О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
[населено място], 26.10.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№1874/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК.
С определение от 23.05.2018г. по ч.гр.д.№150/18г. Окръжен съд Монтана е отменил определение от 21.03.2018г. по т.д.№4123/2017г. по описа на Районен съд Монтана и,след като е прекратил производството по това дело го е изпратил по подсъдност на Районен съд Варна.
Срещу това определение на МОС е подадена частна касационна жалба от ищеца Кооперация „Р.“ [населено място],в която се твърди неправилност на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателят поддържа доводи за липса на предпоставките за прилагане на подсъдността,предвидена в разпоредбата на чл.105 ГПК и твърдения за приложимост на тази по чл.109 ГПК. Претендира се отмяна на определението на въззивния съд и връщане на делото на Районен съд Монтана за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответниците [фирма] и М. М. А. не са се ангажирали със становище по частната касационна жалба.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна,срещу определение,подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274 ал.3 от ГПК,поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл.278 ал.4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол,при която съставът на Върховен касационен съд , Търговска колегия, Първо отделение съобрази следното:
Районен съд Монтана е бил сезиран с искова молба от Кооперация „Р.“ [населено място] обл.Монтана,с която е поискано да бъде признато за установено по отношение на ответниците [фирма] и М. М. А., че сключеният между тях договор за аренда от 16.11.2010г. е прекратен,считано от 01.10.2017г.,анексът към него от 18.07.2016г.,с който срокът на действие на договора е продължен от 01.10.2017г. до 01.10.2021г. е нищожен и , че след 01.10.2017г. е валиден сключеният между кооперацията и втория ответник договор за аренда от 11.11.2014г. По направено от ответника [фирма] възражение за местна подсъдност сезираният първоинстанционен съд се е произнесъл с определение №343/21.03.2018г.,с което е отказал да уважи същото, обосновавайки се със съображения за приложимост на подсъдността,предвидена в разпоредбата на чл.109 изр.2 ГПК,визираща особена местна подсъдност,намираща приложение по отношение на вещни и облигационни искове с предмет недвижими имоти. Като допълнителен аргумент за крайния си извод съдът е посочил,че спорът касае арендни договори,които подлежат на вписване в имотния регистър към Служба по вписванията,което прави искането за изпращане на делото по подсъдност в РС Варна /по местоживеенето на ответника- едноличен търговец/ необосновано.
За да отмени това определение и да приеме,че местно компетентен да се произнесе по спора е Варненски районен съд Окръжен съд Монтана е приел,че в случая не са налице правоотношения,свързани с вещни права,спрямо които е приложима предвидената от законодателя с разпоредбата на чл.109 ГПК особена местна подсъдност – по местонахождението на имота.Посочил е,че с исковете за вещни права /каквито са правото на собственост и ограничените вещни права,които се уреждат с общия Закон за собствеността и със специалните такива – Закон за общинската собственост,Закон за държавната собственост,Закон за концесиите и др./ се претендира установяване и защита на правото на собственост и владение; не са такива исковете за защита на облигационни субективни права,включително и когато обект на правоотношението е недвижим имот. Констатирал е,че в случая е оспорено облигационно право на първия ответник, основано на сключения с него с втория договор за аренда и анекс към него, както и е поискано да бъде признато такова в полза на ищеца,отново основано на такъв последващо сключен от него с втория ответник договор за аренда.Посочил е,че този вид договор е разновидност на договора за наем и той не предоставя на страните вещни права върху обекта на правоотношението,а само право на временно ползване на земеделска земя срещу заплащане на рента. Поради това за меродавна спрямо възникналото процесуално правоотношение въззивният съд е определил подсъдността,предвидена в разпоредбата на чл.105 ГПК,приемайки,че искът следва да бъде разгледан от съда по седалището на ответника.
В изложението към частната касационна жалба като значим за изхода на спора, според частния касатор, е определен въпросът „По установителни искове,когато между страните няма сключен аренден договор,а се поставя въпросът за конкуренция на права и валидността между отделни договори за аренда,сключени между различни страни за една и съща земеделска земя,как следва да бъде определена местната подсъдност – при условията на чл.109 ГПК или при тези на 105 ГПК?“. С твърдение,че по подобен въпрос Върховният касационен съд не се е произнасял,се обосновава приложимост на допълнителната предпоставка за селекцията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Съставът на ВКС, ТК, първо отделение намира за необосновани нито общата предпоставка за допускане на касационния контрол на въззивния акт,предвидена с нормата на чл.280 ал.1 ГПК и съобразно задължителните указания в т.1 от ТР №1/2010г. по тълск.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, нито сочената в допълнение такава по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Формулираният от частния касатор въпрос не е намерил отговор в мотивите на окръжния съд,който е изходил в крайното си заключение от характера на договора за аренда като вид облигационен договор,посочвайки,че искът, касаещ неговото съществуване,респ. валидност, не представлява такъв за защита на вещни права. Липсата на обоснован общ критерий е достатъчно основание за недопускане на атакувания съдебен акт до касационно обжалване,съгласно т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това за приложението на допълнителния такъв,сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, частният касатор не е изложил никакви съображения в съответствие с постановките на т.4 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Лаконичното твърдение за липса на съдебна практика не обосновава необходимост от тълкуване на конкретна правна норма,което да е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането на въпроса би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/,нито произнасянето на касационната инстанция се твърди са е необходимо за развитие на правото /с цел отстраняване непълнота,неяснота или противоречие в закона/.
Поради това следва да се приеме,че не са налице основания за допускане на атакуваното определение до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 23.05.2018г. по ч.гр.д.№150/18г. по описа на Окръжен съд Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.