8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
[населено място] ,12.10.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на осми октомври, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1873/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. Б. М. против определение № 1270/19.04.2018 г. по гр.д.№ 1886/2018 г. на Софийски апелативен съд , с което е оставена без уважение частната жалба на същата страна против определение от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 2906/2017 г. на Софийски градски съд, за прекратяване на образуваното по иска на жалбоподателката против И. Г. Ж. производство, като недопустимо. Жалбоподателката оспорва допустимостта, в евентуалност правилността на постановеното определение.Счита, че въззивното определение е недопустимо, тъй като предходно въззивна инстанция се е произнесла по идентичен въпрос – за допустимостта, връщайки делото за продължаване на съдопроизводствените действия от първоинстанционния съд , поради което намира, че въззивният съд не е имал правомощието за повторна проверка.Недопустимост на въззивното определение се твърди и поради липса на мотиви. По начало жалбоподателката твърди, че неправилно е съобразен предмета на иска, който е за прогласяване нищожността на записа на заповед , въз основа на който срещу ищцата е уважен осъдителен иск от ответницата, издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство, като нищожността се твърди и поради наличие на „престъпни обстоятелства”.Жалбоподателката се позовава на определение от 14.08.2007 г. по гр.д.№ 3134/ 2007 г. на СГС, по което твърди установена недействителността на записа на заповед, противно на приетото с влязло в сила решение по гр.д.№ 12 957/2009 г. на СГС, в което се приемала редовност на записа на заповед. Излагат се обстойни съображения в подкрепа на довода за неправилност на постановеното осъдително срещу нея решение , с което вземането на ответницата, счетено от въззивния съд за предмет и на настоящото производство – по предявен отрицателен установителен иск на ищцата – длъжник и издател на записа на заповед , срещу ответницата – кредитор и поемател по същия ,е било установено със сила на пресъдено нещо. Навеждат се съображения за „ измамливи процесуални действия„ на съда, с цел неоснователното обогатяване на ответницата . Особено съществените нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на предходното осъдително срещу нея решение, жалбоподателката счита за нови обстоятелства, по смисъла на чл.439 ГПК, които обуславят допустимост на иска на това процесуално основание.
С нарочна молба, жалбоподателката претендира отвод на разпределения за произнасяне по частната й жалба съдебен състав, с мотиви, че съдиите от същия и конкретно – докладчика по делото са участвали при постановяването на съдебни актове по други производства, инициирани или с участието на А. М. и същата противна страна, с идентичен предмет, което би предпоставило евентуална пристрастност при настоящото произнасяне, респ. предопределя негативен изход на същото за жалбоподателката, доколкото такъв е бил изхода и при предходните произнасяния.
Ответната страна – И. Ж. – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правен въпрос и необосноваването му с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване, при условията на чл.284 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт .
Искането за отвод на съдебния състав и в частност – на докладчика по делото – е несъстоятелно. Произнасянето на членове на състава в други съдебни производства, с различен от настоящото предмет / идентичност в предмета би обусловила недопустимост на настоящото производство, на основание чл.299 ГПК , а и наличието на общи за всички производства релевантни факти не е равнозначно на идентичност в предмета /, между същите страни, не съставлява основание за отвод по смисъла на чл.22 ГПК. Субективното несъгласие на страната с правните последици от така постановените актове не е предвидена в чл.22 ГПК хипотеза на отвод, съобразим при разпределение на делата на случаен принцип.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е приел, че наличието на влязло в сила решение по осъдителен иск на кредитора – И. Ж. против длъжника – А. М., за осъждане последната да заплати сумата по същия запис на заповед, твърдян от ищцата в настоящото производство като недействителен, изключва допустимостта на ново съдебно производство, по отрицателен установителен иск на длъжника против кредитора, за установяване несъществуване на същото вземане, като основано на недействителен / нередовен, поради липса на уговорен падеж / запис на заповед. Въззивният съд е счел, че самостоятелен установителен иск за нищожност на записа на заповед не е предявен, изхождайки от липсата на кореспондиращи си обстоятелствена част и петитум на такъв иск, но и да би бил, възражението за нередовност на менителничния ефект, както и всички други свои възражения срещу вземането ищцата е следвало да предяви в производството по водения срещу нея осъдителен иск на кредитора за същото вземане / гр.д.№ 12957/ 2009 г. на СГС /, решението по който е влязло в сила.Тъй като не го е сторила, тези възражения се явяват преклудирани, в който смисъл е подкрепена приложимостта на цитираната от първоинстанционния състав съдебна практика на ВКС.
В изложението по чл.280 ГПК, жалбоподателката твърди недопустимост на въззивното определение, по преждепосочените в настоящото определение съображения, като във връзка със същата, а и в евентуалност, като относими към правилността на атакувания съдебен акт, формулира следните въпроси, възпроизведени дословно : 1/ Допустимо ли е въззивната инстанция да прилага в условия на хипотеза разпоредбите на чл.129 – чл.130 ГПК, които не са вписани като основание за прекратяване в съдебния акт, при положение ,че въззивният съд е следвало да даде указания за ищеца,каквито липсват,преди да приложи разпоредбите, даващи право на съда да прекрати делото и да върне исковата молба , т.е. не са възникнали условията за прилагане на чл.129–130 ГПК; 2/ Допустимо ли е да се прекрати производството и да се върне исковата молба, при положение, че съдът по предходното гр.д.№ 2906/2017 г. на СГС е извършил всички процесуални действия, като е дал указания на ищеца за отстраняване нередовностите на исковата молба и същите са отстранени в срок, изпратил е препис от исковата молба – за отговор на ответника, освободил е ищцата от държавна такса, след което и вместо насрочване на делото в открито съдебно заседание се произнася за прекратяването му,което действие е в противоречие с предходните процесуални действия,т.е. налице е недопустим процесуален абсурд за въззивна инстанция ? – въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решения по гр.д.№ 570/2011 г. на ІV г.о. на ВКС , по т.д.№2665/2016 г. на ІІ т.о. , както и постановеното по чл.274 ал.3 ГПК определение по ч.гр.д.№ 3241/2015 г. на ІV г.о. на ВКС; 3/ Допустимо ли е по нередовен запис на заповед, по който е налице изначална липса на вземане, да се допуска изпълнение, без настъпила изискуемост , при нарушение от императивен характер – липса на задължителен реквизит – падеж на вземането ,без да е бил предявен иск по чл.538 ТЗ от поемателя , който не е предявил записа на заповед за плащане , въпреки влезлия в сила съдебен акт, с указания за предявяване / определение от 14.08.2007 г. по гр.д.№ 3134/2007 г. на СГС, влязло в сила, но укрито от поемателката ,която в отговора по чл.131 ГПК продължава да прикрива очевидно измамливите си действия, визирайки хипотезата на чл.299 ГПК,пропускайки да съобрази порочното си твърдение с акта на САС по гр.д.№ 1965/2017 г., с който е отхвърлена тази хипотеза / ? Ако е допустимо изпълнение в условия на нарушения от императивен характер, в какво се изразява защитата на касатора и на неговия законен материален интерес по смисъла на чл.121 ал.2 и чл.117 от Конституцията на Република България ? Допустимо ли е да се връща исковата молба, при положение че в нея се съдържат твърдения за евентуално измамливи действия от страна на поемателя, който е върнал оригиналния частен документ на издателя, укрил е съдебния акт за нередовност на записа на заповед от съда, злоупотребил е с право по чл.3 ГПК ,опитва се неоснователно да се обогати, без доказан правен интерес, които противоправности обуславят правния интерес за евентуална измама по реда на чл.26-29 ЗЗД , но въззивният съд изобщо пропуска да вземе предвид безспорния правен интерес по този ред, предвиден срещу посегателството върху личността и собствеността ? – допълнителен селективен критерий не е обосноваван изрично, макар в този раздел от изложението да са цитирани решение по т.д. № 2316/2015 г. на І т.о. и реш. по т.д.№ 748/2015 г. на І т.о. на ВКС.
Първият от въпросите, въпреки непоследователността си, очевидно се отнася до довода на стр.2 от изложението по чл.284 ал.3 ГПК , че преди да потвърди прекратяването на производството, въззивният съд е бил длъжен да даде указания за отстраняване нередовността на исковата молба, съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/ 2001 г. по тълк.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС / впрочем приложими и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г. – т. 5 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /. Въззивното определение не съдържа съображения за нередовност на исковата молба, като основание за прекратяване на производството. Напротив, изложени са мотиви, че съобразно въведения от ищцата предмет – кореспондиращи си обстоятелствена част и петитум – съдът извежда предмет и основание на предявен отрицателен установителен иск – за установяване несъществуване на вземането по записа на заповед, но намира същия недопустим, на основание чл.299 ГПК, предвид формирана по този предмет сила на пресъдено нещо. При това, в настоящия случай първоинстанционният съд е давал неколкократни указания за уточняване на исковата молба .В случай , че същата би останала нередовна и след изпълнението им, за въззивният съд не би съществувало основание да повтаря процесуалното действие, а да потвърди прекратяването, макар на това именно основание – неотстраняване на надлежно указана от първоинстанционния съд нередовност на исковата молба . Горецитираните ТР № 1/2001 г. на ОСГК и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими в напълно различна хипотеза – на недадени, макар дължими от първоинстанционния съд,указания за отстраняване нередовности на искова молба. С оглед изложените съображения, първият от формулираните въпроси е напълно неотносим към решаващите мотиви на въззивното определение, а и чужд на фактологията по делото,и като такъв не удовлетворява общия селективен критерий за правен въпрос, съобразно указанията в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият въпрос се явява в логическо противоречие с първия, доколкото се основава на твърдение за осъществени от първоинстанционния съд надлежни процесуални действия, вкл. по отстраняване на нередовности на исковата молба. Същият се основава на съждението на касатора, че самото извършване на тези процесуални действия опорочава последващо, противоречащо им, според страната, действие по прекратяване на производството. На първо място въпросът е пряко предпоставящ отговор за правилността на конкретните процесуални действия и то на първоинстанционния съд, на основания различни от тези по допускане на касационното обжалване. Въпросът не е правен, тъй като не предпоставя еднозначен,общоважим във всички хипотези по приложението на конкретна процесуалноправна норма, отговор.По начало е относим към преценка правилността на действията на първоинстанционния , не и на въззивния съд, още по-малко е относим към решаващия и единствен правен извод за недопустимост на производството, основан на чл.299 ГПК.Преди всичко ,обаче, същият не почива на приложението на процесуалноправна норма или принцип, който да предвижда твърдяната от жалбоподателката обвързаност на преценката на съда за допустимост на производството от осъществявани предходно процесуални действия, присъщи на редовно съдебно производство.Напротив, безпротиворечива е съдебната практика, че съдът д ъ л ж и произнасяне по допустимостта на иска по всяко време от развитието на производството, на което се основават и разпоредбите за обхвата на служебно осъществявания инстанционен контрол, съгласно чл.269 пр. първо и чл.293 ал.4 вр. с чл.270 ал.3 ГПК. Следователно ,и тук не се явява удовлетворен общият селективен критерий по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК.
Третата група въпроси включва всички доводи на касатора за неправилност на предходно постановеното решение по осъдителен иск на ответницата срещу ищцата, въз основа на същия запис на заповед, която неправилност е квалифицирана от нея като толкова фрапираща , че сама по себе си следва да предпостави ново произнасяне относно съществуването на вземането. Тези обстоятелства са напълно чужди на решаващия извод на въззивният съд , който се основава на преценка за идентичност на спора, по който вече е влязло в сила съдебно решение и настоящия , независимо от кумулирането му с претенции за установяване недействителността на записа на заповед, доколкото възраженията за такава недействителност също е следвало да се предявят в предходното производство по иска на поемателя. Неправилността на решението по иска на поемателя не е в обхвата на дължимата от въззивния съд преценка за допустимост, възприета в атакуваното определение. При това формулираните въпроси съдържат неверни обстоятелства : в определение по гр.д.№ 3134/2007 г. на СГС, както и в останалите цитирани от страната съдебни актове , не се съдържа извод за нередовност на документа, поради липса на задължителен реквизит – падеж,както и на каквото и да било друго основание .Падежът е квалифициран като такъв „ на предявяване” и констатирана липсата на предявяване, с оглед настъпване изискуемост на вземането. Видно от съдържанието на третия въпрос от групата, самата ищца не твърди релевантни за недействителност на менителничния ефект факти, доколкото противопоставя „измамни„, според нея, действия на поемателката или съда , но следващи издаването на документа и конкретно – във връзка със снабдяване с изпълнителен титул въз основа на записа на заповед, не и относими към създаването на документа и неговото съдържание. С последващите уточнения на исковата молба, относно претенцията за установяване недействителността на ефекта, ищцата не е въвела релевантни към твърдяната измама факти, които следва да са относими към умишлено въвеждане в заблуждение към момента и във връзка с издаването на записа на заповед.Затова и въззивният съд е приел, че надлежен иск за прогласяване на недействителност на менителничния ефект – с кореспондиращи си обстоятелствена част и петитум, а не само петитум на такъв иск – не е бил предявен, въпреки дадената възможност за уточнение , което само по себе си също предпоставя прекратяване на производството, поради нередовност на исковата молба. По начало, третата група въпроси търси отговор относно допустимостта на провежданото принудително изпълнение срещу ищцата , което е без пряка правна връзка с преценката за допустимост на настоящия спор, основана на наличието на отрицателна процесуална предпоставка по смисъла на чл.299 ГПК. Отделно от общия , не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий, ако изобщо се счете за надлежно посочен такъв по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с оглед цитираните в тази част от изложението решения на ВКС. Решението по т.д. № 748/2015 г. на І т.о. ВКС е по правен въпрос , свързан с процесуалните последици при немотивиран или непълно мотивиран съдебен акт . Третата група въпроси не включва процесуалноправен такъв, свързан с липса или непълнота на мотиви. Такава действително се твърди, но като основание за недопустимост на въззивното определение, какъвто извод не следва от отговора на правния въпрос по т.д.№ 748/2015 г. на І т.о. на ВКС . Отделно от това, не може да се сподели разбирането за липсващи мотиви, доколкото същите напълно изчерпват обосноваването на надлежно основание за прекратяване, по смисъла на чл.299 ГПК, прилагането на което не предпоставя отговор на всички останали въпроси, провокирани у ищцата, с оглед предходно осъществили се съдебни производства , във връзка с вземането по записа на заповед. Решението по т.д.№ 2316/2015 г. на І т.о. на ВКС дава отговор точно на такъв правен въпрос, който би бил разрешим при разглеждането на спора по същество или е следвало да се реши при предходното произнасяне по осъдителния иск на поемателката срещу издателката на ефекта, но неотносим към преценката за допустимост , поради вече формирана сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземането, а именно: дали запис на заповед, платим „ на предявяване „ и за да би възникнала отговорността на издателя, предпоставя необходимост от предявяването му за плащане от поемателя. Впрочем такъв въпрос и формално не фигурира в третата група въпроси, към които е цитирано преждепосоченото решение.
Несъстоятелен е довода за недопустимост на въззивното определение, основан на липса на мотиви / коментар по-горе / и на наличието на предходно произнасяне на въззивна инстанция, констатирало допустимостта на производството по настоящите искове .В цитираното от касатора решение по т.д.№ 748/2015 г. на І т.о. на ВКС, както и в други актове на ВКС, са изчерпателно посочени предпоставките за недопустимост на съдебния акт. Евентуално противоречие с предходно осъществени процесуални действия по преценка на допустимостта, нямащи сила на пресъдено нещо / каквито по същество са доводите на касатора / не е сред тези предпоставки. Още повече, че не отговаря на истината твърдението на касатора , че въззивна инстанция, при предходна инстанционна проверка на прекратително първоинстанционно определение, е преценил производството за допустимо. Съдът е счел, че първоинстанционният съд е следвало да се произнесе само след изясняване предмета на делото, каквото не е било възможно, предвид нередовност на исковата молба. Последващото прекратяване, потвърдено с тук атакуваното въззивно определение, е основано на преценката за неотстранена нередовност на исковата молба, въпреки дадените указания за това. В евентуалност прекратяването е основано и на съображението, че в производството по иска на поемателката , ищцата – издател на записа на заповед е следвало да изчерпи всички възражения относно недействителността на ефекта, като невъведените се преклудират ,в който смисъл и настоящият състав споделя отговора на правния въпрос,даден в цитираното и от двете инстанции решение по гр.д.№ 1015/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, както и този в решение № 115/10.01.2012 г. по т.д.№ 883/2010 г. на І т.о. ВКС. Правилна е преценката на съдилищата, че нови факти, които ищцата не е могла да предяви в производството по иска на поемателя, о т н о с и м и к ъ м с ъ щ е с т в у в а н е т о н а в з е м а н е т о , респ. отричането му, поради недействителност на записа на заповед, ищцата не твърди.
С оглед всички преждеизложени съображения, основание за допускане на касационното обжалване, вкл. поради вероятна недопустимост на въззивното определение , не е обосновано.
Водим от горното, Върховен касационен съд , първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на А. Б. М. , за отвод на настоящия състав на І-во т.о. на ВКС , на основание чл.22 ГПК, от произнасяне по подадената от нея частна жалба срещу определение № 1270/19.04.2018 г. по гр.д.№ 1886/2018 г. на Софийски апелативен съд .
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1270/19.04.2018 г. по гр.д.№ 1886/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: