8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
[населено място] ,30,06,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на тринадесети юни,през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3500 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л.-в. к. „ В. – Б. „ против решение № 1399 / 17.07.2015 г. по гр.д.№ 1153/2015 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 331/04.02.2015 год. по гр.д.№ 7249 / 2014 год. на Районен съд – Пловдив , за осъждане на касатора да предаде на [фирма] намиращи се в държане на ответника,на основание договор за влог, 210 бр. американски дъбови бъчви,с вместимост от по 200 литра всяка и графиран надпис JCV.Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон досежно извода за доказано сключен между страните неформален договор за влог , въз основа на едностранно съставен документ , при липса на материализирани насрещни волеизявления с такъв предмет,както и досежно извода за доказано предаване на вещите в държане на ответника, с оглед реалния характер на договора за влог. Оспорва правилността и на извода на въззивния съд за действителност на договора за влог, въпреки липсата на решение на ОС или на УС на Кооперацията за сключването му / в противоречие с чл.15 ал.4 и чл.26 ал.4 от ЗК,в съответната му редакция / и въпреки факта, че представляващият я председател е действал против интересите й и в свой личен интерес, бидейки представляващ и на дружеството – влогодател, към момента на издаване спорната разписка от 19.11.2002 год.. Оспорва се като неправилен и извода за достатъчна индивидуализираност на претендираните за връшане родово определени и заместими движими вещи.Сочи се и съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл.235 ал.2 вр. с чл.12 ГПК – несъобразяване на всички релевантни за спора доказателства,както и неуказано разпределение на доказателствената тежест относно опровергаване съдържанието и датата на разписката от 19.11.2002 година.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване , в подробен отговор. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е предявил иск с правно основание чл.252 ЗЗД, за предаване от ответника държането на 210 американски дъбови бъчви, индивидуализирани чрез вместимост и надпис, като оставени му на отговорно пазене,в подкрепа на което представя разписка от 19.11.2002 год.. Същата изхожда от представляващо Кооперацията – ответник към същия момент лице – М. П.,което съвместява и качество съуправител и представляващ дружеството на влогодателя към същия момент.Разписката материализира изявление на автора й за получени от другия управител на ищцовото дружество / и двете страни с различни предходни наименования, при липса на спор относно идентичността на посочените с тези имена в доказателствата правни субекти и страните по спора / , „ за съхранение и отговорно пазене „ на вещи с индивидуализация на тези по претенцията на ищеца и изрично задължаване за предоставянето им при поискване.Споразумителен протокол от 19.11.2002 год. съдържа изявленията на трети за спора лица – [фирма] и [фирма] и изявление на ищеца, относно осъществени продажбени отношения с обект бъчвите последователно – между преждепосочените дружества и последващо – между [фирма] ,в качеството на продавач и ищеца, в качеството на купувач, вкл. е посочено обстоятелството, че още към момента на първата продажба вещите се намират на територията на ВК„Нов живот„, / предходно наименование на настоящия ответник /.За сделката с купувач ищеца е представен договор за покупко-продажба от 21.06.2002 год., и фактура от 16.11.2002 год., както и приемо-предавателен протокол от 21.06.2002 год. , сочещ че и към тази дата бъчвите са на територията на винарска изба към ВК „ Нов живот „ – [населено място] . Ответникът не е страна по този протокол.
Ответникът е оспорвал иска с възражение за липса на достатъчна индивидуализация на претендираните за връщане вещи, за недоказана собственост на ищеца върху същите , изхождайки от правна квалификация на иска като ревандикационен / чл.108 ЗС /, както и оспорвайки че владее или държи същите.Оспорва доказателствената стойност на съставените между ищеца и трети за спора лица документи, като непротивопоставими му, както и разписка от 19.11.2002 год. , досежно достоверността на датата й, както и истинността й ,макар да не е въведено оспорване за автентичността на подписа на издателя й.Позовал се е на обстоятелството, че подписалият разписката председател не е имал правото към същия момент да представлява търговско дружество с конкурентна дейност , съгласно чл.28в ал.1 т.2 ЗК, а и за действителността на сделката е необходимо решение на УС на Кооперацията, съгласно чл.21 ЗК, в противен случай същата е нищожна, поради липса на съгласие.Ответникът е противопоставил и възражение за придобиване собствеността върху бъчвите по давност, позовавайки се на спокойно и безпрепятствено владение от 1999 год. , когато са й предоставени от [фирма],макар да не разполага с доказателство за последното .
За да уважи иска по чл.252 ЗЗД ,първоинстанционният съд е счел за установена хронологията на придобиване собствеността върху процесните бъчви, начиная от [фирма] , което е прехвърлило същите на ЕТ „ Х. С. И. „ , а последният – на праводателя на ищеца.Счел е,че представената разписка от 19.11.2002 год. установява приемането на бъчвите от ответната Кооперация, за съхранение и отговорно пазене, в подкрепа на който извод са съобразени и свидетелски показания. От същите, както и от представени ревизионни доклади, съдът е счел доказано държането на вещите от ответника,вкл. че от съдържанието на тези доказателства се опровергава тезата за своенето им от Кооперацията, като собственик / не са заприходени като ДМА на кооперацията /, обосновало и отхвърляне на възражението за изтекла придобивна давност.
Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционното решение, изключая релевантността на тези за установено право на собственост на ищеца, което и с оглед правното основание на претенцията – чл.252 ЗЗД,не подлежи на изследване и доказване. Качеството на Методи П. , като представляващ и двете страни по спора, към момента на издаване разписката, въз основа която съдът е приел за установено правоотношение по неформален договор за влог, съдът е отчел ирелевантно за действителността на сделката и от значение единствено във вътрешните отношения между лицето и кооперацията, в случай на претърпени от това му поведение вреди.Тъй като не се касае за разпоредителна сделка, съдът е счел неоснователно и възражението за недействителност,поради липса на съгласие,предвид липса на предварително решение на УС на Кооперацията / предвид чл. 15 ал.3 т.10 вр. с чл.21 ал.1 т.1,3,4,5,6,и 7 ЗК /.Оспорването на разписката съдът е квалифицирал като „опровергаване съдържанието й „ в качеството на частен диспозитивен документ, доказателствената тежест за което носи оспорващата страна, в случая и издател на документа . Съдът е приел, че издателят на частния документ не може да оспорва датата му,тъй като чл.181 ГПК е приложим по отношение на трети лица,каквото ответникът не е.За достатъчна е приета и индивидуализацията на вещите,впрочем и без значение,тъй като договорът за влог би бил действителен и за родово определени и заместими вещи.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Длъжен ли е въззивният съд ,при възражение за неправилно разпределение на доказателствената тежест ,да даде указания на страната относно възможността да предприеме съответни процесуални действия по посочване на относими доказателства, пропуснати в първата инстанция поради отсъствие,непълнота или неточност на доклада и дадените указания ?; 2/ Налице ли е договор за влог, основаващ се на едностранно изготвен от влогоприемателя документ,без да е налице изразено съгласие на влогодателя за предаване на вещите и при условие,че движимите вещи са предадени от друго лице , на друго основание,преди датата,на която се твърди да е сключен договора за влог ? ;3/ Може ли юридическо лице да се позове на недостоверност на дата на частен документ,съгласно чл.181 ал.1 ГПК,издаден от негов законен представител,подписал документа към момент, към който е бил представляващ и на дружеството, позоваващо се на документа срещу юридическото лице – издател ?Кой следва да се счете издател на документа по смисъла на чл.193 ал.3 изр. второ ГПК в този случай и кой носи тежестта за доказване истинността и достоверността на датата му? ;4/ Може ли председател на УС на кооперация да извърши валидно действие на разпореждане с движимо имущество или валидно да признае права върху движимо имущество в полза на свързано с него лице, без предварително решение на ОС или на УС на кооперацията ? ; 5/ Може ли трето лице,което е законен представител едновременно на две юридически лица,да изрази валидно съгласие от името на едното за сключване на договор, водещ до разпореждане с движимо имущество,в полза на другото, без да има предварително решение на ОС или на УС на кооперацията, съгласно чл.15 ал.6 ЗК и чл.24 ал.4 ЗК? и 6/ Налице ли е валиден договор за влог на движими вещи , ако лицето което твърди да е влогодател,не е предало движимите вещи,а те са предадени от друго лице,по друго правоотношение,без участието на влогодателя ?
По първия формулиран въпрос : Въззивната жалба на касатора съдържа твърдение за правилно разпределена доказателствена тежест,но неправилно съобразена при разрешаването на правния спор / изложение на стр.2 от въззивната жалба /. Неизвършено разпределение на доказателствената тежест не е заявено.Неправилно разпределение на доказателствената тежест е посочено досежно оспорване истинността на представените от ищеца фактура № 16/18.11.2002 год. и разписка от 19.11.2002 год. / стр.5 от въззивната жалба /. Фактурата ищецът е представил в обосноваване придобиване собствеността на вещите, претендирани за връщане от ответника, на основание договор за влог , от трето за спора лице. Като двустранно съставена, същата съставлява диспозитивен частен документ, материализиращ сделката по покупко-продажба между ищеца и третото лице – продавач. В отговора на исковата молба формално е заявено искане за откриване производство по оспорване истинността на документа,каквото би било допустимо по отношение свидетелстващи по характер документи, но досежно диспозитивните се ограничава до оспорване на автентичността им.Съображения за неавтентичност на документа,обаче, в изложението,обосноваващо искането за откриване производство по оспорване истинността на документа,в отговора на исковата молба, не са заявени, нито в този смисъл се поддържат като довод във въззивната жалба. Още повече,че с оглед правното основание на иска, въззивният съд е счел ирелевантно установяването на правото на собственост на ищеца, към което именно е относима фактурата. Аналогични са и съображенията досежно оспорване истинността на разписката, с оглед характера й на частен и диспозитивен / в частта съдържаща волеизявление на задължаване на автора й за тяхното съхранение и предаване/ документ. В частта й на свидетелстващ документ, удостоверяващ предаване на движимите вещи от представляващ ищеца на представляващия ответника автор на разписката,същата изхожда от оспорващата волеизявлението в документа страна,поради което и съгласно чл.193 ал.3 предл.второ ГПК, нейна е доказателствената тежест по оспорване истинността на съдържанието й.Ако би била оспорена автентичност на документа, отново в тежест на оспорващата страна би било установяване на неистинността относно авторството му.Следователно, допуснато от въззивния съд нарушение със съдържание, кореспондиращо на съдържанието на първи въпрос, няма.Недадени,противно на разрешението в т.2 на ТР № 1/2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, указания до страната – въззивник, действително дължими, поради установимо нарушение на чл.193 ГПК от първоинстанционния съд, няма.
Вторият от формулираните въпроси, с въведеното като предпоставка за отговора на същия условие, е подвеждащ и относим към възраженията на ответника, предпоставили формулирането и на шестия от въпросите, поради което изложеното по–насетне, в отговор на този въпрос, е приложимо и към настоящия. Не са установени по делото конкуриращи си към един и същ момент, различни правни основания за държане на едни и същи / процесните / вещи от ответника, но в полза на различни лица,едно от които ищеца.Поради това ,въведеното условие – вещите да са предадени от друго лице, на друго правно основание,преди предаването им от ищеца, съгласно разписката, но при значение за спора само и доколкото това различно правно основание е съществуващо и към момента на възникнало между страните по спора правоотношение – е напълно неотносимо както към установената по делото фактическа обстановка, така и към съдържанието на защитата на ответника, който се позовава единствено на ирелевантния факт на придобито държане върху вещите в предходен на разписката от 19.11.2002 год. момент, но не и на съществуването му в полза на трето за спора лице понастоящем. Въпросът не отграничава значението на фактическото предаване на вещите , спрямо значението на правното действие по приемане на вещи, с вече установено фактическо държане върху същите от приемащото лице,но на ново и различно от предходното правно основание.Несъответна на решаващите мотиви на въззивното решение е и частта от въпроса,визираща като единствено доказателство за сключването на договора за влог спорната, едностранно изготвена от представляващ ответника разписка за получено държане на вещите и поето задължение за тяхното съхранение и отговорно пазене, до поискване.Въззивният съд е съобразил неформалния характер на договора, наличието на други писмени доказателства установяващи фактическото държане на вещите от ответника /ревизионен доклад/, доказателствената тежест по опровергаване съдържанието на разписката, в частта й на диспозитивен частен документ, носена от ответника и която с неопроверганото си съдържание кореспондира, а не конфронтира с тезата на ищеца.В тази именно съвкупност,въззивният съд е счел за доказано наличието на правоотношение по договор за влог.Следователно,като въвеждащ във всяка от частите си предпоставка, некореспондираща с фактологията на спора и съдържанието на решаващите мотиви на въззивния съд, в отговор на поставения въпрос, въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.
Третият от въпросите също не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК , тъй като , съобразно задължителните указания на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, отговор на същия не би бил от естество да промени сам по себе си правния резултат. Това е така, защото достоверността на датата е от значение само когато същата е част от същественото съдържание на документа или съобразно задължителната съдебна практика по приложението на чл.181 ал.1 ГПК,цитирана и от касатора,когато датата е от значение за съществуването на права на третото лице,които то черпи от автора на документа и които могат да възникнат при условие,че придобиването им предшества датата на съставянето на документа.Очевидно спорът не касае противопоставени от ответника такива права.Дори същият да би се приел за трето лице, с оглед въведените обстоятелства за притежавана представителна власт на автора на разписката,за всяка от страните по сделката, към момента на сключването й / макар неизводимо от процесуално правило или принцип и в противоречие с формалните страни по спорната сделка / не от установяването на друга, действителна и различна от посочената в разписката дата би била отречена пасивната материалноправна легитимация на ответника по иска.
Четвъртият и петият от въпросите са напълно неотносими към предмета на спора,тъй като основанието на претенцията не е разпоредителна сделка.Договорът за влог няма вещнотранслативно действие, а единствено облигационни последици. Поради това и въпросите не са от естество да обосноват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.
Шестият от въпросите е предпоставен от твърдението, че движимите вещи – предмет на иска – са се намирали в държане на ответника, предходно на издаване процесната разписка.Въпросът не е формулиран в съответствие с приетата за установена фактическа обстановка ,отчитаща спецификата,че непромененото фактическо държане на вещите се съпътства от доказано, последователно възниквало,различно за ответника правно основание за тяхното държане в различните периоди, в полза на предходни собственици на вещите,респ. последващи техни приобретатели, до последния такъв – ищеца. Макар правото на собственост да не съставляла предпоставка за уважаване на иска, въззивният съд е проследил преминаването му по отношение на вещите, именно с оглед възражението на ответника,възпроизведено в поставения шести въпрос /а също и във втори въпрос / , вкл. възражението му за придобиване по давност.Няма спор в правната теория, че фактическото държане и правното основание за това са различни понятия и от гледище на защитата на ответника е било от значение не установяване фактическото държане на вещите и за предходен на сключването на договора за влог с ищеца период, а на противопоставимо на последния, различно от договора за влог правно основание за тяхното държане към момента на предявяването на иска,каквото по спора не се установява. Дори да се приеме, че с тази си – непълноценна и подвеждаща спрямо фактическата страна на спора – формулировка, въпросът покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, то реш.№ 210 по т.д.№ 216 / 2015 год. на Пловдивски апелативен съд не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК , нито се явява обоснован, с оглед задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, допълнителния такъв по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Посоченото решение не е влязло в сила и следователно не е приложима в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК казуална съдебна практика,при това не е налице необходимият обективен идентитет , за да би се приело противоречиво разрешение на идентичен, като породен от идентични релевантни факти, правен спор. Искът , разгледан в същото, е основан на твърдението, че след прекратяване на сключен с ответника договор за съхранение на военно-временни запаси и предвид продължилото съхранение на вещите в склада на ответника, същият следва да се счита, че ги държи въз основа на нов договор за влог. Макар да коментира неизвършено ново фактическо предаване на вещите от ищеца на ответника, видно от последващото / немаркирано от касатора , но относимо към отговора на съда / изречение от мотивите на съда, относимо и годно като доказателствено средство за възникването на нова облигационна връзка по договор за влог съдът е счел, че би бил и приемо-предавателен акт, материализиращ волеизявленията на насрещните страни по сделката, т.е. правното действие по предаване и приемане на вещите на влог.
Водим от горното, Върховен касационен съд , първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1399 / 17.07.2015 г. по гр.д.№ 1153/ 2015 год. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА Л.-в. к. „В. Б.„,на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на [фирма] разноски за настоящата инстанция, в размер на 900 лева – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :