4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
[населено място] ,30,11,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на двадесет и първи ноември,през две хиляди и шестнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1812 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], ЕТ„ Х. – И. К.„,В. Д. К. и И. С. К., против определение № 103/23.06.2016 год. по в.т.д.№ 150/2016 год. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено определение № 196/02.03.2016 год. по т.д.№ 13/2016 год. на Плевенски окръжен съд.С потвърденото определение е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателите,за постановяване спиране на незабавното изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на основание чл.417 ГПК срещу жалбоподателите, в качеството на длъжници на [фирма], което спиране е претендирано по реда на чл.432 т.1 вр. с чл.245 ал.1 ГПК. Жалбоподателите оспорват правилността на въззивното определение, с което е прието, че предвид вече упражнената от същите процесуална възможност за спиране на разпореденото срещу им незабавно изпълнение, по реда на чл.420 ал.1 ГПК, респ. за избягването му , с обжалване разпореждането за незабавно изпълнение,са изчерпани предвидените от закона процесуални възможности за спиране на изпълнението и с оглед така предвидения от законодателя специален ред, общият такъв по чл.245 ал.1 ГПК е недопустим.Считат,че доколкото с отговора на исковата молба,в качеството им на ответници в образуваното по реда на чл.422 ГПК исково производство,за установяване вземането на ищеца – предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение, са противопоставили възражение за неравноправност на клаузи от сключения с ищеца договор за кредит,по смисъла на чл.143 вр. с чл.146 З., както и предвид имплементирането като част от националното законодателство на разпоредбите на Директива 93/13 / Е. / съгласно пар.13а от ДР на З. /, респ. постановеното по повод преюдициално запитване до Съда на ЕС Решение от 14.03.2013 год. по дело № С – 415/2011 год.,следва да им се счита предоставена / по силата на преждепосочения акт на ЕС, тълкуващ разпоредби на Директивата / възможността във всеки един момент на висящото исково производство за установяване на задължение, когато същото е обезпечено с ипотека върху недвижим имот, да поискат спиране на принудителното изпълнение.
Ответната страна – [фирма] – оспорва допустимостта на частната жалба,като намира,че атакуваното определение не попада в хипотезите на чл.274 ал.3 т.1 или т.2 ГПК, сочейки съдебна практика .В евентуалност оспорват основателността на частната жалба,с доводи за неприложимост на квалификацията „потребител„ за ответниците по спора – настоящи жалбоподатели, съгласно определението за това понятие в пар.13 т.1 от ДР на З.. Поддържат като правилни и в съответствие с формирана съдебна практика, вкл. на касационна инстанция, мотивите на въззивния съд.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни по спора и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.Не могат да бъдат споделени възраженията за недопустимост на ответната страна. Приложените съдебни актове,в подкрепа на тезата й,са постановени в напълно различни от настоящата хипотези – на произнасяне по същество на първоинстанционния съд, по искане за спиране на изпълнението. Настоящата частна жалба е в хипотезата на чл.274 ал.3 т.1 ГПК – срещу въззивно определение,оставящо без уважение преграждащо за произнасянето по искане за спиране,предвид оставянето му без разглеждане, определение на първоинстанционния съд.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Жалбоподателите са ответници по пасивно субективно съединени искове на [фирма], по реда на чл.422 ГПК, за установяване на дължимо от същите , в условията на солидарност , вкл. с трети за спора правен субект / неконституиран като ответник длъжник по договора за кредит и за кредитиране на чиято именно търговска дейност е сключен договора /, вземане на ищеца на основание договор за банков кредит и анекси към същия. Няма спор и е установено по делото, че ответниците са упражнили процесуалното си право да претендират спиране на изпълнението, по реда на чл.420 ГПК,вкл. с довод за неравноправност на договорни клаузи по смисъла на чл.143 вр. с чл.146 З. /, както и процесуалното си право да обжалват разпореждането за незабавно изпълнение, на основание чл.419 ГПК.В отговора на исковата молба ответниците отново са противопоставили възражение за неравноправност на клаузи от договора за кредит, по смисъла на чл.143 вр. с чл.146 З.. Самостоятелната допустимост на искане за спиране в хода на висящото исково производство по чл.422 ГПК,независимо от вече упражнените процесуални права по чл.419 и чл.420 ГПК,отречена от въззивния съд, жалбоподателите са обосновали с преждепосоченото решение на Съда на ЕС по дело С – 415 / 2011 год., постановено по преюдициално запитване по тълкуването на т.1 б.”д” и „р” от Приложението към чл.3 пар.3 на Директива 93/13 /Е., диспозитива на което е в следния смисъл: не следва да се допуска правна уредба на държава – членка,като разглежданата в главното производство,която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство,който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на посоченото изпълнително производство,когато постановяването на тези мерки е необходимо,за да гарантира пълната ефикасност на крайното му решение.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК жалбоподателите са формулирали следния въпрос,обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,с липсата на съдебна практика по приложението на Директивата в хипотези като настоящата: При оспорване ,като неравноправни,на клаузи в потребителски договор, в обезпечение на задължения по който е учредена ипотека върху недвижим имот, следва ли да се пристъпва към принудително изпълнение и не противоречат ли тези действия на Директива 93/13/Е. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, приета и станала част от българското законодателство,съгласно пар.13а от ДР на Закона за защита на потребителите ?
Така формулиран въпросът не покрива изискването за правен – включен в предмета на спора и отговор на който да предпоставя решаващите мотиви на въззивното определение. Въпросът е относим към материалната законосъобразност на самото принудително изпълнение, преценима според разпоредби на Директива 93/13/Е.,а не и до процесуалната допустимост,на основание тълкуването на същата,на искане за спиране на изпълнението на заповед за незабавно изпълнение, извън изрично предвидената хипотеза на чл.420 ГПК и във всеки един момент от развитието на исковото производство по чл.422 ГПК. Дори да би бил формулиран въпрос относно тази процесуална допустимост, обаче, той отново не би бил правен,съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 год. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд е счел възражението,основано на приложението на Директивата ирелевантно за предмета на правния спор,т.е. липсва произнасяне по същество на възражението и с оглед конкретните тълкувани разпоредби на Директивата / т.1 б.”д” „ р” от Приложението към същата /, което от своя страна би предпоставяло и произнасяне относно наличие на качеството „потребители „ ,по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на З., на ответниците.Формулираният въпрос е зададен с предпоставката наличие на „потребителски договор„ , а извод за такъв характер на договора за кредит, сумата по който кредитира търговска дейност на дружество – съдлъжник и при неяснота на вътрешните отношения между същия и настоящите страни – съдлъжници , въззивният съд не е формирал , респ. качество на жалбоподателите като „ потребители „ по смисъла на пар.13 т.1 ДР на З..
Дори да би бил формулиран въпрос, отговарящ на смисъла на изложението като цяло,а непроизнасянето на съда да би се възприето като мълчаливо отричане приложимостта на Директивата,не се явява удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,съгласно задължителните указания в т.4 на ТР №1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Не е обосновано от жалбоподателя съществуването на противоречива съдебна практика, вкл. с оглед приложимо тълкуване на разпоредби от Директива 93/13/Е., в отношение към искане за спиране на образувано въз основа на заповед за незабавно изпълнение принудително изпълнение, предявено от ответника в хода на исковото производство по реда на чл.422 ГПК, нито е обоснована необходимост от преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 103/23.06.2016 год. по в.т.д.№ 150/2016 год. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: