ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 524
[населено място], 25.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 1813/2017 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 212 от 19.04.2017 г. по ч.в.т.д. № 116/2017 г. на Апелативен съд – В..
Ответникът по жалбата – [фирма],гр. София е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивира и разбиране за неоснователност на доводите на частният касатор по съществото на процесуалния спор.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд – В., е отменил определение № 4188 от 29.12.2016 г. по т.д. № 1374/2014 г. и вместо него е постановил друго, с което е изменил, на основание чл. 248,ал.1 ГПК, решение № 874 от 25.11.2016 г., в частта му за разноските, като е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 9 236.71 лв., представляваща направени по делото разноски – държавна такса и адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че отговорността за разноски по чл. 78 ГПК е ограничена обективна отговорност, изградена изцяло върху идеята на законодателя за отговорност за неоснователни действия.В хипотезата, при която ответникът плати в хода на производството претендираните от него с исковата молба суми, за ищеца остава възможността да оттегли или да се откаже от предявения иск и производството по делото да бъде прекратено или да получи от съда решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. При едно и също поведение на ответника, независимо от направения от ищеца избор на възможно процесуално действие, последиците, свързани с отговорността за разноски следва да бъдат идентични. Направен е извод, че след като ответникът е дал повод за завеждане на делото и е платил задълженията си към ищеца, след получаване на препис от исковата молба, то той следва да понесе отговорността за направените от ищеца разноски – държавна такса и адвокатско възнаграждение. Прието е още, че ответната страна носи доказателствена тежест, че не е дала повод за завеждане на делото.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. [фирма], чрез пълномощника си е въвел твърдение за наличие предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.Поставил е въпросът- „ Следва ли ответникът да носи отговорност за разноските на ищеца при отхвърляне на предявената искова претенция, поради извършено погасяване на спорното материално право след завеждане на исковата молба?” Заявено е още, че разрешаването на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд – В. по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържано е в тази връзка, че по повдигнатия правен въпрос в процесуалния закон била налице празнота – липсвала правна норма, която изрично да предвижда отговорност на ответника за сторените от ищеца разноски при отхвърляне на предявената искова претенция.Страната е изложила разбиране, че разрешението на този правен въпрос ще доведе до развитие на правото, тъй като въпроса е разрешен от ВАпС в противоречие с основни правни принципи, като приемайки за приложима цитираната от него съдебна практика, е разширил приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК. Поддържано е още, че повдигнатият процесуалноправен въпрос е разрешен от Апелативен съд – В. в противоречие със задължителната практика на ВКС. В определение № 152 от 28.03.2016 г. по ч.т.д. № 2363/2015 г., І т.о., ТК било прието, че с оглед характера на отговорността по чл. 78 ГПК в хипотеза, когато спорът не се разрешава по същество, а делото е прекратено поради отпадане на правния интерес, свързано с действие на ответниците, това само по себе си не било достатъчно за ангажиране на отговорността им за разноски по иска.
Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставеният от него въпрос,макар и релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, установява единствено наличие на общо основание.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано от касатора изисква той да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като нормата на чл.78,ал.2 ГПК не е непълна или неясна, а доводите на касатора за непълнотата й не се обосновават, тъй като са изведени от оплакването му за неправилност на определението на състава, а не с обективно очертани доводи, доказващи наличие на празнота, която обосновава нужда от тълкуване. Извън това поставеният въпрос, както са мотивирали акта си съдилищата, чрез изброена задължителна практика за тях на ВКС/ определения постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК/, която се споделя от настоящия състав, и която изключва наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то и самият касатор в противоречие с така развитото си разбиране е поддържал и наличие на практика на ВКС по въпроса. В тази връзка същият не обосновава и наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Страната е твърдяла по същият въпрос, противоречие с определение № 152 от 28.03.2016 г. по ч.т.д. № 2363/2015 г., І т.о., ТК. С цитираният съдебен акт ВКС, І т.о. е разгледал различна от разглежданата хипотеза, като е формирал задължителна за съдилищата практика по въпроса- дали при прекратяване на делото, поради липса на правен интерес,отпадане на интереса от водене на иска свързано с извънпроцесуалното поведение на ответниците е достатъчно да се приеме, че те носят отговорността за разноски. Тази тясна хипотеза е ирелевантна към разглеждания случай, при който, след завеждане на иска и размяна на книжа, ответникът станал причина за тези процесуални действия е платил доброволно задължението си – предмет на иска. Или не е налице противоречие в случая, а по отношение на общата характеристика на отговорността за разноски приетото от въззивният съд е изцяло в съответствие с акта на ВКС.
С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на ВАпС
Водим от горното,Върховният касационен съд, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 212 от 19.04.2017 г. по ч.в.т.д. № 116/2017 г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: