ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 287
[населено място], 25.06. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 1067/2018 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Н. Д. В. против определение от 27.02.2018 г. по в.ч.гр.д. № 94/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд, е потвърдил определение от 23.11.2017 г., постановено по гр.д. № 730/2016 г., по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е отказано на настоящия жалбоподател, в качеството му на въззивник, да бъде освободен от заплащане на държавна такса за обжалване на постановеното първоинстанционно решение. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че държавната такса в размер на 3346.39лв. е вносима не само от физическото лице, а и от останалите четирима жалбоподатели – търговски дружества, подали заедно с физическото лице обща въззивна жалба. Освен това, съставът е мотивирал и това, че не са доказани обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, с оглед липсата на редица обстоятелства, неотразени в декларацията на молителя, но констатирани от състава, с оглед публичността на Търговския регистър, а именно това, Н. В., не е декларирал, че има качеството на едноличен търговец с фирма „Р.- Н. В. ”, че е едноличен собственик на капитала и управител на седем търговски дружества. Прието е още, че в декларацията е посочил, че притежава три недвижими имота в [населено място], като дори и да се приеме, че върху тях са наложени възбрани / недоказани по делото/ то това не е пречка, молителят да реализира доходи от тези имоти. Разгледани са и приложените доказателства относно здравословното състояние на молителя, като е констатирано, че същите касаят период през 2012г., като липсват актуални данни към настоящит момент относно отражението на заболяването върху неговата трудоспособност.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният жалбоподател е поддържал основание за допускане на акта до касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставил е въпросът: ”Следва ли съдът да съпостави доходите на лицето и дължимата държавна такса за производството и следва ли да изиска допълнителни доказателства за невъзможността за внасяне на определената държавна такса”. Посочил е, че постановеното определение било в противоречие с изброени актове на ВКС.Поставени са въпросите: „ Налице ли са единни критерии при преценка на социалния статус на лицата във връзка с освобождаване от държавна такса по чл.83,ал.2” „ Обстоятелството, че жалбоподателя е в трудоспособна възраст и притежава търговски дружества, достатъчно ли е да обоснове извод, че реално получава доходи.” и „ Когато жалбоподателя притежава имот, от който няма възможност да реализира доходи, нито може да продаде, за да плати държавната такса, това основание ли е за отказ от освобождаване от държавна такса по чл.83, ал.2 ГПК.” Посочено е общо, че съдебният акт противоречи на определения на ВКС, формиращи практика относно това, че съдът бил длъжен да извърши своята преценка за освобождаване от държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейно положение и здравословно състояние, трудова заетост и др. Поставен е въпросът- „ Налице ли са предпоставки за освобождаване от държавна такса при представени доказателства за диагностицирани хронични заболявания”. Отново общо е сочено, че съдебният акт е в противоречие с изброени актове на ВКС с аналогично на посоченото по другите въпроси съдържание.Страната е изложила и съображения за неправилност на акта, така квалифицирани и от нея. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Съобразно разрешенията дадени с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г., поставеният от него първи въпрос не е релевантен, като основан на неправилна интерпретация на мотивите на съдебния състав. Както вече бе посочено, въззивният съд изрично е обосновал изводите си с това, че в подадената декларация въобще не са отразени доходите на лицето като управител и едноличен собственик на седем търговски дружества. Страната не е съобразила и това, че съставът е отчел, че дължимата държавна такса следва да бъде поделена между петимата въззивни жалбоподатели, като настоящият частен касатор е един от тях, т.е. той не дължи таксата в пълен размер. В този смисъл, дори и да бъде изведен правен въпрос от общо поставения не е налице и противоречие с цитираната съдебна практика, тъй като, изцяло в съответствие с нея, съставът подробно е разгледал и обосновал своите изводи с всички налични доказателства, като тези изводи в своята съвкупност формират разбирането му за неоснователност на молбата по чл.83, ал.2 ГПК, а всеки отделен извод самостоятелно не би променил постановения правен резултат, поради което и с този въпрос и така цитираната практика, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият въпрос не е неотносим към обжалваното определение, тъй като по него съставът не е формирал никакви, а не само решаващи изводи. Третият въпрос също е поставен извън контекста на мотивите на въззивният съд, тъй като съдът не е приемал,че само факта, че лицето е в трудоспособна възраст е достатъчен, за да се приеме, че получава доходи. Нещо повече такъв извод изобщо не е формиран. Третия поставен въпрос съдържа хипотетичните доводи на страната, неустановени по спора, за това, че лицето не може да отдава под наем собствените си недвижими имоти, като не са отбелязани факти, създаващи такава реална пречка за това. Извън това, тези три въпроса изобщо не са обосновани като допълнителен критерий, доколкото касаторът не ги е свързал с цитираната от него практика, съдържаща и утвърждаваща общо установеното задължение на съда да обсъди всички данни при преценка за наличие предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК.
Петият поставен въпрос също не е релевантен, доколкото извода за недоказаност на влошено към настоящи момент здравословно състояние не формира самостоятелно изводите на състава за неоснователност на молбата за освобождаване от държавна такса. Обстоятелството, че молителя към 2012 г. е имал диагностицирано хронично заболяване, дори и при доказана / противно на приетото от въззивният съд/ значимост към здравословното му състояние към настоящия момент не може да обоснове извод, опровергаващ съвкупната преценка на събраните доказателства от въззивния съд, както и развитите изрични съображения с оглед на тях. Доводите свързани с неправилност на акта са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване доколкото не са свързани с други основания за допускане на касационно обжалване, а съставляват само изразено неудовлетворение от обжалвания резултат.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на определението на ПАС.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 27.02.2018 г. по в.ч.гр.д. № 94/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: