава на волята на законодателя при въвеждането на посочената предпоставка, за да се счете обусловено допускането на селекцията поради очевидна неправилност, решението следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му още от първия му прочит, без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази неправилност следва да е обективно и явно установима – например в случая, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, оплакването на касатора не може да бъде отчетено и споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Соченото в подкрепа на тезата на касатора за приложимост на чл.280 ал.2 ГПК нарушение на „конституционния и моралния принцип за справедливост в процеса“ се обосновава с това,че „на неизправната страна – наемодател е присъден наем,който не му се следва“,а „изправният наемател,който противоправно е бил лишен от напълно и спокойно ползване на земите,бива лишен от обезщетение за вредите от това неизпълнение“. Тази обосновка е основана на съждения, произтичащи от личното възприятие на страната за фактите, а не е свързана с обективни и явно установими констатации за нарушение на основополагащ принцип на правото /още повече,че „принцип за справедливост в процеса“ във вложения от касатора смисъл не е формулиран като основополагащ нито в Конституцията на Република България,нито в ГПК/ .
Изложеното налага да бъде постановен отказ да бъде допуснато до касационен контрол решението на Пловдивски окръжен съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №226 от 22.02.2018г. по в.гр.д.№2914/17г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната му от „Доминус“ЕООД част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.