4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
[населено място] ,17,02,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на десети февруари,през две хиляди и шестнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 193 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 вр. с чл.396 ал.2 предл. трето ГПК.
Образувано е по частна жалба на Н. С. Й. против определение № 725/30.10.2015 год. по ч.т.д. № 689/2015 год. на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на определение № 3346 / 30.09.2015 год. по т.д.№ 1222/2015 год. на Варненски окръжен съд, с което молбата на жалбоподателката, за обезпечаване на предявения от същата против [фирма] иск ,за установяване недействителност на договорна ипотека,въз основа която банката е предприела принудително изпълнение срещу ипотекирания имот,за задължения на трето за производството лице,чрез спиране на изпълнителното производство, въззивният съд е допуснал обезпечението срещу парична гаранция от 10 000 лева .Жалбоподателката атакува определението в частта досежно определената от съда парична гаранция,като изобщо необходима , а не по отношение конкретния й размер.Неправилност на определението се твърди с аргумента,че в същото няма мотиви „ защо липсват достатъчно писмени доказателства „,в обосноваване хипотезата на чл.391 ал.1 т.2 ГПК. Счита,че гаранцията е необходима само ако ищецът би бил страна по изпълнителното дело,вероятно визирайки чл.390 ал.4 ГПК,със съображения от която норма първоинстанционният съд е отказал да допусне исканото обезпечение.Оспорва възможността за каквито и да било вреди в патримониума на ответника от спиране на изпълнителното дело, в случай че искът би се оказал неоснователен, изхождайки от невъзможността си да се разпореди междувременно с имота.Позовава се и на влошеното си здравословно и имуществено състояние, послужило като основание за подадена до съда,разглеждащ обезпечавания иск, молба за освобождаване от държавна такса.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване, съгласно чл. 396 ал.2 ГПК , съдебен акт.
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е отменил първоинстанционното определение, с което молбата за обезпечение по висящ иск,е оставена без уважение, поради неприложени със същата доказателства за внесена парична гаранция, съгласно изискването на чл.390 ал.4 ГПК, относимо към обезпечаване на бъдещ иск. Мотивите не са споделени, а при условията на чл.391 ал.2 вр. с ал.1 т.1 ГПК обезпечението, предвид приета за установена обезпечителна нужда ,е допуснато , при условията на парична гаранция ,с изложени съображения относно определяне на размера й, спрямо пропуснатата полза, съизмерима със законната лихва върху пазарната цена на ипотекираната вещ, чрез чиято принудителна продан и от равностойността й би се удовлетворил ипотекарния кредитор – ответник по иска.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК не е формулиран правен въпрос – включен в предмета на спора и обосновал решаващите мотиви на въззивното определение, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.Настоящата инстанция няма правомощието да изведе правният въпрос от мотивирането на изложението, нито от мотивите и предмета на произнасяне с приложените съдебни актове,още повече, че като казуална съдебна практика същите биха били съобразими само при идентитет на преценимите факти,в отговор на аналогичен правен въпрос,при това противоположен на дадения с атакуваното определение.
По начало в изложението се коментира приложението на чл.390 ал.4 ГПК,на която разпоредба се е позовал първоинстанционния съд – за да остави без уважение молбата за обезпечение, но не и въззивният съд.Видно е,че и с оглед висящността на исковото производство, въззивният съд е преценявал общите предпоставки за допускане на обезпечението,съгласно чл.391 ГПК и конкретно приложил чл.391 ал.2 вр. с ал.1 т.1 ГПК. Жалбоподателят е формирал довод за недължимост на гаранция,в случай на писмени доказателства в обосноваване на иска,който директно противоречи на чл.391 ал.2 ГПК,доколкото основателността на един иск може да бъде обусловена и от обстоятелства, за които е невъзможно да се представят писмени доказателства или такива се следват само от противната страна или са установими с друг вид доказателствени средства в хода на съдебното производство и във всички случаи от приложението на правните норми, в съответствие с окончателно установената фактическа обстановка.Следователно,дори да би бил формулиран въпрос,относим към приложението на чл.390 ал.4 ГПК и чл.391 ал.1 т.1 / а не действително приложената ал.2 вр. с ал.1 т.1 / ГПК,то такъв въпрос не би удовлетворил общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не кореспондира със съдържанието на въззивното определение.
В изложението се сочи и неправилно определен размер на гаранцията, въпреки наличието на изрични мотиви в обосноваване размера на евентуалната за ответника – ипотекарен кредитор,реализиращ принудително изпълнение за удовлетворяване на парично вземане,което във всички случаи носи сигурен граждански плод – лихва, като сигурна пропусната полза в причинна връзка със спиране на изпълнението.Въпрос по размера на конкретната парична гаранция,ако такъв би бил формулиран, винаги би се явил фактологичен , а не правен – по смисъла на т.1 ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, изводим от конкретиката на спора и непозволяващ универсален и еднозначен отговор относно принципите на определяне на парична гаранция.
Поради непокриване на общия селективен критерий, не се налага коментар на приложените,в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК,съдебни актове – казуална съдебна практика.Поради неформулирането на конкретен правен въпрос такъв анализ в случая е и невъзможен. При това , изключая опр. № 1852, № 444 и № 1932 на САС, останалите приложени определения не са доказано влезли в сила, което обективно ги изключва от обхвата на преценимата по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК вр. с т.3 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС съдебна практика. Посочените три определения не съдържат преждепосочения фактологичен с настоящия спор идентитет.В опр. № 1852 по ч.гр.д.№ 3013 / 2012 год. на САС изобщо не е коментирана дължимостта на парична гаранция, а отказано обезпечението, поради липса на доказателства за собственост на молителя върху движимите вещи – предмет на иска.В опр. № 444 по ч.гр.д.№ 441 / 2012 год. на САС е мотивиран идентичен извод – за неоснователност на молба за обезпечаване на иск ,поради липса на писмени доказателства за вероятната му основателност. И в двата случая не се обосновава извод, че писмени доказателства, в обосноваване вероятна основателност на иска, са налице,поради което не е необходима парична гаранция,който от своя страна също не би бил в противоречие с този на настоящия въззивен съд, доколкото,както се посочи по-горе,от значение е възможността за установяване с писмени доказателства на всички,подлежащи на преценка, като релевантни за произнасяне по иска,обстоятелства и факти.Опр. № 1932 по ч.гр.д.№ 3423 / 2011 год. на САС съдържа начин – 10 % от цената на иска / не и съображения за вида на обезпечимата чрез гаранцията вреда и с оглед това метод за определяне на паричната гаранция /, за изчисление на конкретен размер на парична гаранция,при това по различен от настоящия иск.Конкретният размер на дължимата в случая парична гаранция не обосновава по начало правен въпрос,по съображенията изложени по-горе, а такъв по правилността на определението,основанията за която са различни от тези по чл. 280 ал.1 ГПК.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на против определение № 725/30.10.2015 год. по ч.т.д. № 689/2015 год. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :