ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 408
[населено място], 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети юли две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 1058/2017 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] (в несъстоятелност) против определение № 268 от 23.12.2016 г. по в.ч.т.д. № 356/2016 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Ответниците по частната жалба не са заявили становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Великотърновски апелативен съд е потвърдил определение № 638 от 11.11.2016 г. по т.д. № 160/2015г. на Русенски окръжен съд, с което е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба на [фирма], [населено място] (в несъстоятелност), с която са предявени искове против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] и е прекратено производството по делото. Въззивният съд е приел, че исковете за установяване несъществуване на вземането на ответника [фирма] към [фирма] в размер на 1 034 146.58 лв. по договор за продажба на изплащане от 20.09.2012 г., възложено на [фирма], [населено място] от съдебният изпълнител с постановлението от 01.09.2014 г. по реда на чл. 510 от ГПК за установяване несъществуване на заложното право на [фирма] по договор за особен залог от 06.11.2014 г. поради несъществуване на вземането по споразумение от 29.10.2014 г., са предявени при условията на кумулативност, а не на евентуалност. Приел е също така, че за ищеца „макар и на друг етап” е съществувал правен интерес да отрече учреденото от първия в полза на втория ответник заложно право върху вещите, които, са били включени в масата на несъстоятелността, както и да оспори размера на обезпеченото вземане. В този смисъл, решаващият състав не е споделил съображенията на първостепенния съд, че влезлите в сила решения по чл. 694 от ТЗ и по чл. 108 от ЗС обезпечават напълно възможността кредиторите на несъстоятелния длъжник да се удовлетворят от процесните вещи в производството по несъстоятелност. Съдът е обосновал този извод с това, че в случая договорът за особен залог върху процесните вещи е бил учреден от първия ответник [фирма], [населено място] в полза на ответника [фирма], [населено място] преди разваляне на договора за продажба от 20.09.2012 г., с оглед, на което той тежи върху вещите, независимо от постановеното по съдебен ред връщане на владението върху тях на ищеца. Предвид това, ако не се отрече заложното право, продажбата на вещите би следвало да бъде извършена по реда на ЗОЗ, съгласно чл. 43 от ЗОЗ. Прието е още, че видно от постановлението по чл. 510 ГПК на ЧСИ Цв. Г., вземането на ищеца [фирма], [населено място] към ответника [фирма], [населено място] е в размер на 252 175.62 лв. и в този размер вземането е било прието за съществуващо по реда на чл. 694 ТЗ. Независимо от допуснатата в постановлението непрецизност, въззивният състав е счел за безспорно, че възложеното като даване вместо плащане вземане по договора от 20.09.2012 г. не може да бъде в по-висок размер от вземането на взискателя по изпълнителното дело. Или, възложеното на взискателя [фирма], [населено място] вземане на длъжника [фирма] по договора от 20.09.2012 г. не може да бъде в по-висок размер от 252 175.62 лв. Независимо от това, върху вещите, предмет на договора, е бил учреден залог по реда на ЗОЗ като обезпечение на цялото вземане в размер на 1 034 146.58 лв. и в този размер обезпеченото вземане е било вписано в ЦРОЗ. След вписанo пристъпване към изпълнение от страна на заложния кредитор, от продажбата на заложените вещи, според въззивната инстанция, той би имал право да събира цялото вземане или вземане в по-голям размер от възложеното по реда на чл. 510 ГПК. При това положение, за ищеца безспорно е съществувал правен интерес да отрече надлежното учредяване на заложното право, в т. ч. и размера на обезпеченото вземане.Въззивният състав не е споделил становището на окръжния съд, че със съдебното признаване на вземането на [фирма] в производството по чл. 694 ТЗ, принудителното изпълнение по изп. дело 283/2014 г. е било прекратено по силата на закона – чл. 638, ал. 4 ТЗ и постановлението по чл. 510 ГПК е било обезсилено като изпълнително действие.Направен е извод, че тези мотиви биха били обосновани само в хипотезата на прекратяване на изпълнителното производство на основанията, посочени в чл. 433, ал. 1 ГПК – поради погасяване на вземането или поради отмяна на изпълнителното основание. В случаите по чл. 638, ал. 4 ТЗ изпълнителното производство се прекратява, защото вземането на взискателя – все още неудовлетворено, ще бъде събирано по друг ред, в производството по несъстоятелност. Ето защо, въззивният съд е счел за неправилен извода на първостепенния съд, че принудителните действия по изп. дело № 238/2014 г., в т. ч. и постановлението за възлагане вместо плащане, са обезсилени. Решаващият извод, с който крайният резултат, постановен от окръжният съд е бил потвърден, въпреки изложеното по-горе, е мотивиран със съображения, за това, че трето лице – [фирма], е оспорило правото на собственост на ищеца и връщането на владението върху вещите, позовавайки се на сключен с купувача [фирма], [населено място] договор за продажба и на обстоятелството, че не е било страна в производството по чл. 108 от ЗС.Така е направен извод за преюдициалност на спора за собствеността върху вещите, като обуславящ този за валидното учредяване на заложното право, от което е изведен и липса на правен интерес, от така предявените искове на този етап – преди да е безспорно установено, че процесните движими вещи са част от масата на несъстоятелността, от която всички кредитори на дружеството биха могли да се удовлетворяват.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор е поддържал наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставил е следните въпроси – „Допустимо ли е въззивният съд при осъществена от него предходна проверка за допустимост на иск, при която приема, че ищецът има правен интерес от неговото предявяване, при повторно прекратително определение, да измени мотивите на постановения от него предходен акт и да приеме обратното, че искът е недопустим? Влязлото в сила определение на въззивната инстанция, с което се отменя определение, с което се прекратява производството, формира ли сила на присъдено нещо относно фактите и обстоятелствата, послужили за неговото постановяване? Допустимо ли е въззивният съд да потвърди определение за прекратяване на делото, като изложи изцяло нови мотиви за това, изцяло различни от тези на първата инстанция?”. Тези въпроси са разгледани, с оглед оплакването на страната, че въззивният съд не е съобразил влязлото в сила определение № 206/02.11.2016 г., постановено по в.ч.т.д. № 275/2016 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което съдът е отменил постановено по делото прекратително определение. Изложени са и доводи за това, че при последващото обжалване на повторното прекратително определение, въззивната инстанция не е споделила мотивите на Окръжен съд – Русе и е „преразгледала първоначалното си определение за наличие на правен интерес”. Заявена е общо липса на съдебна практика относно въпроса: „Може ли въззивната инстанция, при повторно обжалване на прекратително определение, да изменя свое постановено определение при наличие на едни и същи факти и доказателства, послужили за мотивиране на първоначалния й акт”.С оглед на това, според [фирма] (в несъстоятелност), по отношение на сочения процесуален въпрос е поддържано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така поставените от касатора въпроси са относими не към основателността, а към допустимостта на постановения съдебен акт, тъй като са изведени от твърдението на страната за налично произнасяне на равен по степен съд, предхождащо постановяването на обжалваното определение, с което е прието, че предявените искове са допустими. Въведените оплаквания за недопустимост на определението, следва да бъдат разгледани служебно, независимо от сочените основания по чл.280 ГПК. Доводите са правно необосновани. Последователна е съдебната практика, в това число и тълкувателна, че определението, с което се прекратява производството по делото не формира сила не пресъдено нещо и поради това не обвързва съдът при последващо разглеждане на допустимостта на исковете, както и валидността на сезирането- все предпоставки, за чието наличие, сезираният със спора съд следи служебно. В тази връзка се налага извод, че съдът, пред който се обжалва повторното прекратяване на делото, не е длъжен да се съобрази с преценката, извършена по реда на инстанционния контрол от друг състав на същия съд по отношение на предходна преценка на първостепенния съд по допустимостта на сезирането си. Поради това и при упражнявания от него инстанционен контрол, при повторното прекратяване на делото от първостепенния съд, той може да мотивира различен правен резултат, именно поради липса на сила на пресъдено нещо по процесуалния спор. Освен това, като въззивна инстанция, съдът излага свои мотиви, с които може да промени решаващите мотиви на първостепенния съд, с оглед задължението му да се произнесе по спора / бил той процесуалноправен или материалноправен/, независимо от правните изводи на първостепенния съд. Следователно, доводите на частният касатор не водят до извод за евентуална недопустимост на съдебният акт, който се обжалва.
Под т.2. в изложението касаторът е поставил въпросът:”Допустимо ли е съдът да откаже да разгледа иска по същество, при наведено твърдение, от конституирано трето лице помагач, че притежава самостоятелни права спрямо спорното право?”Чстният касатор е свързал този въпрос с мотивите на въззивният съд, че спорът за собствеността на вещите, с оглед заявени права на трето лице, следва да бъде разрешен преди този за валидното учредяване на заложното право, а това от своя страна обосновава извод за липса на правен интерес от така предявените искове на този етап – преди да е безспорно установено, че процесните движими вещи са част от масата на несъстоятелността, от която всички кредитори на дружеството, могат да се удовлетворяват. Така лаконично е посочено, че поставеният въпрос е решен в противоречие с определение № 742/18.11.2015 г. постановено по ч.гр.д. № 5372/2015 г. ІV гр.отд. на ВКС, определение № 689/01.12.2009 г. по д. № 30/2009 г., ІV гр. отд. на ВКС.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съобразно разрешенията дадени с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г., поставеният въпрос е релевантен, с някои уточнение, свързани с приетото от съда и със спецификата на хипотезата, при която е налице висящо производство по несъстоятелност.
Касаторът е поддържал като допълнителен селективен критерий по този въпрос основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед сочено противоречие при разрешаването му с практика на ВКС, формирана при условията на чл.274, ал.3 ГПК. Извод, обаче за наличие предпоставки на поддържаното основание не са налице, тъй като нито едни от цитираните и приложени съдебни актове няма относимост към случая въобще, а още по-малко разрешава поставения въпрос, релевантен за производството. Така с определение № 742/15г. на ВКС, ІV г.о., с което е разрешен въпросът – допустим ли е иск по чл.124 ГПК, в който ишците се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност при положение, че при предходен заведен иск срещу тях по чл.108 ЗС, те не са се позовали на такава давност. С определение №689/09г. е разрешен правния въпрос – „за допустимостта на установителен иск за съществуване на наемно правоотношение между страните при наличие на оспорване от страна на ответника”. Или частният касатор не обосновава наличие на допълнителен критерий за допускане на определението до касационно обжалване.
Следователно, с оглед така въведените основания по чл.280, ал.1 ГПК решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 268 от 23.12.2016 г. по в.ч.т.д. № 356/2016 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: