О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
[населено място], 26.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№3078/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Х. Д. Р. срещу определение №226/12.10.2017г.,постановено по реда на чл.248 от ГПК по т.д.№346/2016г. по описа на Апелативен съд Велико Търново,с което е оставена без уважение молбата му за изменение решението в частта за разноските.
Ответната страна по частната жалба З.„Р. – 93“ не е заявил становище.
Върховният касационен съд констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите,поради което я намира за допустима.
Разгледана по същество,е неоснователна.
Х. Д. Р. е сезирал ОС Велико Търново с иск по чл.694 ТЗ,предявен срещу З.“Р.-93“ [населено място] общ.Велико Търново.Искът е отхвърлен от първата инстанция,като на основание чл.694 ал.7 ТЗ ищецът е осъден да заплати 1 470 лв. държавна такса.По въззивна жалба на ищеца ВТАС се е произнесъл с решение №160/18.07.17г. по в.т.д.№346/16г.,с което е обезсилил решението на ВТОС по предявения иск,прекратил е производството по него,потвърдил е решението в частта,с която ищецът е осъден да плати държавна такса за производството пред първата инстанция и е осъдил същия да плати такава за въззивното производство в размер на 735 лв.За да постанови този резултат въззивният съд е съобразил обстоятелството,че в хода на производството със сила на пресъдено нещо е отречено ответната кооперация да е в неплатежоспособност, като постановеното на 16.12.15г. решение за откриване на производство по несъстоятелност на същата е отменено с влязло в сила на 19.04.16г. съдебно решение на ВТАС.В решението по въззивното производство е прието,че при тези обстоятелства искът по чл.694 ТЗ е лишен от правен интерес и като такъв – недопустим,а постановеното по него първоинстанционно решение подлежи на обезсилване. С обжалваното определение,постановено по молбата на Р. за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че не са налице основания за преразглеждане на постановеното по отношение възлагането на държавната такса в тежест на ищеца. Позовал се е на съдебна практика – определение №22/25.01.13г. по ч.т.д.№119/12г. на първо т.о. на ВКС.
Определението на ПАС е правилно.
С цитираното от въззивния съд определение,постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК е разрешен правен въпрос за дължимост на държавна такса и разноски в производство по иск по чл.694 ТЗ,като е прието,че такива се дължат от ищеца и при прекратяване на производството поради недопустимост на иска. Посочено е, че, предвид липсата на специална уредба в ТЗ на въпроса за отговорността за разноски при прекратяване на производството по установителния иск по чл.694 ал.1 ТЗ поради недопустимост на претенцията, на основание чл.621 ГПК субсидиарно приложение намира правилото на чл.78 ал.4 ГПК, според което при прекратяване на делото разноските се възлагат в тежест на ищеца. Почерпен е аргумент от липсата на изрична правна норма,предвиждаща възможност при прекратяване на производството внесената предварително държавна такса да подлежи на връщане /освен частично при приключване на делото със спогодба – чл.78 ал.9 ГПК/ и последователно възприеманото в обратен смисъл в постоянната практика на съдилищата. Приемайки,че отхвърлянето на иска се приравнява по правни последици на десезирането на съда и на сезирането му с недопустим иск, съставът на ВКС е заключил,че в частната хипотеза на прекратено по иск по чл.694 ТЗ производство,поради неговата недопустимост, ищецът дължи да понесе разноските за държавна такса, само от първоначалното внасяне на която законодателят го е освободил.
Настоящият състав споделя цитираната практика.С процесуално-правната разпоредба на чл.694 ал.7 изр.2 ТЗ е предвидено изключение от правилото на чл.3 и чл.4 б.“а“ ЗДТ вр. чл.71 ал.1 и чл.76 ГПК,че държавната такса , дължима по предявена искова молба, се внася предварително. С изр.3 на същата алинея на чл.694 ТЗ по императивен начин законодателят е възложил в тежест на ищеца заплащането на такава при отхвърляне на иска му,а доколкото приложение по аналогия следва да намери общата норма на чл.78 ал.4 ГПК,негово задължение е да заплати държавната такса и при прекратяването на делото. Съгласно чл.4б ЗДТ предварително внесени такси се връщат на страната само ако са недължимо платени, а практиката на ВКС константно приема за такива само сумите за такси, по които производство не е било образувано или таксите, които са били събрани въпреки че страната е била изцяло освободена от заплащането им, както и надвнесените такси. Нито една от тези хипотези не може да бъде приложена към настоящия случай. Прекратяването на производството по причина недопустимост на същото не обуславя наличие на основание за връщане на внесената при подаване на молбата за отмяна държавна такса,нито несъбирането й по реда на чл.694 ал.7 изр.3 ТЗ. В подобен смисъл е възприетото в определение № 126/15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на II ГО на ВКС, определение № 459/10.07.2012 г. по ч. т. д. № 226/2012 г. на I ТО на ВКС и определение № 209/14.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1125/2014 г. на III ГО на ВКС.
Предвид това,определението на Апелативен съд Велико Търново подлежи на потвърждаване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №226/12.10.2017г.,постановено по реда на чл.248 от ГПК по т.д.№346/2016г. по описа на Апелативен съд Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.