О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 370
[населено място] , 28,04, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2967/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №199 от 29.05.2015г. по т.д.№226/15г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №91 от 18.07.14г. по т.д.№69/13г. на Окръжен съд Пазарджик,с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.422 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника Б. Д. Т.,че в полза на банката съществува вземане в размер на 31 524,86 лв.,за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 16.11.2012г. на РС Пазарджик.
В касационната жалба се оспорват извода на въззивния съд за неоснователност на иска поради липса на доказателства за уведомяването на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на задължението по кредита,въпреки че в самия договор е предвидена автоматично възникваща изискуемост при неплащане на две и повече вноски и въпреки,че такова възражение не е било поддържано от ответната страна. Счита за неправилно позоваването на съда на ТР №4/13 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС,тъй като в него не се съдържа отговор на въпрос относно действителността на уговорка в договор за кредит,за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост при неплащане на две или повече месечни вноски,поради което възникналата във връзка със спора хипотеза не се обхваща от разрешенията,дадени в т.18 на тълкувателното решение. В касационната жалба се съдържа оплакване и срещу неуважаването на евентуалното му искане за частично удовлетворяване на претенциите му с признаване дължимост на вземанията по вноските с настъпил към датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение падеж. Счита за неправилен изложения от съда извода в тази връзка за недопустимост на изменението на претенцията му пред въззивната инстанция.
Ответникът по касация Б. Д. Т. е оспорил касационната жалба по съображения за недопустимост на касационното обжалване и неоснователност на наведените в нея доводи.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на атакуваното решение до касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си,съобразявайки събрания доказателствен материал по делото, въззивният съд е намерил възраженията на ответната страна за нищожност и унищожаемост на договора за банков кредит,за задълженията по който ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист,направени с отговора на исковата молба, за неоснователни.Като е съобразил изначалното твърдение на ищеца,че договорът за кредит е бил предсрочно изискуем към момента на подаване на заявлението му,съдът е приел,че същият е следвало да установи това твърдение,независимо,че въпросът не е повдигнат в спор от ответника. Отчитайки липсата на доказателства банката да е отправила уведомление до ответника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем и като се е позовал на ТР №4/13 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС,съобразено и от Пазарджишки окръжен съд,въззивният съд е намерил за правилен направеният от първата инстанция извод,че вземането , за което е издадена заповедта за изпълнение не е било изискуемо.Отказал е да сподели довода на банката-въззивник,че съдът е следвало да приеме,че длъжникът е уведомен най-късно с поканата за доброволно изпълнение, като е изложил съображения за ирелевантност на този довод с оглед това,че тази дата следва издаването на заповедта за изпълнение. По направеното във въззивното производство от ищеца в условията на евентуалност искане да бъде признато вземането му в размера,обхващащ падежиралите месечни вноски,съдът е намерил такова изменение на иска за недопустимо,поради преклудиране на възможността то да бъде направено пред въззивната инстанция.
Първият от поставените от касатора в приложеното към касационната му жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК,за който се твърди,че е разрешаван противоречиво от съдилищата е: Попада ли в приложното поле на чл.18 от ТР №4/13 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС случай,при който в самия договор за банков кредит е уговорено настъпването на предсрочната изискуемост на вземането при неплащане на две и повече месечни вноски или т.18 визира само случаи,при които не е уговорена автоматична предсрочна изискуемост? Въпросът няма характер на правен такъв по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,тъй като не е свързан с приложението на закона,а по същество представлява искане за тълкуване на достатъчно ясна и задължителна съдебна практика. Не се констатират и основания за прилагането на сочения допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Представеното решение №306/13.11.2014г. по т.д.№583/14г. на Варненски апелативен съд,с което е прието,че т.18 на ТР №4/13 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС не се отнася до случаите при уговорена с договора за банков кредит клауза за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост при определено неизпълнение,няма данни да е влязло в законна сила,съгласно т.3 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дори да би била налице сочената от касатора противоречива практика,към момента тя е преодоляна с наличието на последваща задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК – решение №123/09.11.2015г. по т.д.№2561/2014г. на ВКС Второ т.о.,с което изрично е прието, че началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит,съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски,не настъпва автоматично,а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Следващият поставен от касатора въпрос е: Изискуеми ли са вземанията,които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението и които са включени в представеното към заявлението извлечение от счетоводните книги на банката в хипотеза,при която кредиторът не е упражнил надлежно правото си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем с уведомление до длъжника преди подаването на заявлението по чл.417 от ГПК? Твърди се,че по този въпрос атакуваното решение е постановено в противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №139 от 05.11.2014г. по гр.д.№57/12г. на ВКС I т.о.,с което е прието,че в посочената хипотеза изискуеми са само вземанията /вноски и други акцесорни такива/ с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението,които са били включени в извлечението от счетоводните книги на банката. Въпросът е неотносим , тъй като не е свързан с решаващите мотиви на съда.С атакуваното решение въззивната инстанция не е формирала извод относно изискуемостта на част от месечните погасителни вноски по договора за банков кредит, квалифицирайки искането за признаване на част от вземането по заповедта за изпълнение като недопустимо изменение на претенцията на ищеца-въззивник,поради което е отказала да се произнесе по това изменение с мотиви по същество.В тази връзка и липсва противоречие между мотивите на ПАС с приетото в соченото от касатора решение на ВКС.
Последният формулиран от касатора въпрос е от процесуален характер – Допустимо ли е съдът да основава решението си на обстоятелства,които не са въведени в процеса с възражения на длъжника в предвидените за целта процесуални срокове? Въпросът се свързва с произнасянето на първата инстанция с извод за ненастъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора за кредит при отсъствие на направено от ответната страна възражение за липса на такава. Същият е относим към спора,тъй като е въведен с въззивната жалба,а в атакуваното решение въззивният съд е отказал да уважи довода на страната за наличие на допуснато в тази връзка от Пазарджишки окръжен съд процесуално нарушение. Въпросът се релевира с допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – противоречие с решение по чл.290 от ГПК – №230/11.02.2013г. по т.д.№1090/2011г. на ВКС ТК Второ т.о. С посоченото решение е прието,че при изграждането на фактическите и правните си изводи съдът е ограничен от исканията и възраженията на страните,като се произнася по съществото на спора в неговите предметни предели,очертани от ищеца с исковата молба и от ответника – с отговора на същата,както и с въззивната жалба. Противоречие на атакуваното решение с тази задължителна практика на ВКС не се констатира,доколкото в решението по чл.290 от ГПК конкретната разглеждана хипотеза е свързана с произнасяне на съда по обстоятелства,които не са били въведени в предмета на спора като правоизключващи /респ. правопогасяващи/ възражения в защитата на ответника.В настоящия случай съдът е мотивирал решението си на базата на въведено с исковата молба твърдение на ищеца /настъпила предсрочна изискуемост на вземанията/,което не е доказано от него при негова доказателствена тежест и при правилно разпределена от съда такава с доклада по делото.
Поради това касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
С оглед изхода на настоящото производство в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на 725 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №199 от 29.05.2015г. по т.д.№226/15г. на Пловдивски апелативен съд .
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] , със седалище и адрес на управление [населено място] ул.“света София“№5 да заплати на Б. Д. Т. с адрес обл.П., общ.П. , с П. ул.“40-та“ №2 сумата 725 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.