О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 554
гр.София, 09.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1472/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] против решение №314/09.02.2017г. по в.гр.д.№4192/16г. на Софийски апелативен съд.Със същото, след частична отмяна на решение №321/13.01.2016г. по гр.д.№5496/14г. на Софийски градски съд, застрахователят е осъден на основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ да заплати в полза на Б. С. П. още 20 000 лв. и на същия като наследник на Ц. К. П. – още 26 000 лв., представляващи обезщетение за причинени им от смъртта на сина им,настъпила в ПТП, неимуществени вреди,ведно със законната лихва,а в частта,с която исковете са уважени до размер на сумите съответно 36 000 лв. и 30 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено.
В касационната жалба сe навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК – поради неправилно приложение на материалния закон /разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД/ и допуснато нарушение на съдопроизводствените правила.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което е допустима.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
Предявените пред първата инстанция в субективно съединяване искове по чл.226 ал.1 КЗ/отм./ се основават на твърдения за настъпило на 07.03.2010г. ПТП,причинило смъртта на Б. Б. П. – син на ищците Б. П. и Ц. П.,в резултат на което същите са претърпели неимуществени вреди – болки и страдания,за които ответникът доброволно им заплатил по 30 000 лв.Исковете са предявени в размери по 70 000 лв. за всеки от ищците.В производството пред СГС ответникът е противопоставил срещу основателността на исковете възражения,че ищците са напълно обезщетени с изплатеното от него извънсъдебно обезщетение; че смъртта на наследодателя на ищците не е настъпила изцяло по вина на водача на МПС,а в условията на независимо сизвършителство от неизвестен извършител,което е установено с присъдата срещу деликвента; че е налице съпричиняване от страна на загиналия, който се е возил в автомобила без предпазен колан и знаейки,че водачът е употребил алкохол.С първоинстанционното решение съдът е определил като справедливо обезщетение за родителите на загиналия П. в размер на 110 000 за бащата и 100 000 лв. за майката /междувременно починала в хода на делото/; от него е приспаднал направеното от застрахователя извънсъдебно плащане и като е приел наличие на 40 % съпричиняване от страна на пострадалия,обосновано с това,че същият е поел съзнателно риска да пътува в МПС, управлявано от водач с неадекватни реакции,употребил голямо количество алкохол, е намерил за основателен и доказан иска на Б. П. до размер на 36 000 лв.,а този на Ц. П. – в размер на 30 000 лв.
За да промени този резултат с въззивното решение,постановено по жалби на двете страни, Софийски апелативен съд е определил като спорни въпросите относно приложението на чл.52 ЗЗД – определяне на справедливо обезщетение и чл.51 ал.2 ЗЗД – налице ли е съпричиняване при двете въведени от ответника-застраховател хипотези. Приел е, с оглед цитирана от него съдебна практика на ВКС,касаеща присъдено обезщетение за неимуществени вреди при смърт от ПТП,реализирано през 2009г., като справедливо в настоящия случай обезщетение в размер на 100 000 лв. за двамата ищци,от които е приспаднал доброволно платеното от застрахователя такова в размер на 30 000 лв. По възраженията за наличие на съпричиняване съдът е изложил съображения за неоснователност на това,свързано с установената по делото липса на поставен предпазен колан от пострадалия,който се е возил на мястото зад водача,при констатация за наличие на такъв,с който е било оборудвано МПС.Посочил е,че съпричиняването следва да се преценява като обективен факт,който да е допринесъл за вредоносния резултат,а не само като неизпълнение на едно правно задължение.Тъй като в случая твърдението,че именно непоставянето на обезопасителния колан е в причинна връзка с настъпилия летален изход,не е било подкрепено от заключението на експертизата, към която застрахователят /чиято е доказателствената тежест/ не е поставил съответен въпрос,съдът е приел,че не са налице основания за споделянето му. Втората хипотеза,въззивният съд е приел за доказана,при съобразяване на постановките на ТР №1/23.12.15г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС и,основавайки се на установените по делото от свидетелските показания факти,че починалият и водачът на автомобила са били в обща компания в питейно заведение,където са употребявали алкохол; водачът Й. бил с неадекватно поведение,поради изключително високо съдържание на алкохол в кръвта – 5,2 промила /доказано допълнително с писмени доказателства и експертиза/.Съдът е приел,че при тези обстоятелства съпричиняването се изразява в поемането на предвидим и реално очакван риск или в неговото неоправдано игнориране,което поведение представлява обективен принос и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат,настъпил като последица от реализираното ПТП. Определеният от първата инстанция процент на съпричиняване в размер на 40 % съдът е намерил за твърде висок,поради което го е намалил на 20%.Обосновал се е с факта,че самият пострадал е бил със силно притъпено чувство за самосъхранение,поради състоянието , в което се е намирал /също след употреба на алкохол,но в по-ниска концентрация, марихуана и амфетамини/,което му е попречило да направи реална преценка за рисковете,които поема,качвайки се в автомобила,управляван от водача Й.. По тези съображения като краен резултат въззивният съд е намерил,че дължимото на ищците обезщетение следва да бъде завишено с присъдените от него суми.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,сочейки като допуснато от въззивния съд процесуално нарушение непроизнасянето му по възражението на застрахователя,че вредоносният резултат е настъпил не само вследствие поведението на застрахования водач,а в условията на независимо съизвършителство от неизвестен извършител,установено с наказателната присъда,касаторът поставя като такъв, от значение за спора, въпроса Дали в случаите,в които е налице изрично произнасяне на наказателния съд относно поведението на лице,чиято наказателна отговорност не е предмет на производството пред него,но е относимо към определяне квалификацията на деянието и е от значение за обема,в който е ангажирана отговорността на дееца и е прието съизвършителство,гражданският съд е задължен да възприеме установените факти за това поведение,с оглед приложение на чл.45 ЗЗД? Така формулираният въпрос, би бил релевантен в случай,че съдът се е произнесъл по него в решаващите си изводи, съобразявайки или не произнасянето на наказателния съд при прилагането на разпоредбата на чл.300 ГПК.В случая въззивният съд изобщо не е изложил мотиви по въведеното в предмета на спора от страна на ответното дружество възражение за наличие на признато от наказателния съд независимо съизвършителство,което представлява по същество процесуално нарушение,допуснато от него. Във връзка с последното обаче касаторът не е формулирал процесуално-правен въпрос,с което не е обосновал наличие на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Липсва и релевиран допълнителен такъв,който да е основан на някоя от хипотезите на т.1,2 или 3 на чл.280 ал.1 ГПК. От друга страна нито една от тези хипотези не би била налице,доколкото по въпроса за обема на отговорността на деликвента /респ. неговия застраховател/ спрямо увредения при условията на съпричиняване ВКС поддържа постоянна и непротиворечива практика със задължителен характер,приемаща,че при съпричиняване по чл. 53 ЗЗД на увреждането от няколко лица, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него деликвент – реш.№121/18.09.14г. по т.д.№2859/13г. на първо т.о.,както и други постановени по приложението на чл.53 ЗЗД решения по чл.290 ГПК – р.535/25.07.12г. по гр.д.№1465/10г.,р. 123/19.06.12г. по гр.д.№171/11г. – и двете на четвърто г.о.
Следващите поставени в изложението въпроси са : Следва ли съдът в случаите на заявено като правоизключващо възражение за вече упражнено право и за недължимост по претенцията, поради удовлетворяването й извънсъдебно,при разглеждане на съдебни претенции за обезвреда на неимуществени вреди в случаите на деликт и,с оглед преценката за наличието им,да изследва и да формира мотиви относно това какви обстоятелства са взети предвид при определянето извънсъдебно на застрахователно обезщетение,с оглед формиране на мотиви относно дължимостта на друго,освен вече платеното? и Следва ли при разглеждане на гражданско-правните последици от деянието съдът да формира мотиви по отношение приноса на пострадало от деликт лице само с оглед пределите на правния спор пред съответната инстанция или следва да обсъди всички аспекти от това поведение,като формира мотиви за това в съответствие на всичко установено по делото и без оглед на насрещните доводи на страните? Въпросите,освен,че не са били разрешени в атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение,което ги лишава от характера на правни такива по смисъла на т1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,не се свързват и с доводи за приложението на нито един от допълнителните критерии за допустимост на касационното обжалване.Посочена е формално разпоредбата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, без да са цитирани съдебни актове,представляващи задължителна съдебна практика,в противоречие с която евентуално да са изложени от въззивния съд решаващи изводи по спора.
В изложението е направено оплакване,че въззивният съд с определението си по чл.266 ГПК е оставил без уважение искането на касатора за допускане на медицинска експертиза /при аналогичен отказ на първоинстанционния съд да събере такова доказателство и при твърдяно основание за допустимост на искането по ал.3 на чл.266 ГПК/,след което е направил извода си за липса на съпричиняване от страна на пострадалия,поради непоставен предпазен колан,по мотиви за недоказаност на това твърдение, тъй като не е бил поставен съответен въпрос на експертизата доколко това би било в пряка причинна връзка със смъртта на пострадалия.Във връзка с това касаторът е поставил процесуалния въпрос: Допустимо ли е без да изменя или допълва доклада по делото и без да даде указания или прецизира такива относно доказателствената тежест на страните,въззивният съд да формира мотиви със значение за крайния изход на делото,позовавайки се на липса на въпрос към експертно заключение,негодно да установи обсъжданите юридически факти и при приета вече липса на необходимост от установяването на същите с оглед разпоредбата на чл.300 ГПК? Тъй като обективно се констатира,че в определението си по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е указал на ответника задължението му да докаже пряката причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия противоправен резултат с оглед твърденията му за съпричиняване; същевременно в направеното от касатора в отговора му на исковата молба доказателствено искане за допускане на съдебно-медицинска експертиза не се съдържа въпрос,предполагащ заключение на експерта относно това дали при поставен обезопасителен колан изходът не би бил летален, а само такива,свързани с последващото прегазване на загиналия от неизвестно МПС и с концентрацията на алкохол и упойващи вещества в организма му, въпросът се явява ирелевантен и не би могъл да обуслови допустимост на обжалването при наличие на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Соченият във връзка с него допълнителен такъв по т.3 на същия член,е цитиран формално,при липса на обоснована конкретика по приложението му , съобразно причините и с целите,посочени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното налага да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №314/09.02.2017г. по в.гр.д.№4192/16г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.