ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 508
[населено място] 20.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Чаначева ч.т.д. № 2045/2017 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], против определение № 317 от 05.06.2017 г. по ч.т.д. № 283/2017 г. на Апелативен съд – Варна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд – Варна, е потвърдил определение № 1224 от 20.04.2017 г. на Окръжен съд – Варна по т.д. № 1081/2016 г., с което е оставено без уважение искането на [фирма], [населено място], за връщане на внесената по делото държавна такса в размер на 119 992, 57 лв. на основание чл.4б от Закона за държавните такси. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че не е налице основание за връщане на ищеца на заплатената държавна такса, тъй като съдът е прекратил с влязло в сила определение образуваното производство по делото, поради непредявяване на иска по чл. 422 ГПК в срока по чл. 415, ал.1 ГПК. Въззивният състав не е установил производството по делото да е прекратено поради оттегляне на подаденото от длъжника – ответник в заповедното производство възражение по чл. 414 ГПК. И в този случай обаче, е извършена преценка за това, че внесената държавна такса не се връща, тъй като не е недължима. Решаващият състав е мотивирал, че държавната такса се внася за водене на делото по подадената искова молба и е дължима независимо от резултата – уважаване, отхвърляне на иска или прекратяване на производството по него. Прието е още, че в закона не е предвидено при прекратяване на делото, дори и в случай на постигната от страните и одобрена от съда съдебна спогодба /чл. 78, ал. 9 ГПК/, внесената държавна такса или част от нея да се връща на ищеца, а искането за връщането й се трансформира в такова за разноски.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Длужеството касатор – [фирма], [населено място], е поддържал, чрез пълномощника си, че правото на частна касационна жалба попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Лаконично е развил разбиране, че, постановеното определение № 3158 от 30.09.2016 г. е било обект на въззивен контрол по описа на Апелативен съд – Варна /в.т.д. № 616/2016 г./, като същото не е влязло в сила нито към момента на постановяване на определение № 119/31.01.2017 г. по ч.гр.д. № 2501/2015 г. по описа на Районен съд – Ловеч, нито към момента на подаване на жалбата пред въззивния съд. С определение № 142/23.02.2010 г., постановено по ч.т.д. № 917/2009 г., ІІ т.о, ТК, е прието, че съгласно чл. 71 ГПК, нормативно определените държавни такси се събират „по водене на делото“, представляващо съвкупността от всички извършени от съда процесуални действия от момента на образуване на делото до приключването му с влязъл в сила акт. Тоест, според частния жалбоподател, към момента на подаване на второинстанционната жалба процесът „по водене на делото“ не е бил завършен с влязъл в сила акт, в какъвто смисъл била, според него практиката на ВКС. Заявено е още,” че в противоречие с „решения вече съществен процесуалноправен въпрос”, апелативният съд е приел, че „таксата се внася за водене на делото по подадената искова молба и че е дължима независимо от резултата, както и независимо от предприетите действия по оттегляне на иска преди приключването на делото с влязъл в сила акт на съда”.Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Дори, обаче да бъде възприет като релевантен, разгледаният с цитираното определение на ВКС, въпрос, то касаторът отново не обосновава довод за отклоняване от въззивният състав от задължителна практика на ВКС, обективиран в определение №142/10г. на ВКС, тъй като отбелязания от страната мотив е общ и възивният съд не е приемал нищо различно. Още повече, че в случая разгледаната от касационния състав хипотеза е различна от разгледаната в настоящият случай, при който е налице произнасяне по заявлението по чл.417 ГПК- издадена е заповед за изпълнение, но е констатирано, че подадената по реда на чл.422 ГПК искова молба е извън указания срок по чл.415 ГПК, поради което и производството е било прекратено. С оглед тези факти изводите на въззивният състав изцяло съвпадат с приетото като извод на касационния състав в обсъжданото определение, а именно – че в заповедното производство под „водене на делото”се разбира самото произнасяне по направеното искане за издаване заповед за изпълнение. Или страната не установява наличие на соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване .
Водим от горното , ВКС, състава на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 317 от 05.06.2017 г. по ч.т.д. № 283/2017 г. на Апелативен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: